nabore.bg

Тази история съм чула от  баба ми. Случката е колкото свързана с моя род, толкова е и страница от живота на народа ни български, написана с кръвта на предците.

     Било време страшно – края на Руско–турската война. Прадядо ми Въльо Славов Пантулов от с. Климентиново, сега Бяло поле, Старозагорско бил на 4, а   сестра му на  7 години.

     Покрай селото минавал калдъръменият път за Одрин. За да избягнат от зверствата на башибозука и черкезите, семействата от селото побягнали на север, към Балкана, укривайки се в черквите и манастирите по селата. Заедно всички, така и моите предци стигнали до Шейново. Ала турските разбойници нападнали селския църковен храм. Избили мъжете, хвърлили ги на камара, а жените и децата залостили в божията обител и я подпалили. Майките промушвали децата през едно малко прозорче и им подшушнали да се скрият вън под телата на мъртвите. Османлиите стреляли по дечицата безжалостно и куршум откъснал палеца на лявата ръчица на моя прадядо Въльо.

Раненото дете и сестра му били спасени от руски конен отряд. Превързали децата, завили ги с топли одеала и ги нахранили. За жалост родителите им били избити или изпепелени в пожара на черквата. Казашки  атаман прегърнал хлапето свалил от себе си синджира с кръсчето и го сложил на „малечко”. Поставил го в козинявите дисаги, а сестра му привързал към себе си на седлото. Препускали, препускали… Гонили османлиите чак до Одрин. На връщане спрели в село Опан, където останали само стари люде. Така спасените сирачета били приютени от добри хора. Завърналите се след края на войната техни близки научили за съдбата им и отвели децата в село Климентиново. Там дядо ми пораснал, заергенил се и се оженил за баба ми Янка. Отгледали синови и дъщери. Заради липсващия палец всички в селото го нарекли Чолак Въльо. Един от неговите внуци е моят баща Жеко Вълев – мир на праха му. А кръстчето от Русия до днес стои окачено до лика на Богородица – амулета от Русия и Божията майка – заедно и завинаги в дома ми.

Танка ХРИСТОЗОВА, Димитровград