nabore.bg

Поетът Андрей Германов в работния си кабинет

След харман

 

Беднякът, стигнат от беда голяма,

със поглед към земята прикован,

промълвяше, щом други изход няма:

- Ще мога да платя, но след харман.

 

Заемодавци, бирници прииждат -

мълчи брадясал, с поглед в кръв налян.

Днес те са силни. Могат да обиждат.

Той стиска зъби. Чака. След харман.

 

А още зима е и кълнът дреме

 в пръстта, от ледения дъх скован.

Додето пекне, има много време.

И много е далече до харман.

 

А вкъщи - с трън да влачиш, беднотия.

Но като ден, от слънчев лъч огрян,

видян през сълзи, във сърцето бие

 надеждица бедняшка: след харман.

 

В това е неговата чест и сили.

И той над своя клас като пиян

 прегъва цял ден кръст и къса жили…

И мисли за големия харман.

 

Е, верно, малко ще позакъснее.

Дай Боже здраве само. А пък там

 ще се оправи той, ще овършее.

Ще им плати.

За всичко.

След харман.

 

Една от първите стихосбирки на поета

Атавистични сънища

 

                      На Димитър Стефанов

 

Атавистични сънища ме мъчат всяка нощ.

Палеолитен страх, страх пещерен, дошъл

 от бездните на неброени времена,

полека се събужда, изпълзява…Тогава?

Единственото е да се спасиш със бяг!

О, капка ясна кръв, виновна, че си жива!

Мъчителен и безнадежден бяг на червей!

Стопи се, изчезни, с пръстта се слей,

роди се със крила и само сянката си остави

 на Страшното -

да я разкъсва…

 

И винаги в мига, когато…

- Ах, стига си крещял, събуди пак детето,

а то е утре рано на училище…

- Прощавай…

Лежал съм на сърцето си…

 

… Прозореца отварям. Ръцете ми треперят още.

Облакътен върху перваза, цигара паля,

макар и да не съм пушач.

Светът е тъй прекрасен в този миг

 с величественото си мълчание, изпълнено

 на дишането с огнения вятър

 и земетръса на сърцата!

 

Едва тогава забелязвам: по прозорците

 сияят тихи огънчета на цигари!

По моя дом. По оня дом отсреща.

Сияят тихи

 огънчета

 на цигари!

Червени светлинки на зрееща тревога.

 

Ах, не! Не е въпросът само

 в палеолита, в пещерния страх,

във атавизма!

И сепнат, се замислям за войната.

 

И другите съвременни неща.

 

Младият поет е бил и кореспондент на в. "Народна младеж" от Варна

***

Вън дъждът е противен - леден и ситен,

без гръмотевици, без мълнии.

Тази вечер съм толкова обезсилен -

сякаш съм мъничък, мъничък.

Няма нищо по-страшно от умората

 да се разправяш с глупости,

да се мъчиш да правиш щедри убогите,

или пък чуващи - глухите.

Пепели се мъжката сила в дребни,

във нелепи случки и случици

 и омръзват ти хора, къщи и дрехи,

и душата противно смуче те.

…Аз отпускам чело във ръцете ти меки -

полюлей ме замислено, замислено…

Тази вечер искам само ти да си с мене,

не ми трябват големи истини.

 

Андрей Германов на село

Страданието

 

Страданието е опасно нещо.

Страданието ражда гневна мисъл.

А мисълта към дело призовава.

 

Тежко ви,

причиняващи

 страдание!

 

***

 

Тази история е безкрайно стара,

но за мене тя стана просто беда:

в името на една бленувана Ниагара

 сега да се отказвам от чашата вода.

 

И край мене безлични дните се нижат,

сезони се сменят във вихрен бяг.

Пролети със зелени езици ближат

 по златните припеци черния сняг.

 

Разцъфтява денят - цвят дъхав и рехав,

но не го забелязвам - аз съм вглъбен,

че денят е за мене звено и преход,

стъпало към оня, към големия ден.

 

Не си позволявам да откъсна цвете,

глава не вдигам - все труд и труд.

Ако не сте разбрали - ще разберете,

че съм много смешен и дори малко луд.

 

Да, луд, защото с тая история стара

 аз жаден ще ходя цял живот по света

 и дори да получа своята Ниагара -

вече няма да мога да пия вода…

 

Поетите Найден Вълчев (вляво) и Андрей Германов

Участ

 

Никога не съм бил галеник на съдбата.

Бил съм редник сред редници

 и такъв съм и днес.

И съм толкова мамен /единствено от приятели /,

при това от загриженост,

със приятелски жест.

 

Но в минути на болка -

саблени

 удари

 къси! -

когато съм искал сърцето си да раздера,

съм се вдигал с едничко

 оръжия - честността си,

и с една висота - усмивката си добра.

 

Но в минути на бяс аз със пръсти горещи

 за гърлото само себе си съм ловил.

Никому не съм подарявал

 никога чужди вещи

 и своите радости

 със свои безсъния

 съм платил.

 

…Ще си ида, недал да ме стигне омраза,

неизпитал отровното

 жило на завистта, но разкъсан докрай

 от разяждащата проказа

 на човечните стихове

 и човешката доброта.

 

***

 

Ловецът ловко ястреба застрелва

 и за да има неговия полет,

го слага препариран над главата си.

 

Естественикът къса жива роза

 и я притиска между две попивки.

Е, не мирише, ама пък е вечна.

 

Светът убива своите поети

 и препарирани във бронз и мрамор,

изстъпва ги по градските площади.

 

Така са вечни.

Хем

 не са опасни.

 

Нещастни са безсмъртните. Защото

 да си безсмъртен - трябва да умреш.

Със смърт безсмъртието задължава.

 

Ний всеки ден

 убиваме

 по нещо.

 

И аз застрелвам свойте мисли в полет,

във тежки думи аз ги оковавам

 и ги погребвам в гробниците книги.

 

Анализирам своята любов,

убивам я, за да запазя спомена

 и да го имам вечно през годините.

 

Щастливи мигове и светли чувства

 разрязвам с хладнокръвност на хирург -

обезсмъртявам, осмъртявайки.

 

Не знам безсмъртие,

което

 не убива.

 

Нещастни чучела на мойте мисли,

на мигове, на чувства и на обичи,

какво ще ми разкажете за младостта,

когато

 грохна?

 

Поезията на Германов е превеждана на десетки езици по света

И все така

 

Зелени извори и птици,

червени къщички и хълми,

добри родителски десници,

със топлота и обич пълни -

как вашта сладост ни опива!

Ала във вечерите здрачни

 неясна сянка тихо свива

 гнездо в сърцата ни прозрачни…

Не, то не е все още мъка -

то болка е, но болка сладка.

Все мислим: никоя разлъка

 не може да не бъде кратка…

Нощта е от щурци креслива.

Огньове в стърнищата палим.

Но вече н е щ о си отива

 и ние почваме да жалим.

 

Т о се изнизва неусетно.

Т о като пясък се пилее.

Лицето с обич беззаветна

 в нас вперено - сега къде е? -

Въртят се дни и ний живеем

 сред задуха и глъч моторна,

главички детски ний люлеем

 полека със десница морна.

И все тъй пълен е простора

 и идват стъпки отдалече,

но колко вещи, колко хора

 със нас не съществуват вече.

Къде са те? Лети, ръждива

 земята в полет безначален.

И все тъй н е щ о си отива

 и ние все за нещо жалим…

 

Как скърцат червеите слепи.

Когато пея, тичам, плувам,

по планини или по степи -

аз вредом скърцането чувам.

Все по-добре човек разбира

 живота кратък на нещата.

Светът старее и умира,

за да възкръсне на земята.

Но наште майки остаряват

 и безвъзвратно като време

 полека се отдалечават…

А ний не можем да ги спреме.

И тая мъка ни убива.

И ние в размисъл печален

 следим как всичко си отива.

И все така за нещо жалим…

 

"Самоубийствено живеем" - една от стихосбирките на поета

Твоят път

 

Твоят път отдалеч извива:

скулест хан

 с кулест кон -

Аспарух

 знаме, конска опашка, побива

 и зачева те с дело и дух.

 

Оттогава тринайсет столетия

 все борби и борби, и борби.

Планини и поля са засети

 с чужди кости и буйни глави.

 

Оттогава все погледи злобни

 в тебе впити са като игли.

Седем века

 били сме

 поробени -

роби никога не сме били!-

 

Сред премеждия, след победи,

на врага

 оживяла

 напук

 и приета от прадеди бели

 и предавана свято на внук -

 

в свойта повест жестока и дълга

 ти запази за мен до днес

 гордостта

 да се казвам

 българин

 мойта свяст, моят дух, мойта чест.

 

Днес над теб небесата са сини,

но аз зная и помня добре

 над какво раснат тия комини,

това златно житно море.

 

Позволи да те любя мълком

 с оня бяс

 на хан Аспарух,

и приета от прадед-българин,

да те върна на българин внук.

 

Андрей Германов (вляво) и Георги Струмски със съпругите си Рима и Димитрина 

***

 

Непрекъсната промяна е живота.

Живо живото остава,

ако има мъжеството

 в нещо друго, нещо ново

 вечно да се претворява.

 

Майката се претворява във сина си.

Майсторът се претворява в дом.

В километри претворява се шофьорът свъсен,

аз във стихове се претворявам

 мълчешком.

 

Зная:

само ако пиша, ако пея,

аз единствено бих могъл да живея.

 

И когато своето сърце докрай преровя

 като кърт,

ненамерил семена на песен нова,

ще замлъкна,

ще затихна,

ще изчезна.

И това ще бъде всъщност мойта смърт.

 Трима поети в Боженци (отляво надясно) - Марин Георгиев, Андрей Германов и Иван Цанев

 

Дарбата

 

Между неща съвсем несвързани

 тя мята ненадеен път

 и те сбратени и забързани,

едно към друго се стремят.

Невидимото прави видимо.

Открива неоткрит закон.

Пречиства в стих неясен стон.

И със замах и усет рядък

 на точността с добрия лост

 превръща тежкия порядък

 на мислите в по-лек и прост.

 

Тогава в тишината гробна

 край нея

 еква злобен шум!

 

Тя е неясна, неудобна

 за бавно мислещия ум,

тя подстрекава към безстрашие,

зове за дързост и дела

 сърцата мъртви със напрашени

 и занемели

 махала!

Зализани доброжелатели

 й слагат в колелата прът,

неподозирани приятели

 тамян с усмивка й кадят…

А тя върви - това внимание

 навярно е потребно,

но

 с признание и без признание

 на нея й е все едно:

живее, щом се е родила,

повикана от глас голям,

и сред борба немилостива

 тя си пробива път със сила,

тя знае за къде отива!

 

И непременно стига там.

 

Въздух

 

О, тая щедра всеотдайност! -

Дори във полунощен час

 когато спим,

проникнал тайно,

ти пак си с нас, ти пак си в нас.

 

За всички нас еднакъв ти си.

Опиваш със еднакъв чар

 банкери,

папи

 и кралици,

или пък всеки прост овчар.

 

Затуй пред теб са всички равни!

Напъпват листи и цветя

 и славят песнопойни славеи

 прозрачната ти чистота!

 

Прозрачните въздухопади

 окъпват пъстрия ни свят

 и правят пътищата млади

 и тъй наситен - всеки цвят.

 

Невидим, ти издигаш леко

 ту мореходни ветрила,

ту птици,

стрелнати далеко,

ту металически крила.

 

Където минем или идем -

ти вечно

 всякъде

 си с нас,

от скромност винаги невидим,

но нужен до последен час.

 

"Аз ще погаля всичко с доброта..." се нарича грамофонната плоча с поезия на Андрей Германов, издадена от Балкантон

Вода

 

Доена от планински преспи,

люляна в мъх на свобода,

бучи

 във водопади

 пресни

 неукротимата

 вода!

Шурти в горещините жадни

 от кран,

от стомна

 и пахар,

сърцата напоява жарки

 като живителен нектар.

 

А щом заспи сред свещи-стволи

 опразнен като храм

 градът -

към еженощието свое

 поема трудния си път.

 

В асфалта черен шибва с ярост,

с такава ярост, че дори

 плътта й с многоцветна ясност

 се пръсва

 в хиляди

 искри!

 

И засвистява, запищява -

във тоя

 кипнал

 пенест

 ад

 тя чистотата си отдава

 на знойния среднощен град.

 

Отвява смачкани хартии,

отнася стъпкани цветя!

От болка вие,

ала мие!

 

Тъй своя дълг разбира тя.

 

***

 

Аз вярвам в непостигнати неща.

А туй, което мога постепенно

 да имам - то загубва висота.

Постигнатото е обикновено.

Аз вярвам в непостигнати неща,

но можещи да станат постижими.

Аз вярвам в чистота и доброта,

във светъл миг или във светло име.

Аз вярвам в непостигнати неща

 и за които трябва да се боря.

Това ми дава право на света

 да дишам, да обичам и да споря…

И щастието ходи редом с мен

 и ме вълнува и ме упоява,

че то, постиганото всеки ден,

все още непостигнато остава.

 "Каменна земя" - друг поетичен сборник на Германов

 

***

 

Те ме превземаха полека:

похвален тост във моя чест,

потупване, усмивка мека,

изпълнен с обещания жест.

Пред мен - така, зад мене - инак.

говореха за мене те.

Аз бях за тях един наивник,

едно объркано дете.

И аз - наивникът, детето -

с усмивка кротка ги следях

 как гледат ме в очи, додето

 ми хвърлят във очите прах…

 

Да, ловки бяха те, но бяха

 докрай разнищени така,

че търсеха младок със яка

 гърбина и с добра ръка.

 

А аз бях млад, а аз бях честен

 и знаех аз от своя кър:

със тях ще стана по-известен,

но никога - и по-добър…

И все по-техен, по-съгласен,

все по-изискан, по предвзет,

все по-опасен, по-неясен -

аз си оставах непревзет…

 

Паметната плоча пред дома, в който е живял поетът в столицата

 

Предателят

 

Всяко сборище има предател

 и Оборище има го също.

Лудите искали да запалят страната,

мъдрият - да запази своята къща.

 

Лудите запалили страната и победили.

А мъдрият го издухали ветровете:

без жена, без деца, без име и сили -

единствен българин сред враговете.

 

Ще се съединяват Българии - северни и южни,

ще расте България и ще хубавее.

А предателят, една отрепка ненужна,

все край границата ще живее…

 

А къщата му неизгорена,

сляпа, странниците ще стряска

 и на нея ноще, в пустошта зелена

 една кукумявка ще кряска.

 

Но не ще дойде той смърт да поиска -

да умре поне малко от малко невинен.

Тъмна сянка ще скита, сляпа птица - ще писка:

къща имаш, мъдрецо, но нямаш родина

 

Андрей ГЕРМАНОВ (1932-1981 )

-----------

Андрей Германов е роден на 17.06.1932 г. в село Яворово, сега квартал на Цонево, Варненско. Баща му, Димитър Христов Германов, е роден през 1892 г. в село Кабаклия, Лозенградско. Бил е още дете, когато семейството му бяга от Турция и се преселва в село Нова Шипка, Варненско. Майката на Андрей, Рада Петрова Маринова (по баща) е родена в Нова Шипка през 1896 г. в семейството на преселници от историческата Шипка, Казанлъшко. Димитър и Рада заживяват от 1918 г. в Яворово, където се раждат Андрей и братята му – Христо, Петър и Георги, по-големи от него. Основно образование Андрей Германов завършва в родното си село, гимназия село (сега град) Дългопол през 1950 г., а през есента на същата година се записва в Софийския университет „Климент Охридски”, специалност руска филология. През 1951-52 г. публикува първите си стихотворения. По Време на следването си в Софийския университет участва в литературния кръжок “Васил Воденичарски”, където се запознава с известните по-късно литератори Пеньо Пенев, Климент Цачев, Иван Радоев, Марко Ганчев и много други.

След завършване на университета през 1955 година Андрей Германов е разпределен в гр. Провадия, но по собствено желание става учител по руски език в гимназията на Дългопол, същата, която завършва през 1950 година.

По време на своето учителстване в Дългопол се сближава с Димитър Златарски – учител-енциклопедист. Тук той продължава да работи над превода на поемата на Александър Твардовски „Страна Муравия”, започнат още от студентските години. През есента на 1957 година напуска Дългопол и отива в София. В столицата живее с братята си Петър и Георги и до началото на 1958 година усилено търси работа. През февруари същата година е назначен като хоноруван преподавател по руски език в МЕИ, а в края на април се оженва. През октомври печели конкурс в МЕИ за редовен преподавател по руски език. Същата есен подготвя първата си книга стихове, консултирайки се с поета Добри Жотев.

През 1959 година в живота му почти едновременно се случват три съществени събития: на 20 май 1959 година се ражда дъщеря му Александра, излиза първата му стихосбирка „Кълнове”, напуска МЕИ и е назначен на работа във вестник „Народна младеж”. През пролетта и лятото на същата година превежда усилено руска и съветска поезия.

От май 1960 г. за една година заминава във Варна като комсомолски инструктор и кореспондент на в. „Народна младеж”. Годината е изпълнена с напрегната обществена работа, командировки из окръга, издаване на окръжния бюлетин – впечатления и за новата му книга стихове. През същата есен отново се засилва интересът му към преводите – занимава се главно с изучаване на украински език и с преводи на украинска поезия. Привличат го и бесарабските българи, поддържа активна кореспонденция с бесарабския поет Петър Бурлак-Вълканов.

В средата на 1961 година се връща в София. От септември е на работа в сп. „Младеж”, после – във в. „Народна младеж”. Заедно с други млади поети е предложен от секция „Поезия” за кандидат-член на СБП. От началото на 1962 до ноември 1964 година отново е на комсомолска работа, често е в командировки. В дневника си за този период е записал: „Ужасно много работя. Не пиша. Почти не превеждам”. Там е отбелязал също и подготовката на първия брой на в. „Пулс”, във втори брой на който е публикуван и преводът му „Реквием” от Роберт Рождественски. През 1962 година излиза втората му стихосбирка „Работнически влак”. От ноември 1964 година до средата на 1966 година е редактор в издателство „Народна младеж”. Излизат последователно стихосбирките му „Родов герб” (1964), „Равноденствие” (1965), „Светлинки в планината” (стихотворения за юноши, 1966) и книгата „Късче мрамор от Акропола” (в съавторство със Слав Хр. Караславов и Марко Недялков, 1966).

От януари 1967 година е назначен за редактор в отдел „Поезия” на издателство „Български писател”, а от юли е завеждащ този отдел. През тази година излизат повестта му „Камчийска балада” и стихосбирката „Да ме запомниш”. Ражда се синът му Димитър.

Последователно излизат стихосбирките „Преображения” (1968) и „Яростно слънце” (1969). Превежда поемата на Григор Пърличев „Войводата” („Арматолос”).

От 1970 до 1973 г. отново е редактор и завеждащ отдел „Поезия” в издателство „Народна младеж”. Междувременно излизат и новите му стихосбирки „Мост”, „Като въздишка”, „Азбука”, „Всяка заран”, детски стихове (1970), „Острови” (1972), „Стихотворения” и „Огледалце” – детски стихове (1973).

От януари 1973 до март 1974 г. е заместник главен редактор на сп. „Съвременник”. През 1974 г. издава „Парнас около нас” (шаржове, в съавторство с поета Иван Николов, автор на епиграмите), „Четиристишия” и поемата „И оживяха в песента”. Превежда Егише Чаренц, Твардовски, Нил Гилевич, Дмитро Павличко, Евгени Евтушенко… Поддържа активни творчески връзки с руски, украински, белоруски поети. Подготвя за печат томче със свои преводи за библиотека „Български преводачи” на издателство „Народна младеж”, което излиза посмъртно през 1987 година. През март 1974 г. става главен редактор на сп. „Пламък” и работи там до април 1980 година. 1975 е годината, в която излизат стихосбирките му „Каменна земя” и „Нови четиристишия”.

От есента на 1976 година е тежко болен, но продължава да пише. Излизат от печат „Взривна зона” (1977), „На светлина превърнат” (документална повест за Георги Генев, 1978), „Границата на снега”, „Самоубийствено живеем” (1979), „Олелии” (стихотворения за деца, 1979), „Други четиристишия” (1980). Поради влошеното си здравословно състояние от април 1980 година Андрей Германов живее в с. Боженци, Габровско. Той става председател на Дружеството на писателите в Габрово и главен редактор на неговия алманах „Зорница”.

Умира от втори инсулт в болницата на ИСУЛ (София) на 15.05.1981 година.

През последните години от живота си работи усилено и подготвя за печат стихосбирки и прозаични книги, които излизат след смъртта му: „Шаячни момчета” (1981), „Стихотворения” (1982), „Четиристишия” (1982), „Крали Марко” (Български юнашки епос, 1982), „Змей на вратата” (стихотворения и поемки за деца, 1983). Подготвя за печат стихосбирката „Златна светлина” (издателство „Хр. Г. Данов”, Пловдив, 1983), „Парнас около нас” – II, пак там, 1987 г., „Време за творчество”, („Български писател”, 1986). Посмъртно излизат и преводите му от Андрей Вознесенски и Роберт Рождественски. За личното си творчество и огромното си преводаческо дело приживе Андрей Германов е удостояван с множество български и чуждестранни награди. Негови стихове са превеждани и издавани на руски и английски (в отделни книги), на френски, немски, украински, белоруски, чешки, литовски, грузински, арменски и други езици.