nabore.bg

Лични драми

Още са в спомените ми: Аршинът на бургаския лекар д-р Хашнов

До смъртта си на 13 юни 1971 г. д-р Георги Хашнов имаше славата на най-известния, способен и бунтарски лекар в Бургас и тогавашната крайморска област. Беше рядко осветен дух от достолепие и гордост, от човешко мъжество и знания. Макар и чужд на отмъстителство и лукавство, яростта му към несъвършенството и простащината не познаваха граници. Ала те бяха знаци не на човеконенавистничество и злост, а на най-високи нравствени добродетели и гражданска доблест.

Завършил медицина в Австрия в края на Първата световна война и владеещ 5-6 езика, той беше последовател на най-просветените световни имена, което го правеше извисен с един аршин над другите. Като всепризнат специалист по детски и гръдни болести, както и по белодробна туберкулоза още с идването си от София в Бургас през 1928 година, той ръководеше и окръжния туберкулозен диспансер, където неговата лекарска отдаденост и тук не стихваше в денонощни грижи към болните, които по онова време надминаваха десетки хиляди. Четеше и превеждаше с особена встрастеност Съмърсет Моъм, Бертол Брехт, както и безброй други световни писателски светила.

А вкъщи с жена си д-р Хашнова (крехка, тиха, добра и пословично предана съпруга и майка на двете им изящни дъщери) – също специалист-рентгенолог, разговаряше на немски, английски, руски, италиански, та даже и на турски и гръцки с болните от тези народности.

В семейството му цареше миролюбиво спокойствие, въпреки отличителната му слабост да говори високо и разпоредително. Удивлявах се как този вулканичен дух може да внася в дома си такава хармония от нежност, грижа, сърдечност и ведрина. И в същото време, поради неговия бурен нрав и остър език човек не можеше да го приближи лесно и достъпно, дори ако е бил най-добронамерен. Стоеше далеч от каквото и да е колективно общение с хората, колегите, подчинените и болните си, които освен респектираща почит изпитваха към него и видима боязън. С болните говореше отчетливо прямо и безцеременно и беше готов всякога да връхлети отгоре им с най-вероломни думи, ако само уловеше у някого неподчинение на лекарските му наставления, или пък забележи в персонала някаква лисича хитрина. Ако отидеше по спешност в някой дом, още преди близките да го запитат с пресъхнало гърло за състоянието на своя умиращ близък, той отсичаше с безапелационна рязкост: “Ковчег!...” С което искаше да каже: “Стягайте се и не се вайкате! Болният е неспасяем. Погрижете се за края му без тюхкане и охкане!” Ако пък откриеше дори минимален шанс за спасение, даваше строгото си лекарско указание какво да направят за болния.

Ала никой не разбра защо точно навръх Новата 1950 година в 12.30 часа по време на празничния семеен обяд д-р Хашнов беше най-неочаквано грабнат от силите на властта и изпратен в Белене. Дамгосващите понятия “народен враг”, “империалистически агент”, “фашист”, “шпионин” и пр., с каквито отрупваха всеки свободомислещ индивидуалист по онова жестоко време, не се покриваха с нито едно негово качество, освен с предполагаемия факт, че д-р Хашнов беше завършил в Австрия и специализирал в Германия. Нямаше никакви прояви на близолизничество към царската власт до 1944 г., а в работата и грижите си към болните беше повече от безупречен. Също тъй не беше и сервилно чинопоклонен към тоталитарната власт, към която дори изпитваше нескрита презрителна неугода поради нейната ниска просветеност, агресивност, простащина, фанатизъм и жестокост. Ето защо той не намери пощада заради освободеното си мислене и беше изпратен в концлагера Белене, където престоя близо 4 години.

След завръщането му оттам през септември 1953 г. никой не можеше да чуе от устата му за преживяното в лагерния ад, нито някой смееше да го пита за това. Защото той изведнъж се отдалечи от всички близки, познати, колеги и болни и почти нямаше човек, с когото да размени дори една добра дума. Гордият му дух, белязан с тежкия знак на концлагерист, спусна железни прегради за всяка човешка близост и оттогава той се превърна в човек-безмълвие. Лишен от всякакъв достъп до обществените места в града, своята неприкосновена свобода той намираше единствено в семейството си, където водеше живот на истински интелектуалец – четеше сериозна литература, слушаше радио на всички европейски езици и беше в течение на световните новости във всяка област. В дома му влизаха само болни, които търсеха помощта на съпругата му д-р Хашнова.

Не знам по какъв неусетен начин, но още след първата ни среща, когато заведох в дома му на рентгенов преглед своя роднина, между нас се възпламени моментална близост. И двамата пробудени за открито мислене и разговори по всякакви въпроси, но най-вече литературни, философски и театрални, ние сякаш се надпреварвахме в желанието всеки от нас да каже на другия това, което знаеше или беше чул като поредна новост в тези области.

Куриозът на дружбата ни, която скоро премина в съкровено приятелство, въпреки огромната ни възрастова разлика (тогава аз бях на около 24 години, а той наближаваше 60-те), се състоеше в това, че по него време работех в строго засекретено предприятие към Министерството на външната търговия като митнически посредник, а по-късно и завеждащ “поверителна служба.” Тогава сред всички наши черноморски и дунавски пристанища бургаското беше единственото открито за внос и износ, където влизаха и излизаха чуждестранни кораби от цял свят. Без да съм бил някога ченге, информатор, доносник, член на партията и пр. този поверителен пост ми бе възложен единствено заради моята маниакална отговорност, дисциплинираност, почтеност във всичките ми човешки и обществени дейности, както и пословичната ми дискретност и способност да мълча. Като такъв нямах право да казвам пред никого къде и какво работя, да закъснявам вечер след 6 часа навън, да разговарям по улиците с повече от един човек, да посещавам ресторанти, обществени места и пр. В края на всеки работен ден служебният ми кабинет се запечатваше с червен восък от специален офицер на “Държавна сигурност”, а рано сутрин се отваряше, за да вляза в стаята си. Обкована с дебели железни решетки на прозорците и с тежки огнеупорна каса, където съхранявах поверителните материали, аз прекарвах цели месеци в този “самозатвор”, до напущането си през 1957 г. поради тежко заболяване.

Сближих се д-р Хашнов до такава степен, че нямаше ден да не се срещаме или разхождаме из града в продължение на години. Най-близките ми вкъщи, колеги, приятели и кой ли не се надпреварваха да ме предупреждават да не дружа с него, защото това ще ми коства работата, обществената кариера, непоправими неприятности, ако не и нещо по-страшно, каквото беше обичайно за онези години. Но сякаш напук аз продължавах нескрито да поддържам без никакъв страх нашето приятелство. И това продължи до есента на 1962 г., когато се преместих в София, а той остана в своя град с мъченическата си самота и изолация.

Единствен, когото опитах да доближа до него и направя близък, беше Методи Долапчиев – мой приемник като творчески секретар на културните дейци в Бургас, чрез когото вече имаше достъп до интелектуалните среди. Друг опит беше и с неразделния ми приятел Йосиф Венков, режисьор в бургаския театър. И двамата с достойнство пренебрегнаха обществената възбрана за каквото и да е общуване със стария лекар и след моето напущане на града те неведнъж търсеха лекарската му и човешка близост (малко след това създаде приятелство с известния местен фотограф Кеворк, но това е друга тема).

Дългото ми приятелство с д-р Хашнов, протекло без сянка на разочарование през тези години, после продължи в писма, които не секнаха до смъртта му. Те са десетки и всяко от тях носи освен бащинско състрадание и грижи към мен в софийския ми тежък период на безработени безпаричен, но и постоянно биваха изпълнени с неизчерпаеми съвети как да преоткрия новия си път в живота и изкуството, на които вече се бях посветил; как да се опазвам от лицемерите и подлеците, и с какви отворени очи да гледам и приемам хората и новите си приятели в София. Освен с мъдрите си житейски поуки и примери, които ми разкриваше във всяко свое писмо, голяма част от тях съдържаха новости и разсъждения върху историята и литературата, театъра и медицината, социологията и съвременните науки. Всяко от тях е малък философски трактат, който не е загубил цената си и до днес. Ще представя на читателите само малка част от тях, които дават представа за неговия характер и възгледи.

“7 март 1963 година

… Няма да крия негодуванието си, че твоето отиване в София е крайно рискувана авантюра в наше време. Единственото, което я оправдава, е твоето неутолимо желание да учиш, да работиш, да растеш и се опсветиш на литературните си амбиции. Само че твоята ентусиазирана вяра в доброто на хората, в приятелството и в хуманизма на днешния обществен строй малко те поизлъгаха. Твърде горчиво звучи разочарованието ти от тамошните писатели-тартори. Твърде песимистично възприемам надеждата ти, че скоро ще се появи нещо издадено от теб. Мъчително е да чете човек неубедителното ти предположение, че “моята пиеса ще бъде поставена в Радио София” и пр. Но кога, какви хонорари ще получиш срещу това и как ще живееш, докато ги получиш, остава неясно. Което означава, че те очаква още глад, студ, самота, мизерия, несигурност. При заминаването си оттук твърдеше, че поне квартирата ти ще бъде осигурена. Сега разбирам, че и за нея трябва да плащаш прескъп свободен наем, и то за един преходен хол, тъмен, студен, неприветлив и неудобен. Право да ти кажа, след тези неудачи, аз бих се завърнал тук, където отново би си възвърнал всичко – работа, жилище, приятели, близки, обществено положение. Иначе, като твой добър приятел, доброжелател и лекар съм принуден да ти напомня, че след твоята неотдавнашна тежка болест и още по-тежка белодробна операция, те грози отново да станеш жертва на студа, мизерията, безпаричието и страданията. Твърде еснафско и “буржоазно” би било от моя страна да те съветвам с известната пословица: “По-добре една гарга в ръката, отколкото десет гълъба на покрива”. Искам да разбереш, че прекалената ти самоувереност и упорство не са толкова безопасни за теб, нито толкова “прогресивни”, за да ги следваш сляпо. Ти си горд човек, независим, непокорим и не виждам как ще живееш без средства и без изгледи за скорошно уреждане на бита и положението си в София. Ти не можеш да приемаш подаяние и опекунство, не можеш да живееш със заеми и борчове, не можеш да лъжеш и да хитруваш, което ме кара сериозно да смятат, че така дълго няма да изкараш.

И най-накрая. Как ще живееш и ще работиш без софийско жителство? Как ще осъществиш мечтите си с празен джоб, без близки и верни приятели в София? За този голям Содом и Гомора имам мнение, че е не само много груб и суров, но и егоистичен и негостоприемен. За съжаление там засега успяват само определен тип хора, и то не особено почтени. Или тези, които са повикани и назначени да се гушят под  топлото крило на партията. А ти? При твоя хал и при твоя честолюбив нрав само желанието и амбицията не са никаква гаранция за успех. По-лесно се успява с шуробаджаначество, нахалство, доносничество, лицемерие и безгръбначно превиване, каквито качества ти не притежаваш…

... Не обръщам сериозно внимание на безпокойството ти, че поради малкото време за четене и писане, което отделяш от останалите общи грижи, можеш да изпаднеш в състояние на “вторична неграмотност”. “Празна глава”, както се изразяваш, ти не можеш да станеш, защото оглупяването е толкова бавно и мъчно, колкото трудно и продължително е и самото поумняване. Едното е бавен продуктивен процес, другото още по-бавен деструктивен. Но за да не придобиеш комплекс за малоценност бих те посъветвал с думите на Шекспир, изречени в неговия безсмъртен “Хамлет” още през ХVІ-тия век. Квинтесенцията ще намерши в думите на сановника Полоний, който дава напътствия на сина си Лаерт при заминаването му да учи във Франция.

– Бъди верен на себе си във всички времена и обстоятелства! Т.е. този, който се купува или продава, който върви подир силните, който е по-лек от въздуха, който говори това, което не върши, такъв не може да бъде гении. Той е бързо поникнала гъба…

Тези дни слушах по радиото една сказка от “Афро-азиатския клуб”. Задаваха въпроси на един голям политик, който отговаряше на членовете на клуба. Един ганаец зададе въпроса: “Трябва ли да говорите с риск на живота си, ако след време се окаже, че именно вашият живот може да бъде ценен за народа?” Отговорът беше: “Говорете винаги и навсякъде само истината, като винаги поемате риска, колкото и голям да е той. Защото да замълчите или да кажете неистина, която вие не чувствате, е равнозначно на безчестие!”

Е, както виждаш, мили ми приятелю, тези съвети са много по-умни и мъдри, отколкото твоят Горки, когото четеш с такова богопреклонение и наслада. Наистина той е също голям писател, изрекъл е великата мисъл, че “Човек, това звучи гордо!” И все пак живя, работи и гледа безобразията на Сталин, без да се потресе от беззаконията, които вършеше той и кликата му, нито от концлагерите, нито от безправието, нито от извършваните садистични жестокости над “гордо звучащия човек”. А напротив, използва всичките облаги на забогатяването и излишното задоволяване на “босяка”. И си живя човека до края под крилото на чичо Сталин в охолство и доволство, в пир и богатство, без да обели зъб на господаря си, или поне да се възмути от неговите темерланови прояви…”

Оставям на читателя да прецени какъв челичен дух и гражданска решимост притежаваше д-р Хашнов, щом и след четиригодишната му лагерна преизподня на Белене и лишаването му от лекарски права имаше отново кураж да се опълчва срещу сталинския тоталитаризъм. Но не само това, но и да го пише в писма, и то през годините, когато лагерите у нас не само не намаляваха, а дори се и увеличаваха.

Кратко време след моето ревниво упорство в защита на Горки, който спор с д-р Хашнов не секна в няколко следващи поредни писма, накрая за моя почуда прочетох следните нови редове от него, писани на 4 април 1964 г.

“… Минавам отново на темата Максим Горки. В последните си писма до теб ти казах за него неща, от които сега трябва напълно да се отрека! След твоите защитни писмени реплики за неговия литературен гений неочаквано попаднах на една нова френска биография на Горки. От нея научих неподозирани неща, които напълно ме отрезвиха. Така например Горки още отначалото не е бил абсолютно никак съгласен нито с Троцки, нито с Ленин, нито със Сталин и останалите от кликата му. Въпреки личните си връзки с всички изредени, той много е страдал от тях, понеже им е казвал горчиви истини за техния чудовищен терор и кървава диктатура. Така че Горки е бил бунтар още от най-ранните си години.

С Ленин Горки става приятел от 1907 година и въпреки че е за революцията и смяната на режима, той пише още през 1917 година в издавания от него вестник “Новая жизнь”:

– Крилата на нашата млада свобода са изцапани с невинна кръв. Криминално и недостойно е сега да се убива, когато ние притежаваме чудесното право да спорим и убеждаваме лоялно и при все това да бъде на различни мнения!

А след завземането на властта от болшевиките през октомври той пише:

– Ленин, Троцки и техните партизани са отровени от разрушителната отрова на властта, както и от демонстрирането на тяхното срамно държане по отношение на свободата на изказването и свободата на личността, за които се бори демокрацията. Слепи, фанатични и безскрупулни елементи обсебиха една революция, която претендира да е социална, за да постигнат целите на революцията. Ленин и бандата му мислят, че всяко престъпление е позволено, което показва кръвопролитията в Петербург, постоянните грабежи в Москва, потискането на пресата и абсурдните арести. Ленин не е всемогъщ жрец, а един циничен използвач, за когото честта и животът на пролетарията не струват абсолютно нищо!... Ние не се борихме срещу автокрацията на каналиите, за да я заместим с една варварска автокрация. След този гневен упрек вестникът на Горки бива веднага спрян, а Ленин го повиква при себе си и пита: 

            – Не намирате ли, че се занимавате с глупости и безсмислици? Заминете на Запад и се лекувайте в някой санаториум. Когато се завърнете, ще бъдете три пъти по-годен за борбата!

И наистина Горки заминава първо за остров Езедом в Балтийско море, а оттам за Италия през 1921 г. Но там властта не го пуща на остров Капри, където вече е бил и където има образувана болшевишка група от интелектуалци, а го съветва да остане в Соренто, нещо, което той и направил.

През 1930 година Горки се връща в СССР и Сталин го приема много добре, надявайки се да го направи носител на неговите идеи за социалистическия реализъм. Но скоро след това, през 1934 г., Горки пише:

– Силата на нашите писатели е достойна за оплакване. Тази угодническа литература е наистина много ледена. Чувства се, че писателите са немощни в политиката.

По същото време Горки обещава на Сталин да му напише литературен портрет, както е направил за Ленин. Но не удържа на обещанието си, за да покаже протеста си срещу действията на Сталин, с когото накрая напълно се отчуждава.

Скоро Горки поисква паспорт да напусне страната, за да се лекува пак в странство, но всесилният Ягода по заповед на Сталин му отказва под разни предлози.

Така Горки умира през юни 1935 г. – два месеца преди големия процес Каменев, Зиновиев, Радек, маршал Тухачевски и много други. Репресивните и жестоки процеси на Сталин следват едно след друго и през 1938 г. попада в месомелачката и самият Ягода. В писмените си показания той твърди, че д-р Левин – личният лекар на Горки, заедно с д-р Казаков и проф. Плетньов са убили Горки чрез превишени лекарствени дози. Малко по-късно, чрез “Самопризнания”, Левин и Казаков са осъдени на смърт и екзекутирани. А проф. Плетньов след две години е помилван и назначен за участъков лекар в Москва на 82-годишна възраст.

Това е, скъпи ми приятелю Станко, на късо и много накратко, което прочетох с огромно вълнение за Горки. Явно, както и ти твърдеше това през всичкото време, той не е само един велик писател и още по-велик политик, но и най-велик човек!

Изпращам ти три репродукции от Горки, които никъде в България няма да откриеш. Едната е от 1902 г. заедно с Антон Чехов, втората е рисувана в Капри с италианска креда (уникална), а третата е малко преди смъртта му. Обръщам ти внимание, че и трите снимки са изключителна музейна рядкост.

                                                 Твой д-р Хашнов”

Изключителната житейска опитност и мъдрост на д-р Хашнов, неговият богат и буреносен духовен живот, нравствената уравновесеност и способност да прониква и зад непроницаемото, продължават да ме засищат с животворна храна и до днес, която приемам с поклон и заветна признателност!

 

       Станко МИХАЙЛОВ, писател