nabore.bg

Журналистът Никола Терзиев

Разговори с Него 

Матрицата

 

Измете ли се бялата стихия? –

залутани снежинчици кръжат,

уплашени, все гледат да се скрият,

осъдени след малко да умрат…

С човеците не е ли също? –

космичен вихър ни върти,

възбог ни вдига , пак ни връща -

и отредените ни дни топи!

Под божия сияен купол

блещукаме едва – едва,

живеем, сякаш като укор,

че газим святата трева…

А там, в сакралната Матрица,

съзидана от хаос и от ред,

Господнята неведома десница

ни спуска люлка и ковчег!

Наш Отче, плахо ще Ти кажем -

греховната ни обич, Ти, прости…

Но как от Юда да Те пазим -

та Ти Самият го уби!

 

Никола Терзиев в ливанските планини край уникално хидротехническо съоръжение, дело на българските строители

 

Пост Скриптум

 

Животът ли?

Един Проблясък,

извечен спор

на Тяло и Душа,

тревога сляпа – там, о т т а т ъ к,

дали е Бог, дали е Сатана?

О т т а т ъ к всичко е безвремие,

лъжовен Рай, измислен Ад,

едно последно песнопение

за упокой на божий раб…

Нищожен атом –

ще се рееш

сред първозданната мъгла,

ще плачеш горко,

ще се смееш

над всяка прежна Суета.

И чак тогава ще промислиш

ти свойта сладка Нищета:

на Кръст Господен да увиснеш

за миг измамна Свобода…

 

На брега на Шолоховия Дон

Богохулно

 

Прости ми, Боже, че Те викам,

прашинка съм за Тебе, знам,

тревичка плаха, непоникнала,

трошица камък в Твоя Храм…

Не чакай, Боже, да превия

пред Тебе тленната си плът,

аз чашата си съдна ще изпия,

обречен на безсмъртна смърт!

И сам ще се отправя в Ада,

но чуй смирения ми глас:

уж боготворната Ти сграда

тъмница е сега за нас!

 

* * *

 

И тъй, Съдбата, ще отмери

в Добро ли, в Зло ли си живял.

Дали си тичал след химери,

или си нещичко посял…

Човеко, още ли не си открил:

ти сам си Бог, и сам – Сатанаил!

 

Ростов на Дон. Авторът е в средата, снимката е от от преди година и нещо – при една негова командировка, да се види как все още ни посрещат донските казаци. Но както е тръгнало, дано не е за последно…

Живяно. Страдано. Премислено.

 

Последен грях

 

Кажи, животе,

колко взех?

Дано и нещичко съм дал...

Обичах силно,

силно и проклех,

Агнец съм бил,

но бил съм и Чакал!

Засявах семе - чаках м а н н а,

а жънах бурени и бури...

Един ли вихър ураганно

житейския ми кораб прекатури!

Прегръщах враг, приятели предавах,

обърках истини с лъжи.

Душата си за грош продавах,

горчивото докрай изпих.

Люля ме вечното м а х а л о,

уж праведен, но често грешен,

на черното му виках бяло,

а тъжното ми беше смешно.

Познах и лъст, познах и хула,

въздиган и отблъскван бях –

а бил съм жалка молекула

сред галактическия прах…

Целувах нецелувани момичета,

разбивах влюбени сърца,

а с равнодушното "Обичам те"

запълвах тъжна пустота.

И кротък мир, и време бранно -

в живота всичко ми се случи,

дълбах, копах - и мъдрост ранна

от Бог, от Дявол ли получих?!

Не ща Разпятие,

не ща "Осанна",

аз свойте химни вече ги изпях...

Една прегракнала камбана

ще огласи последния ми грях:

Когато Тази, със Косата,

посочи ме със знаков Кръст,

ухилен, ще я сръгам във ребрата -

и... ще й врътна среден пръст!

 

В Русенския технически университет - Никола Терзиев (в средата) като гост на юбилейната 60-годишнина на вузовския студентски вестник

Болка

 

По божии, небесни ли закони,

животът тихо изтънява,

а в мойте, земните сезони

столика болка се вселява.

Тя, болката, лукава проститутка

в душата ми любовно се е впила,

преде, превива и пресуква -

проклета вила-самовила!

И като Сцила и Харибда

омайва със магьосни песни,

настръхнала, ухилена, безстидна,

очаква пленника си лесен...

Но нещо май не е познала,

не знае що е дърт инат.

Все тъй, до пълната премала:

на младост - луд, на старост - млад!

 

Ветре!

 

Ех, ветре, толкова си чуден! -

едва мърмориш, зло фучиш,

ридаеш , сякаш син прокуден,

след туй хашлашки се глумиш…

А как целуваш, тъй притворно,

как мамиш – като Дон Жуан,

как каеш се, почти виновно,

нашляпан чорлав малчуган.

Уж мъркаш, живинка заспала,

уж ручей кротък, ромолиш,

след миг, фурия озлобяла,

везден ще губиш и мориш…

Но мислица такава, еретична,

неканена отнейде допълзя:

дали тоз вятър френетичен

не дуй и в моята глава?!

 

Сън

 

В съня отново ще се гонят

лица, и спомени, и думи.

Самият аз, юнак на коня,

ще бродя из забравените друми.

Към лудите ожулени години,

към първия зализан алаброс,

към две очи – опасно сини

за вирнатия ми хлапашки нос!

Сънят лъжовен да не свършва,

тъй искам с коня да летя!

А сутринта виновно ще избърша

една измислена сълза…

 

Просъница

 

Що се маеш, първо либе,

де се губиш по нощите?

Чакам те с омайно биле,

скътано между гърдите…

Разлюлей ги, разбуди ги,

напълни тез шепи гладни,

що се бавиш, що се чудиш,

утоли тез устни жадни…

После знаеш де да бродиш,

т а м те искам до премала –

сладка болка да ми сториш,

да извикам занемяла!

Скоро петльо ще пропее –

ти люби, люби ме лудо!

Аз пък горко ще се смея,

щом самичка се събудя…

 

Като главен редактор на сп. "Труд и Здраве" Никола Терзиев награждава фирми участвали в редакционния преглед на добри бизнес практики

Неприлично стихотворение

 

Любих си момичка – Вяра

(име песен, име – рима!),

с нея славно си прекарах –

жежко лято, люта зима…

Що да кажа тук за Вяра –

пред очите ми растеше!

Бюст разкошен – два хектара,

и цъфтеше, и пращеше…

Както рекох, име -рима

носи хубавката Вяра,

само знае тя да взима,

няма спирка, няма мяра!

Все те дърпа към олтара,

миличката моя прима,

ех, веднъж да се докара

с пръстенче и във коприна!

Май че Господ ме опази

от съблазните на Вяра…

Даже мило й разказах

как жених да си пребара:

„Ще примигваш ситно, плахо,

после две пишман сълзици,

все ще се намери хахо,

луднал…по големи цици!“

 

Което не знаете за вашия автор…

 

От тези стихове даже и самият той донякъде е изненадан. Който го знае – знае го като журналист – в „Народна младеж“, и не само. По-малко известното е, че първо е минен инженер. “По съвместителство“ – бил е и учител в пернишкия минен техникум. И още, само си представете – доктор по философия от Московския университет „Ломоносов“!

А най-неочакваното е, че по някое време поетичната муза е посетила съня на Инженера, Учителя, Журналиста, Философа – и явно в късна доба му е „издиктувала“ тези смайващи думи. Смайващи – главно за неговия прозаично-материалистичен разсъдък… Случило се е нещо, за което пее великият Висоцки: „Меня сегодня Муза посетила — посетила, так немного посидела, и ушла“

(И понеже дума дума отваря, ще вметна в тези пространни скоби, че докато работех като водещ редактор в московския вестник „Български строител“, едно уникално издание за българите, работещи и учещи в СССР, имах удивителното щастие да се запозная със самия Володя Висоцки!

Случи се в съседното на нашата редакция ВТО - Всесъюзното театрално общество. Делеше ни една стена, където бяхме надушили благословен таен вход. Там именно, в старинния дореволюционен дворец, на ъгъла на Пушкински площад и сегашната Тверская, ставаха срещите-мечта за всеки журналист, с велики съветски актьори. Е, не бяха за пренебрегване и неповторимите сандвичи, с два пръста черна и червена икра, буквално за без пари, както и супер-марковото  уиски, по 6 рубли бутилката…

В паметта си съм скътал още една среща с Володя - в ресторанта-кораб „Прибой“, мисля че беше две години преди снимането на знаменития криминален сериал „Место встречи изменить нельзя“, точно в закотвеното на Москва река корабче. Няма да разказвам как се озовах  в практически недостъпния „Прибой“, само ще вметна, че това беше по-трудно от срещата със самия Висоцки…

По-късно разбрах, че  филмът е снет там по изричното настояване на изумителния актьор. В сериала той изпълнява главната роля – капитан Жеглов, една от най-забележителните в кариерата му.

Не мога да спестя и магията на фантастичния цигански ансамбъл, „Джанг“ който създаваше приказна феерия насред Москва река. Солист беше певецът с вълшебен глас Николай Ерденко, с взривяващите песни: Мири чэргэн (Моя звезда), Большой город, Не уезжай, ты мой голубчик. А циганките, ех, циганките…).

Висоцки тъкмо се беше върнал от турне в Казан – и възторжено ми разказваше за впечатленията си от татарския национален музей. За добра слука, аз вече бях го посещавал, при моя командировка в Татарстан. И „в хода на беседата“, на чаша „Столичная“, единодушно стигнахме до съгласието, че волжските българи са били удивителни стопани на тамошните земи и легендарни родоначалници на местното народонаселение...)

И накрая, след скобите - дано не са били прекалено уморителни - ще призная: някога, като всеки жълтоуст гимназист, редях емоционални стихове, които даже се появяваха в „Родна реч“.

Но явно журналистиката, точно както революцията, „изяжда своите деца“... И едва на попрището жизнено към края, след неочакваната, по-скоро необяснимата, визита на Музата, се осмелих отново да попришпоря крилатия Пегас. Не ме корете строго, все пак на години съм…

 

Никола ТЕРЗИЕВ

-----------

Никола Терзиев е дипломиран инженер от Минно-геоложкия университет, доктор е на философските науки, специалист по научна и социална футурология от Московския университет „Ломоносов“. Работил като: инженер в мини „Перник”, преподавател по технически предмети в техникум и гимназия- Перник, журналист и главен редактор на централни вестници и списания, кореспондент в Москва, генерален директор на издателска къща „Везни” на Българската търговско-промишлена палата (БТПП), ръководител на Български търговски център (структура на БТПП) в Обединените арабски емирства, автор на публицистични и научни книги.