nabore.bg

Свят широк

Алаверди – покана за грузински тост

В кавказката република правят вино от над 500 сорта грозде, кахетинското е най-популярното

 

Когато излязохме от кафенето, там вече ни чакаше в колата шофьорът на моя домакин, запрашихме към покрайнините на Тбилиси, на няколко пъти спирахме и пак обикаляхме, за да ми покаже Отар Спиридонович от шест различни места своя любим град. Тогава разбрах колко необичайно могат да изглеждат едни и същи неща в зависимост от гледната точка. Любувахме се на чудните гледки към хълмовете, заобикалящи града, всеки от тях увенчан с поне една черква, манастир или паметник. Помня едно място, от което се виждаха съвсем близо един до друг храмове на различни религии: черква, джамия, синагога, някакво теке. Това само по себе си говореше за верската толерантност на този народ.

Отар Спиридонович Цанава е председател на Грузинския Червен кръст, но сега мой домакин, гид и даже тамада, както ще разберете след малко. Седнахме да обядваме в един ресторант в покрайнините, на висок и хубав  чардак, от който се откриваше разкошна панорама на Тбилиси, виждахме как обикаля из града река Кура, как лъкатуши. Всичко наоколо бе потънало не до коленете, а чак до шията в пролетна зеленина. И докато се радвахме на красотите на Тбилиси,

 

 моят домакин все разказваше.

 

 Не запомних много, но се чудех колко неща могат да се видят за толкова кратко време.

Отар Спиридонович извика управителя, обсъдихме менюто и когато масата се отрупа с какво ли не, чак тогава ми обясни, че според грузинската традиция дори и двама души да са на трапезата, единият от тях обезателно трябва да е тамада.

- Надявам се - каза - че нямаш нищо против аз да бъда, въпреки че не ми е дадена такава дарба нито от Партията, нито от Бога. Разбира се, ще продължим тази тема по-късно, но да не забравяме законите на гостоприемството. Сега знам, че и двамата сме гладни, затова вдигам веднага най-краткия си тост. Е, пратенико на слънчева България, добре дошъл в също тъй слънчева Грузия. Бъди наш гост и нека две слънца греят за  тебе. И нека в твоя живот, скъпи мой, да има толкова беди, толкова нещастия, толкова скръб и печал, колкото капки вино останат в чашата ми!

Това бе първия интересен тост, който чух на грузинска земя. Разбира се, при предишното ми кратичко посещение също имаше тостове, но те бяха по-скоро протоколни и не ми направиха особено впечатление. А този, макар и кратък, бе  твърде оригинален. И до ден днешен го казвам, но само когато съм на кеф и с добри приятели.

 

Хранехме се бавно, спокойно,

 

 наоколо бе пролетно и зелено, и цветно, въздухът -  прозрачен и свеж, само по поречието на Кура трептеше мараня. Моят домакин любезно ме подканяше да опитам от всичко и продължаваше да говори.

- Грузия е благословена страна. Една легенда разказва, че когато Господ раздавал земя на хората, грузинците имали празник  – с много храна, вино и тостове. Било толкова хубаво, така се увлекли, че закъснели за Божията „пресконференция” и се оказало, че за тях земя не останала. Тогава главният тамада на празника поискал думата и красноречиво  обяснил, че докато тук другите народи спорели и се карали за нищожни парчета земя, грузинците вдигали чаши и рогове в негова чест, за неговото всемогъщество и справедливост, за неговата божествена любов към хората. Господ бил поласкан от това красноречие, замислил се, и вместо да прави нова делба между народите, направо дал на грузинците част от земята, която бил отделил за себе си.

 

Просто едно късче от рая.

 

И не се учудвай, дорогой, продължи той, че моята страна може да те изненада с някои парадокси, те само на пръв поглед са такива. Ние май сме единствените, при които богът на слънцето е жена – казва се Мзекала, а бог на луната е мъж – Белия Георги. Луната е заемала изключително важно място през нашето езичество, но след приемането на християнството тя е заменена от свети Георги, оня юноша на бял кон, който поразява с копието си дракона. А Мзекала е майка на лозата, от която се ражда най-известният грузински продукт – виното. Лозата вирее навсякъде у нас, най-добре по склоновете на южен Кавказ, където растат над 500 сорта грозде, но най-прочута с вината си е Алазанската долина в Кахетия.

Запомни ли – над 500 сорта? И ще бъде престъпление, когато бог ти е дал такова богатство, да не се ползваш от него с ум и разум. Какво ще рече това? Моите приятели, сред които има и истински мъдреци, казват така: когато хората пият и не вдигат наздравици – това е алкохолизъм, но когато хората пият и вдигат тостове – това е вече събитие! А да напълниш чашата с вино, да я вдигнеш, да произнесеш тост и да изпиеш съдържанието ѝ – това са четири различни неща. Не всекиму се отдава да ги направи както трябва. Нужен е не само майсторлък, но и дарба, която граничи с истинското изкуство.

 

Хайде да пием за това изкуство, в което аз съм последния чирак!

 

Бих могъл да оставя сладкодумния Отар Спиридонович да разказва, но е необходимо и аз да се намеся, за да дам повече сведения за грузинската трапеза, научени не само от него, но и от други хора, които срещнах по-нататък в експедицията си.

Тостовете водят началото си от древните обреди, когато са принасяни свещени дарове на боговете. Преди да вдигнат бокалите с вино, участниците в ритуала произнасяли молитви и пожелания. Съществуват сведения, че още в пети век преди новата ера гърците използвали тостовете по жизненоважна причина – да не ги отровят. По онова време най-сигурният начин за отърваване от политически, любовни и всякакви врагове било слагането на отрова във виното. Ето защо в началото на пиршеството домакинът пръв си сипвал или отпивал от общата кана и заявявал на висок глас, че виното му не е отровно. Римляните, естествено, подхванали хубавата традиция и я продължили. Самата дума „тост” е от римското tostus” – пресушавам. Не знаем дали развитието на тази „традиция” е спомогнало за разложението и падането на Римската империя, можем само да предполагаме.

Така се стигнало до 19-и век, когато тостът бил задължителен в цивилизована Европа и дори се смятало, че „въздържанието от вдигане на тост е признак на грубо пиянско поведение и неуважение към останалите присъстващи на масата”. После малко по малко, може би по прагматични съображения, това задължение започнало  да отпада, да се заменя с други етикети, норми и правила.

Но в Закавказието то се запазило непокътнато, а в самата Грузия се развило, избуяло и усъвършенствало до такава степен, че се превърнало  едва ли  не в изкуство. Там е така: щедрата земя е научила хората щедро да разделят с гостите плодовете на своя труд. Вратите на къщите не се заключват, и ако дойде гост, дори домакините да нямат нищо за ядене и пиене, мигом ще се притекат съседи, приятели и гостът даже няма да се сети, че други са го гостили.

 

Но за да има тостове, първо са нужни трапеза,

 

 хора около нея и тамада. Казано накратко, тамадата е ръководител на трапезата. Той се избира от всички и всички безпрекословно му се подчиняват; той – казват – е и диктатор, и демократ, колкото и несъвместими да ни изглеждат тези понятия. Без негово разрешение не може нито да се яде, нито да се пие, нито да се става от масата или да се говори. Говори главно той, а другите – ако им разреши и когато им разреши. Тамадата няма право да се напива, ако се напие, това е позор и този човек никога вече няма да бъде избиран за ръководител на трапезата. У нас често се случва някой умник или пияница да развали и най-хубавия празник. На грузинската трапеза такова нещо е изключено - ако някой прекали с пиенето, ако започне да досажда или да дразни околните, тамадата просто му казва да стане и да си тръгне. Невъзможно е да не се подчини – ако не го стори веднага и се наложи други да го извеждат, тогава може да бъде изключен от обществото: никъде няма да го канят, никъде няма да го приемат и никой няма да отиде в дома му. А за грузинеца такова нещо е равносилно на смърт.

Но освен ръководител на трапезата, тамадата е този, който произнася тостовете. Разбира се, може и друг да каже нещо, но само ако той го помоли. Казвам „помоли”, а не „заповяда”. Там не се заповядва и всичко се върши с усмивка, с добронамереност и с щедро сърце. Ако принизим всичко случващо се на масата и го наречем ритуал, веднага трябва да признаем, че в цялото Закавказие, но най-вече в Грузия, той е доведен до съвършенство. На по-големите пиршества освен тамада има и още една значителна фигура, наречена мерикипе. Единият ръководи цялото тържество, другият сипва питието. Те трябва да са в съвършен синхрон – никой не бива да вижда вдигащият тостове да приканва виночерпеца да налива.

 

Първият тост обикновено е за гостите,

 

 после за родителите, за приятелите и за каквото тамадата реши, въпреки че има правото да ги разменя. Задължително се вдига тост за починалите, но никога не трябва да е последен. След него следва весел тост – все пак животът продължава. Когато ръководителят на трапезата ти каже „алаверди”,  значи е дошъл твоят ред да вдигнеш наздравица. Тази странна дума означава ответен тост. Ако за теб е вдигнат тост и ако тамадата разреши, ти имаш правото да отговориш – да благодариш, да се извиниш или защитиш, да кажеш някоя глупост – от теб зависи. За мене, недостойния, бяха вдигнати много тостове.

Последният тост на едно тържество винаги се вдига в чест на тамадата – обикновено двама души му наливат, той произнася последното си слово и после всичко свършва. Най-често се пие от чаши. Много сме слушали за грузинските рогове, но те се използват само ако тамадата поиска и при по-специални случаи. Започва се от най-малкия и може да се стигне до най-големия, който е 3 литра. Тамадата подава рога, който се хваща по специален начин, виното се изпива наведнъж и рогът се обръща, за да видят гостите, че в него няма нищо. След това се пълни отново и се предава на следващия човек, определен също от тамадата.

Такива са правилата, но най-добрите тамади никога не налагат на компанията да пие до дъно; друг е въпросът, че няма как да оставиш рога, защото виното ще се разлее. Добрият тамада прекрасно знае, че не бива да ограничава свободата на никого от сътрапезниците си, тъй като демократичният подход позволява на всеки да пие толкова, колкото душата му иска. За грузинците трапезата е олтар, на който живите се прекланят пред предците, рода, родината; пред мъжеството, даровете на живота и природата. Видях как там се извършва някакво тайнство, видях как тамадата се превръща в същински жрец, който посвещава и себе си, и сътрапезниците си в законите на уважението, приятелството, любовта към ближния.

Имах щастието да седя на една маса с такива тамади, които са направо магьосници на словото. Но само красноречие не стига – този, който е избран да ръководи празненството, непременно е справедлив, мъдър и уважаван от всички човек. Веднъж един чаровен тамада ми каза, че

 

кавказката трапеза има 333 правила,

 

 а всяко от тях – по три забележки. Сега ми хрумва, че трябват още само две забележки, за да стане нещо като „Хиляда и една нощ”. И за всичките тези точки и подточки има съответни тостове. Такова нещо не може да се научи. Пък и няма литература по въпроса – книга за тостовете не съществува. Навярно така и трябва да бъде, защото те са част от паметта на народа. Грузинците смятат, че ако изчезне тази памет, по-добре да изчезне и самият народ.

 

Яков ЯНАКИЕВ, Тбилиси


„Трапеза”, художник Нико Пиросмани (живопис)

„Трапеза”, художник Нико Пиросмани (живопис)