nabore.bg

Поетът Анастас Стоянов

Автограф

 

Преди да хвърлиш скромната ми книга

във кошчето на старите ни дрязги,

повзри се в нейните невинни драски,

пред себе си подръж я два-три мига.

 

Не знам ще можеш ли - не дай си, боже! -

сърцата си да укротим. Но знам:

човек не е от хляба по-голям!

От книжицата - тоже!

 

През 1949 г. малкият Анастас написва химна на гимназията „Христо Михайлов“ в Михайловград

Планинско цвете

 

Аз пътьом спрях край тая къща бяла

и пътьом щях да мина през селцето.

Не знаех аз, че тук си разцъфтяло,

планинско мое цвете.

 

И всичко стана просто помежду ни:

съгласие в очите ти прочетох,

прегърнах те и първи път целунах

планинско мое цвете.

 

Тревогата дойде у мен по-късно,

едва сега тревога сви сърцето -

че можеше и друг да те откъсне,

планинско мое цвете.

 

***

Ако честта на битката познаваш,

по-лесно ще ме разбереш:

позорно е

не сам да се предаваш,

позорно е

да предадеш!

 

Анастас Стоянов в студиото на телевизионното предаване "Всяка неделя" на Кеворк Кеворкян

Вода

 

По Гергьовден, привечер, помня -

заблещука ли първа звезда,

мама изнасяше стомна

пред прага,

                     пълна с вода.

 

И ми думаше: нявга, сине,

кога сме под турско били,

тръгнала дружина

                             да мине

към врачанските тъмни скали.

 

Двеста души,

                    с войвода начело,

скокнали за народ да мрат,

замръкнали

                    в не знам кое село,

и потропали -

вода да им дадат.

 

Но пусто село - като мъртвица,

никой не отлостил врата…

Оттогава

                    стомна водица

слагат лете по наште места.

 

Защото,

                   кога падне мрака,

от град на град,

от село на село

скитат двеста жадни юнака,

с гневен войвода

                   начело…

 

Дружино жадна,

                   аз те помня -

пушка до пушка,

юнак до юнак!

 

И уча децата си

                   пълна стомна

да слагат вечер

пред нашия праг.

 

Една от първите стихосбирки на поета

 

Кралски фазани

 

Във кралството на кралските фазани, –

сред тръпната тракийска тишина,

съзряхме птици, в слънце осияни,

подобно спомени от знамена.

 

И пушките, и ние онемяхме:

бе час на тайнство. И на хубост час.

И не свистене на крила, а смях бе

онуй, което просия над нас.

 

Спря ехото. И ручеят застина.

И ничком падна старата трева…

Избрал бих тази птица за Богиня,

ако си нямах други божества.

1989

 

Поетът до язовир "Огоста"

Чернобилски дъжд – 1986

 

Вали, тъй както преди векове,

вали познатия, един и същ,

най-светлия от всички дъждове,

най-благодатния – Гергьовски дъжд!

 

Но идва той за първи път такъв,

от дълги векове за първи път,

като обречена, невинна кръв –

нечакан пада, нежелан дъждът.

 

А цялата земя сияе в цвят,

шуми – пенлива чаша ненапита…

Все някой трябваше на този свят

горчивата напитка да опита!

 

И нека туй ни е утеха само,

мой свят, и разнолик и вездесъщ,

че има бедствие и по-голямо,

че има по-зловещ от този дъжд.

1986

 

"Скитания" е сборник с пътеписи на Анастас Стоянов

Ода за лъжата

 

Макар да не сме от кол и въже,

макар да сме люде на 13 века,

в България днеска всеки ни лъже,

и майсторски лъже човека.

Да вземем ей този субект с везните,

издълбал е на грамовете гърдите,

килото наглед си е пак кило,

но е половинка на тегло.

И онзи човечец там с каскета,

дето се тутка по фирми, полета,

и той си е сложил на сърце лъжата,

и лъже ни, та чак ни премята.

За НАТО ли, казва, аз съм за НАТО,

за НАТО сме всички - и Дядо, и Тато,

за онзи сме там - Чичо ви Сам,

защо да е сам-самичък човека?

Щом иска бази, ще му ги дам,

нека и той се замогне, нека!

Така ви казва човекът с каскета,

но друго си мисли и друго решава:

плюл съм аз на тази държава,

щом и тя си плю на късмета!

И Царят изтънко борави с лъжата:

кълне се в Република - чиста и свята,

но всъщност отдавна кове си трона

и здравата лъска свойта корона.

Ще дам, казва, на народа си мили

ум и разум, сърце и сили,

и с Царствен замах и Царска охота

преполови на народа имота!

И виж: в календара ни празничен ден

на Царство България е отреден,

а нашта Република, чиста и свята,

няма си даже един ден, горката!

И Патриархът ни, уж човек Божи,

и той за Истината се тревожи:

след мен е, казва, народното стадо,

със мен е, казва, и старо и младо.

А стадото май през тези години

все се лъчи на две половини.

А в Парламента, хава да се бистри,

надлъгват се там депутати с министри,

хокат се, плюят се яко и яко се псуват

и вместо двеста - двама гласуват!

Съдът ли? Боже, що клетви, що речи,

тоя параграф, алинея оная.

И понеже законът все нещо им пречи,

Истината строга осъждат накрая.

И Президентът ни, родни и скъпи,

и той на тема Ирак ни преметна:

наш войник, казва, там няма да стъпи,

но сетне се от словата отметна.

И аз ви лъжа, че пиша ода,

каква ти ода - жив компромат е!

Одата днеска не е на мода,

Хулата днеска на мода е, брате.

Виж изкуството: с талант и чувство

и с Божия промисъл, българинът можа

от раз да превърне Лъжата в изкуство,

а Изкуството - в чиста лъжа:

в залите, в книгите ти погледни,

там рисувачи, писачи, ваятели

ровят с осанката на откриватели

в боклукчийските кофи от минали дни;

и по екраните - трупове, куршуми,

и секс по сцените, и празни думи!

Бай Ганьо ли? Бай Ганьо е цвете:

келепир, мускалчета - наивно племе.

Но Лъжата, Лъжата вий погледнете -

могъщият Герой на нашето време:

по-страшна от рака, по-грозна от спина,

ни огън гори я, ни куршум лови я;

и няма защо да мълча, да крия -

на смърт са обречени и Род и Родина!

И всъщност едничък не лъже лъжеца,

ей онзи лъжец, на лъжата спеца,

дето казваше на черното бяло

и на бялото, че е почерняло.

Какво да лъже? Я вижте боите:

Червеният мак - май син ни изглежда,

а Синьото, за синьо ли го броите -

една разноцветна, объркана прежда!

И Ицо Стоичков също не лъже,

вместо да лъже - решава бърже:

щом съдията му мъти водата,

мигом му стъпва върху краката!

Ала му стъпва с онези бутони,

бутони - бетер ковашки пирони!

Тогава? Хайде по ред и закон

да си спретнем Партия на Бутона.

И само някой да ритне закона,

мигом забиваме му един бутон.

Но от Ицовите онез бутони,

бутони - бетер ковашки пирони!

Какво да ви кажа накрая, не зная,

може би само да вметна ей тая:

мъчи ме питанка една голяма -

време за сатира е, а сатира няма!

23.09.2004

 

Стихотворения на Стоянов са преведени на руски, беларуски, украински, френски, английски и други езици

 

Търсете българския алпинист

 

Пролог

 

Търсете българския алпинист,

търсете го, дори и век да мине;

в дълбока бездна или звездна вис -

не толкоз лесно българинът гине!

 

Търсете го по онзи вечен склон,

върху челото на Земята - там е,

направил от ръцете си пилон

за святото, за българското знаме.

 

Търсете българския алпинист

и не корете дивата му воля;

научен е от Бузлуджа и Вола

да се обрича винаги на риск.

 

Търсете го край онзи свят пилон,

не в урагана, не сред снегопада,

защото българин - по стар закон! -

от знамето си по-далеч не пада.

 

Епилог

 

Търсете българския алпинист -

ни радостта, ни болката не стихна;

в сърце носете глътка въздух чист,

ако случайно въздух не му стига.

 

Търсете го във оня ден и час,

в нощ слънчева и на деня във мрака -

той там е, той ни вярва, той ни чака,

надява се единствено на нас.

 

Търсете го в съзвездие съседно,

търсете го във своя смях и вик:

достатъчно изчезвахме безследно

във гроба на незнайния войник!

 

Макар високо, той не е далече,

и не тъй недостъпен е Върхът -

по-леко е изкачването вече,

защото той ни е проправил път.

 

Снимка на поета в последните му години на този свят

Разсъмване през ноември

 

Какъв мъглив, какъв навъсен ден:

презпладня се, а сякаш зазорява;

най-дългото разсъмване над мен

- и във самия мен! - сега настава.

 

О, не: не казвам, че живяхме в мрак,

в очакване - като на пуста гара:

ний всички бяхме във самия влак

и този влак летеше с пълна пара.

 

Огледай пак загърбения път,

проточил се зад тебе и зад мене:

началото е някъде отвъд,

а стига ли се чак дотук с пълзене?

 

Затуй просветва ноемврийски злак

и весел ноемврийски дъжд ни кваси:

Ний бяхме във един и същи влак,

Ала за жалост - във различни класи.

 

Не обвинявам никого от нас.

Ала и никого не оправдавам.

Зарад пропуснатия шанс. И час.

Пресвята клетва. И завет забравен.

 

Какъв очакван и изстрадан ден:

презпладня се, а сякаш зазорява;

най-дългото разсъмване над мен

- и във самия мен! - сега настава.

 

Издателство "Народна младеж" издаде много от стихотворенията на Анастас Стоянов

Сестричка

 

Недей ме пита имам ли сестричка

и днес къде е и каква била…

Сестричката ми бе като звездичка…

Но малката звезда се разболя.

 

Умираше, отиваше си вече

- а беше рано, беше призори, -

умираше, а татко тихо рече,

че е далеч града

и нямаме пари.

 

Бе малка - люлката й бе голяма, -

не бе видяла селската река.

Тя знаеше да казва само „мама”,

на всяко нещо викаше така.

 

Със тази дума тя зовеше всички -

и мен, и баба - всичко на света.

Преди да склопи сините очички

тя назова така дори смъртта:

 

протягаше ръчичката си слаба,

разстлала мокра от потта коса -

и тръгна след смъртта, като че с баба

бе тръгнала за гъби във леса…

 

Тя имаше очички сини-сини.

О, как ли би раздиплила коса

сега, след седемнадесет години,

да тръгнеше за гъби във леса…

 

Недей ме пита имам ли сестричка.

Една сълза на миглите гори,

че щях да имам, както имат всички,

но бе далеч града

и нямахме пари.

 

Поетът много пишеше и за децата

За раздялата

 

Птиците отлитат и се връщат,

слънцето залязва и изгрява.

 

Ала ти при мен не ще се върнеш,

аз при тебе няма да се върна.

 

Спомените само ще се връщат,

хубавите спомени остават.

 

Сам когато в стаята замръкна,

те при мен ще влизат ненадейно.

В късни нощи те ще ме събуждат

и за тебе дълго ще ми шепнат.

 

Ще ми шепнат милите ти думи,

ще ме галят с меките ти длани,

ще ме лъхат с твоя дъх момински.

 

И до късно буден ще оставам,

и до късно ще се вглеждам в здрача.

 

Може да попея в нощ такава,

може даже в болка да изгарям

все едно: това не ще узнаеш,

твърде горд съм, за да го призная.

 

Но когато първите снежинки

запрехвърчат леко и спокойно,

и накитят черните ти къдри,

ти ще спомниш първата ни среща,

ти ще спомниш първите ми думи,

ти ще спомниш първата целувка.

 

Може би това не ще желаеш,

може би ще искаш да забравиш,

но напразно - няма да успееш.

 

Клепки да притвориш - мен ще видиш,

във съня си мене ще сънуваш,

устните ти мен ще споменават.

 

И когато лист случайно вземеш,

мойто име скритом ще напишеш.

 

Може да ти стане малко тъжно,

може даже малко да поплачеш -

все едно: това не ще узная,

твърде горда си, за да признаеш.

 

И когато пак из парка тръгнеш

и над тебе птиците отлитат

и се стели есенната шума,

ти за мен отново ще си спомниш.

 

Птиците ще викат мойто име,

шумата ще шепне мойте думи,

кестен млад ще те докосне с вейка -

ти за мойте длани ще си спомниш.

 

Тебе аз не мога да забравя,

мене ти едва ли ще забравиш.

 

Птиците отлитат и се връщат,

слънцето залязва и изгрява,

ала аз при теб не ще се върна,

ти при мене няма да се върнеш.

1955 - 2004 г.

 

Анастас СТОЯНОВ (1931-2004)

--------------

Анастас Стоянов е български поет, писател, журналист и публицист. Роден е на 2 август 1931 г. в село Живовци, недалеч от Монтана, тогава град Фердинанд. В рода му битува легендата за родство с родения в Радовиш, днешна Северна Македония, Анастасий Струмишки, чието име българската църква почита на 29 август. Предците му, издънка на Солунски българи, са били дюлгери каменоделци. Много мостове, църкви и манастири са съхранили следи от теслите и длетата им. Последното, което са съградили дядо му и баща му са Живовският каменен мост, църквата в селото, камбанарията и училището, в което е учил и той самият.

В края на 19 век дядо му Анастас Златанов, беден трънски майстор, заедно със своя брат се заселват в село Живовци, Михайловградско. За баща му Стоян Анастасов Златанов, се знае малко – работил е заедно с дядо му като зидар. Умира твърде рано, едва двадесетгодишен. След това починал и дядо му. След няколко години майка му – Верка Георгиева Стоянова, се омъжва повторно. Прогимназия завършва в родното си село. В периода от 1946 г. до 1951 г. Анастас Стоянов учи в Мъжка гимназия „Ген. полк. Христо Михайлов“ в Михайловград. По това време директор на гимназията е бил Жечо Боздуганов. Сега гимназията носи името природо-математическа гимназия „Св. Климент Охридски“. Като десетокласник през 1949 г. той написва стихотворението „С Михайловски дух несломим“, което става химн на гимназията. Музиката на химна е написана от друг ученик – Георги Андреев. Учи филология и журналистика в Софийския университет. За първи път печата във в. Народна младеж през 1949 г. Бил е редактор в Радио София (1957 – 59). През периода 1959 – 65 г. работи във в. "Септемврийче". От 1965 до 1966 г. е завеждащ редактор в издателство „Народна младеж“. Секретар е на СБП (Съюз на българските писатели) (1966 – 69), редактор е във вестник „Народна младеж“ (1969 – 1972). В периода 1972 – 74 г. е главен редактор на сп. „Пламък“ – тогава орган на СБП, а от 1974 до 1991 г. е главен редактор на сп. „Пламъче“ – списание за детско-юношеско литературно творчество. От ноември 1994 до април 1995 г. е главен редактор на вестник „Вселена“. Превеждал е от руски език стихотворения на Сергей Есенин, Иля Еренбург, Саят-Нова, Нил Гилевич и др.

Благодарение на комбинацията от талант и свободомислие, творческият му живот е белязан от издигания и спадове. Така например в началото на 60-те години той, повлиян от френския сюрреалист и дадаист Луи Арагон, публикува стихове без препинателни знаци. Това скандализира тогавашното висше партийно и държавно ръководство и той губи възможност да печата за няколко години. По-късно, пак по настояване на партийното ръководство, бива назначен за главен редактор на авторитетното и политически значимо по това време списание "Пламък". Следва предложение за наказания и уволняване. Бил е и секретар на СБП – по това време длъжност със сериозно политическо и административно влияние върху тогавашните „кадри на идеологическия фронт“. За Анастас Стоянов споменава в своите „Задочни репортажи“ и писателят емигрант Георги Марков. Своята гледна точка за вечерята в двореца „Бистрица“, Анастас Стоянов е описал в неиздадената му още книга „Тайната вечеря в Царска Бистрица – Живи и живели“.

След 1989 г. Анастас Стоянов е обект на остри нападки, публикувани във вестниците „Работническо дело“, „Народна култура“ и др. Обект е дори на нападки, написани в самоделни плакати, разлепени по стените на сградите около пл. „Славейков“ в София. Почти 15 години след 1989 г. той се самоизолира и пише, без да издава книги. През 2004 г. излиза последната му книга, издадена приживе – „Ранни рани“. През 2005 г. краеведският отдел на Общинската библиотека „Гео Милев“ в Монтана е наречен на името на Анастас Стоянов. След смъртта му, с издаването на подготвените от него за печат книги, се заема неговата съпруга Виолета Сотирова-Стоянова и децата му Калин и Милена Стоянови.

Първото си стихотворение („Ковач“), написва още в прогимназията, а първата си книга („Първа любов“) издава през студентските си години, през 1955 г. В творчеството му може да бъдат открити елементи на романтика и приказност. Според собствените му думи винаги се е придържал към реални събития и реални личности, колкото и да ги е „опоетизирал“ и „разкрасявал“. Така е в повестта му „Имаше едно момче“, в романите му „Конници“ и „Хищникът“, също и в приказките му за Малчо. Същото се отнася и за поезията му. Някои от произведенията му или части от тях са преведени на руски, беларуски, украински, френски, английски и др. езици.

 Анастас Стоянов умира през 2004 година.