nabore.bg

Поетът Благой Димитров има сложна житейска и творческа съдба

Синовна песен

 

През годината един-единствен път,

ако външните министри не спорят

 и ако няма шап,

аз докосвам ръжения хляб,

който татко е донесъл рано

 и разчупвайки го на коляно,

тихо е положил двете половини

 на браздата между братските родини.

 

Заедно обядваме,

сгушени край някой трън на самота.

Имаме безброй неща да изповядваме,

а се гледаме със сключени уста.

Гледаме се, търсим си чертите:

той - на младостта неповторима,

аз - на неизбежната си зима.

 

Като дойде време да се връщаме

 по обратен път - нататък и насам,

ние с татко се прегръщаме

 и не знае той, и аз не знам

 ще се срещнем ли отново тук…

Сдържаме сълзите си едва:

само това

 можем да направим днес един за друг.

 Факсимиле от стихотворение на Благой Димитров, публикувано в сборника "Лъчи от изгрева" (Исперих, 1969 г.)

Продължение на песента

 

Имала майка, имала

 до девет сина хубави,

десети…

 

Мамо, кой такава песен те научи?

Слушам и си мисля - ще се случи

 някога съдбата да повтори

 на десетия, на Гьорги, участта:

ще се запилея по света

 да не загрозявам бащините двори.

Много скитал, млад ще побелея.

Отмилял от всичко, тебе ще милея

 и ще бързам да те сваря жива,

та да видиш колко е красива

 на прокудените синове душата.

 

Случи се. Изскърца в тъмнината

 портичката, плетена от пръти.

Пропълзях край триста смърти.

Чак по изгрев спрях успокоен.

Бе в живота ми едничък тоя ден

 с няколко спокойни мига, мамо.

После чух печално кучето да вие

 отвъд границата,

по следите заличени.

 

Знаех, твоя образ само

 нищо никога не ще изтрие

 от пътеките на топлите ми вени.

 

Колко време оттогава?

Според песента

 вече трябва и да съм забогатял.

На, не съм! Потта не позлатява

 моя делничен човешки дял.

 

Но не се коси, недей, защото

 тия бръчки по челото

 са пристегнали добро богатство.

Би било същинско светотатство

 да му определяме цена.

 

Бяха трудни времена.

Дяволът крадеше без почивка

 лъч по лъч от моята усмивка,

докато останаха зъбите - ето -

часови пред прага на сърцето.

 

Мамо, радвай се, че оцелях!

Паднаха напразно истински другари.

Можеше да съм сред тях.

 

Надхитрих измръзналите граничари.

Спуснах се по Годечкия път под Ком.

Бляскаха отгоре заскрежените била

 като радарни огледала.

В своята родина влизах дебнешком.

Емигрирах в собствената си родина.

 

Дълго обяснявах, гдето мина,

откъде съм, кой съм аз, какъв

 и кръвта ми - кипналата моя кръв -

ту затихва, ту гърмя

 да доказва, че съм свой…

 

Родна, хубава земя!

Твой съм. Гробът ми ще бъде твой.

 

Тез чевръсти пръсти са оставили

 по изпечените тухли

 траен отпечатък.

Знай, каквото моите мечти са правили,

туй и аз ще правя по-нататък!

 

Имала майка, имала

 до девет сина хубави,

десети…

 

Плача, мамо, плача и чета.

Буквите са легнали дечица

 върху бялата полянка на листа.

Отмаляла, побеляла, всяка вечер

 ти си учила чертица по чертица

 милите славянски писмена:

да ме поздравиш,

да ме помилваш отдалече!

 

Да те поздравя,

да те помилвам отдалече,

аз написах тия редове

 и ти пращам своята последна снимка.,

на която съм щастлив,

както никога не съм бил досега.

Погледни! Десетият е най-красив:

той ти се усмихва през тъга!

 

В книгата си "Брутални години" Благой Димитров събра свои публицистични статии и спомени

Незабравка

 

На Томислав Попов

 

Не, не мога да се примиря!

Ти отиде под земята,

по която ходеше усмихнат…

 

Зная, бързо буренясва гробът,

ако в него е положен млад човек,

нямал време да остави

 ни едничък белег на света.

Ние, твоите другари емигранти,

вече сме преуморени от скръбта

 и по-скоро

 сватбата на своя враг ще почетем

 вместо погребението на приятел.

 

Не разбрах къде живееше преди.

Не намерих и алеята

 в многохилядния град на гробището.

Може би така е по-добре.

Ще запомня твоята походка,

твоята ирония

 след поражението

 и ще вярвам

 че усмихнат значи победител…

 

Не, не мога да се примиря!

А и майката не ще се утеши.

 

Тя на твоя гроб пристигна с виза

 и оплакала те наведнъж,

някога

 едва ли пак ще донесе при тебе

 на цветята родното ухание…

Нито има сили тя за път такъв,

нито има сълзи за такова разстояние.

 

"Настъпление" е една първите стихосбирки на поета

Орбити

На Борис Илиев

 

Аз излитам от пиедестала на убитите.

От площадката,

където селяните веят житото.

От платформата на чамовите скели.

От короната на ябълките разцъфтели.

 

Всеки ден по нещо преживявам.

Всеки ден за полети узрявам.

Клетките ми трескаво зарежда

 спомен някакъв, събудена надежда,

обич ясна и тъга необяснима,

безвъзвратност и мечта неудържима.

 

Всяко чувство орбита си търси.

Ето, звезден цвят земята ръси.

Над земята моя дух се рее.

Виждам: бащиния дом белее

 в бедното подножие на планината.

Мама плахо ми подмята

 да престана да се скитам вече…

Пак ще поговорим, мила мамо,

а сега - до среща по-щастлива!

Друга хубост се открива

 от старопланинските скали.

Географията има грешка.

 

Нищо не дели

 моята страна на северна и южна.

Шипченската твърд е нужна,

за да събере пътеките

 като ръце на твърдите си рамена,

за да събере на устните ми

 всички думи ласкави - в една!

 

Чуваш ли я тази дума,

люлко моя свята?

Аз те чувам тъй добре от висотата

 и не ми се иска, не, не ми се иска

 да се спускам в орбита по-ниска!

 

Няма как! Отвред ме обкръжава

 плътната приземна атмосфера.

Мислите се нажежават.

Прахуляк вали по моя път

 и мухи, мухи наоколо бръмчат…

Неприятно ми е да се браня от мухите,

след като видях звездите.

 

Нека, нека челото се сбръчка рано!

Нека в орбитата на скръбта съм сам!

Няма да се дам!

Моето сърце е от сребро ковано -

гъне се среброто, но не се ломи…

 

Дай сигнал, Родино, радостта ми

 сред класилите пшеници ще се приземи!

 

Публикации на едни от първите стихове на Благой Димитров, публикувани у нас

Редут

 

      На Венелин Коцев

 

Българио, видях траншеите

 из равнините и балкана,

където са ехтели епопеите

 на твоята отбрана.

Пръстта ухаеше на папрат и барут.

От влагата обилна на кръвта

 тревите бяха избуяли гъсти.

Безмълвно се заклех

 сърцето ми да бъде твой редут

 и трябва ли - върху цевта

 да изгорят железните ми пръсти.

 

Заклех се. Клетвата е свята.

Сега дълбая първите окопи,

но не в земята…

 

Почувствах нужда да те защитя

 отвътре, в себе си, родино.

Затуй пламтя, до кръв пламтя,

и браня те с ирония горчива

 от мукавения чиновник.

Ял твоя хляб, пил твойто вино,

той ме отпраща с думички такива:

- Младежо,

влез ми в положението! Ти си

 способен, работлив и чист,

но за музея на Отец Паисий

 на нас ни трябва комунист…

 

Така ли, миличък? Тогаз

 и твойто положение не е за мене.

Ще вляза в черепа ти аз

 да късам паяжините сплъстени.

 

Да, стана нужда да те защитя

 отвътре, в себе си, родино.

Затуй пламтя, до кръв пламтя,

и пазя те,

от толкова неща те пазя…

От любовта, която непременно

 ти ръкопляска до червено,

та после дланите си да покаже.

От сития бъбрив безделник,

готов като масло да се размаже

 по тухлите на твоя труден делник.

От изкушенията на правата,

които ни предлага свободата…

 

На всяка крачка аз те пазя

 отвътре, в себе си, родино.

За нищо на света не ще погазя

 оная клетва пред траншеите,

ухаещи на папрат и барут.

 

Сега сърцето ми е твой редут.

Дълбоко в него окопах се аз.

Ала Орлицата кръжи над мене

 и повелява с твърдия си глас:

- Достатъчно отбрана!

- В настъпление!

 

"Слизам от планината" е един от популярните сборници със стихове на поета Благой Димитров 

Бетона

 

          На Марин Николов

 

Приляга ти усмивката, от грижи уморена.

Приляга ти дълбоката бразда

 под сянката на твойта грива посребрена.

Приляга ти да си от кремък

 и като топъл хляб да бъдеш благ и мек.

 

Наричат те Бетона.

Аз вярвам в правдата на селските сърца

 и чувствам нужда да ти върна още днес

 уверения жест.

 

Не знам дали ще мога.

Животът ми натрапи нещо неестествено

 и гузно без причина.

Наполовина селянин

 и гражданин наполовина,

стремя се да съм българин изцяло,

какъвто целият си ти.

Не знам дали ще мога.

Тежи ми много обич неотдадена.

Тежи ми много неизползван гняв.

Сънят ме носи над въздушни ями.

Потъвам, рея се безплътен,

а сутринта небето е огромна бездна,

обърната наопъки…

Там всяка моя орбита е начертала нула.

Очите ми ще станат кестеняви нули,

ако не виждам буйналите нули,

ако не виждам буйналите кълнове,

засукали от черната земя зелено мляко,

ако не срещам в пътя си бетонени мъже.

 

Говоря ти самата истина.

Спокоен бях,

когато най-малко съм имал основание.

Пресъхна вече старата мастилница

 за евтин оптимизъм

 и само хора като теб сега са вълнолом

 на моя романтичен атавизам.

 

Отдясно наляво - дъщерята на поета, която рецитира негови стихове, Благой Димитров и издателят Иван Гранитски

Разговор с мъртвия другар

 

                 На Пеньо Пенев

 

Останал без тъга и радост,

изпепелен от своя собствен огън,

аз търся някакъв кумир -

да споделя

 несподелените тревоги

 и с натежал от дните глас

 да изговоря всичко премълчано

 до тоя час…

 

Кумир ли казах?

Нима е черна светлината,

щом слепият е без очи за нея?

Но аз не съм слепец,

аз виждам ясно

 красивото сияние в далечината

 и тъкмо затова

 до болка обръчът се стяга

 около пламналата ми глава.

 

Ще бъда прям.

Съдбата мащеха

 без срам

 затръшна зад гърба ми

 вратичката на моя край,

изплетена от пръти.

 

Изминах много пътища

 по много пъти

 не подир сенките

 на облаците сини,

а подир сянката на своя хляб…

 

Бях тъжен.

Не и слаб.

Научи ме жестокостта

 на искреност и съпротива.

Раздадох много искреност

 за лицемерие.

В борба със злото

 ставах зъл самият,

че не веднъж видях

 големите слова да крият

 голямото падение.

 

Да ме отрови залъкът,

спечелен с труд,

преглътнат с унижение.

Ковчег да ми сковат

 от жълтия паркет,

ако по него пренеса на пръсти

 угодническа тишина.

 

Такава тишина таи

 коварна изненада:

като разбойник от засада

 внезапно се извие злото,

ограби те,

до смърт те нарани,

а после кротко седне зад бюрото

 да чуе сетните световни новини.

Напразно цял ще пребледнееш

 от кървоотлива на мъката.

Мъртвилото -

то няма глас за вик.

Ако не дъвче дъвка или семки,

устата му е схваната.

Най-много

 шепнешком да ти предложи

 лекарство за промиване на раната.

 

Осъждам те на смърт, мъртвило,

и ти от мене милост не моли!

Безименните наши комунисти,

чиито канапета бяха

 твърдите скали,

а телефони -

крушовите листи,

потънаха навек в барутен дим

 не за да бъдат

 по-близо до комунизма

 от нас,

които го градим.

И не за туй,

когато сок наливат класовете,

кофражите - бетон,

еснафите да си наливат вратовете.

 

…Това са огненосните въпроси,

които облаците черни триеха

 о слепоочията на поета.

Не можеше сприятели сърцето му

 скриптенето на скелите

 със словесата.

Отхвърлил

 стария самар на примирението,

напускаше обезсилен борбата,

избирайки мига на престъплението

 пред гниенето на душата.

 

Светкавица дамгоса небосвода.

Удари гръм и…

безнадеждно опустя.

В огнището на разжарените въпроси

 остана само пепелта.

И нея вятърът сега я носи

 навред,

където неговият стон е пял.

Другарю мой!

Не беше закъснял.

Избърза -

рано чашата си пресуши.

Ала последния ти вик

 бе утринен сигнал

 за ново настъпление

 в собствените ни души.

 

Поетът получава наградата си на името на Кирил Христов

Стръкче здравец

 

Стръкче здравец с едничко листо

 обикаля площадната шарения.

Зная защо,

виждам ръката, която го носи

 през косите погледи на сергиите.

 

Стръкче здравец с едничко листо.

 

Ако някой го помирише,

може би ще си спомни наистина

 нещо красиво, нещо възвишено,

все още живо и чисто…

 

Жалко, нищо нямаше да се случи

 и тоя път.

 

Беше дълъг денят.

Беше слънцето гладно и жадно,

та се опърли и камък, и пъпка.

 

Стръкчето здравец

 клюмна главица и падна

 от сухата длан на старицата.

 

И само, който не мина,

                        той не го стъпка.

 

Роден брат на Благой Димитров е един от най-известните писатели от българска народност от бивша Югославия Детко Петров (на снимката). На негово име е кръстена народната библиотека в Цариброд. Детко Петров завършва южнославянска филология във Философския факултет на Белградския университет, след което живее в Босна и Херцеговина - в Сански мост и Сараево. В Босна Детко Петров прекарва по-голямата част от своя живот. В Сански мост се оженва, а след преместването си в Сараево е приет в Сдружението на писателите на Босна и Херцеговина. Работи като учител. Детко Петров пише предимно на сръбски език. Той се утвърждава като автор на разкази и романи. Негови по-известни прозаични проезведения: "Граница" (Београд, 1972), "Тихи сутон Забрђа" (Сарајево, 1974), "Смешак стрица Радована", (Сарајево, 1977), "Живети исправно" (Сарајево, 1982), "Ябълка край пътя", (Ниш, 1982, в превод на български от Благой Димитров) и др.

 

Болка за Ана Линд

 

               На Ана Линд - външен министър на Швеция,

                убита с нож в магазин на 10.09.2003

 

Тази сутрин аз се събудих

 с девет

 пустини в душата си.

През кучешки зъби

 и изстрели

 минах по софийските улици.

И се залутах

 из шопските дивотии

 в подножието на Витоша.

Къпини бера.

И тук внезапната новина

 от шведската столица

 превърна в черни съсиреци

 къпините пред очите ми…

 

И си помислих за болката,

когато изтича

 раненото време от нас.

 

И се почувствах

 отвъден духом и тялом.

 

Гнусни години.

Сякаш плъх се разлага

 в мозъка на света

 и всичко живо е оскотяло.

 

Благой ДИМИТРОВ (1931-2020)

-------------

Поетът Благой Димитров е роден на 02.04.1931 г. в село Протопопинци, Западните Покрайнини, бивша Югославия. Основно образование получава в родното си село, до девети клас учи в Царибродската гимназия. Завършва гимназия в Тетевен и българска филология в Софийския университет “Св. Климент Охридски” (1956). Три години е учител в Исперих, след това постъпва на работа във в. “Народна младеж”. Работи последователно в издателство “Народна младеж”, в. “Септемврийче” и др. За пръв път печата стихове през 1960 г. Член на СБП. Автор на много книги, сред които: “Смола от наранен бор” (стихове, 1959), “Раждане на силата” (стихове, 1962), “Поема за подвига” (биографичен очерк, 1964), “Настъпление” (стихове, 1966), “Релси. Бригадирски дневник” (1966), “Живият мост” (стихове и поеми, 1968), “Успокоени мълнии” (стихове, 1969), “Генерал Гордост” (документална повест, 1970), „Здравец на балкона” (1978), „Живот за почит” (1988), „Слизам от планината” (пътепис, 1994), „Брутални години” (1996), „Белег от граница” (2002), „Пространство” и др. Преводач от сръбски: „Радован Караджич - „Лудо копие”(1995) и др. През 2015 г. Съюзът на българските писатели му връчи наградата "Кирил Христов" на писателя. Благой Димитров е брат на босненския белетрист Детко Петров.

Благой Димитров през 1970 г. е изключен от редиците на СБП, след като заедно с още четирима писатели отказва да подкрепи предложеното от тогавашното ръководство заклеймяване на Нобеловия лауреат Александър Солженици заради книгата му "Архипелагът ГУЛаг". Димитров е яростен патриот и в същото време нежен опоетизатор на природата, човек с непоклатими принципи за опазване на екологията и нетърсещ дивиденти от дисидентските си прояви в миналото. Случаят с изключването от СБП не е случаен: по-късно поетът се противопоставя на проекта за изграждане на каскада по река Места и участва в протестите срещу обгазяването на Русе от румънския химически завод в съседно Гюргево.

Благой Димитров умира на 11ноември 2020 г.