nabore.bg

През лятото на 1966 г. в Българска национална телевизия започна снимането на първия наш 6-сериен цветен игрален филм, по сценарий на полк. Костадин Кюлюмов – шеф в VI-то управление към ДС и приятеля му Евгени Константинов. Бюджетът беше от позорните 130000 лв., с ползване на една стара „Волга” и това беше всичко. Постановчик беше Коста Чернев, режисьор във Военния театър, но без никакъв опит  в в киното, освен при снимането на новелата му „Васката”. Поканиха ме да стана негов втори режисьор и приех, макар че през онези 45 и повече отминали години не беше никак „престижно” да бъдеш режисьор в „родната” ни телевизия, която едва започваше да пъпли към съзиданието при днешното й вече върхово развитие. А цялата гигантска работа трябваше да извършвам само аз, защото нямаше бюджетни средства за асистенти, организатори, реквизитори, гримьори, костюмери, работни кабинети, транспорт, шофьори и още какво ли не. А на всичко отгоре тъкмо тогава поканиха режисьора Чернев да бъде гост на филмовия годишен фестивал във Варна. Поласкан от това, че вече е допущан на такива елитни мероприятия от тогавашната филмова гилдия, той отиде, а аз останах съвсем сам и без никаква помощ. А актьорският състав за главните роли беше вече определен: братът на Чернев – Петър Чернев, Никола Анастасов, Любо Михайлов от Военния театър и Димитър Буйнозов. Добре, но след тръгването на Чернев за Варна рано заранта трябваше да се прави костюмна репетиция на главните герои, уточняване на грима им, игралния реквизит и пр. Любо Михайлов обаче не дойде в уречения час и аз се видях в чудо. Защото само след два-три дни трябваше да заснемем първият епизод с Никола Анастасов в Боровец, когато „скача” с парашут от самолет и се приземява в клоните на грамадно дърво. А зрелищно-драматичния епизод, въпреки че Чернев го нямаше и дни наред щеше да бъде на варненския фестивал, трябваше да заснемем само двамата с оператора ни Жоро. И доведен до истински стрес се сетих за знаменития ни актьор Любомир Кабакчиев. Дръпнах директора ни Тацо Деспотов да вземе шестте сценария и го повлякох към дома на Кабакчиев (живееше амен-амен пред входа на стадион „Левски”). Влязох без предизвестие в жилището му, случил се за късмет у тях, и още от вратата му казах:

– Любо, прочети спешно тези шест сценария за игрален филм в телевизията. Ако ти допадне еди коя си роля, след три дни започваме да те снимаме в твоя епизод…

Той пристъпи към мен с неизразимо добряшкото си и обаятелно лице за здрависване, но вместо това му подадох свитъка от сценарий. Ръцете му увиснаха и той само отрони:

– Станко, щом си избрал мен и ми поверяваш такава роля – приемам. Затова нищо няма да чета … С теб съм, като знам, че и ти си с мен…

А Любо Михайлов, определен вече от режисьора Чернев за въпросната роля, цъфна при мен в телевизията чак по обед: подпухнал, брадясал, със силно просълзени очи и едва фъфлещ. Без да го чакам да заговори, само казах:

– Братче, не дойде на време и пръднята ти замириса чак до Орлов мост. Замених те с друг актьор, защото нямаме нито час време за губене.

– Олеле, жена ми сега ще ме разчекне – проплака той. – Моля те не й казвай… Бяхме цяла нощ на запой у колеги и затова не дойдох. Иначе…

– Ясно. Иначе и нашата работа щеше да се скапе, затова веднага те смених.

След дни, когато от Варна се завърна Чернев, но без да ми отправи укор за самоволно направената от мен размяна между двамата актьори, се случи помежду ни неочакван конфликт. Тръгнахме вкупом да снимаме в Боровец всички главни герои. Операторът ни Жоро обаче се оказа такава флегма, че цели 6 часа не можеше да нагласи осветлението за снимките с грамадните десеткиловатови прожектори. Акторите, облечени и гримирани, режисьорът, аз и останалият снимачен персонал с крайно търпение чакаме кога най-сетне ще нагласи осветлението. Чернев се върти на едно място като нестинарка върху запалени въглени и само псува със силно заекващия си говор, аз тропам ръченица от гняв на друго място, актьорите и те пуфтят: идва им да се разгримат и разкъсат костюмите си на немски офицери, изпратени като съветски разузнавачи във военния тил. По едно време Любо Кабакчиев пристъпи към мен, напълно вече изцеден от чакане и въпреки безкрайното му възпитание, смиреност и доброта сподели, че вече едва търпял такова операторско чудо от мудност, каквото не бил виждал през всичките заснети до тогава живота си множество игрални филми. На свой ред и аз изплаках, дори гневно казах, че вече съм на ръба на търпението: ще захвърля филма и ще напусна екипа. Той облещи големите си , красиви очи и каза:

– И аз съм готов да го направя. Искаш ли още сега да си тръгем за София с моята кола? Та в театъра ме чакат камари от други задължения. Освен това утре имам преставление…

– Тръгваме! – изрекох решително още в минутата, без да се замислям какво можеше да последва от това: наказание, уволнение, служебен скандал, дори и съд…

С колата на Любо се прибрахме в София и повече не стъпих в телевизията, нито пък и оттам ме потърсиха. Отидох чак след завършването на филма, когато композиторът Петър Ступел ме повика да напиша и дам за музициране вече договорираните преди това с мен 6 лирични текстове за филма, изпълнявани от популярния естраден певец и днешен академик Бисер Киров, под диригентството на другата легенда в световната музика Милчо Левиев…  Така свърши „одисеята” ми по този първи наш многосериен и цветен телевизионен филм. Станала тогава хитова песен после, тя бе издадена и на плоча. Останалите пет са маршове, шансони, а с други участвахме със Ступел в „Златния Орфей”.

А ето и текстът на тази песен:

 Бомбите, бомбите, ах!

Те напомнят жените.

Весело е с тях,

ако не те е страх.

На брега сме сами,

сякаш две чайки бели.

Влюбени и добри,

като морски вълни.

Гледам твоите очи –

две морета същински.

Колко красив е света

от любовта, любовта.

Но аз се отплеснах за миг

и страшен взрив ме разтърси.

Ти замина с друг

и празен остана брегът.

Весел и тъжен съм днес,

разбита вълна е живота.

И смешен става светът,

вярваш ли ти в любовта.

Бомбите, бомбите, ах!

Те напомнят жените.

Весело е с тях,

ако не те е страх…

Станко МИХАЙЛОВ, писател и режисьор