nabore.bg

Разказ

Нощната тъма полека чезнеше, обагрена от усмивката на изгрева. Съмваше се и над дъбовата гора небето светлееше. Дивите прасета се оттегляха в честака, където щяха да дочакат вечерта. Най – отзад вървеше голям глиган, който постоянно се озърташе. Малките му очички злобно се свиваха, а охранените му мускули потръпваха. Сякаш инстинктивно усещаше, че скоро тук ще дойдат хората с техните пушки и кучета. Той кратко изгрухтя и се шмугна подир останалите.

Рачо Барута с нетърпение очакваше предстоящия лов. Той измъкна пушката от касата, препаса патрондаша и като грабна приготвената от снощи раница, я презрамчи на гърба си. Закачи ножа на колана, преметна чифтето на рамо и сучейки мустак, се насочи към задния двор. Щом го зърна,гончето Балкан радостно заскимтя, махайки с опашка. Ловецът отвърза верния си гонач, погали го бащински и като се качиха в джипа, поеха към кафенето.

Там се бяха събрали десетина човека. Стиснати хора бяха ловджиите от селото и много - много не им се даваха пари забележки. Отустите им димяха цигари и отпивайки от кафетата, говориха заловджилък и политика. Председателят, Генади, внимателно попълваше документите и сегиз – тогиз поглеждаше към присъстващите. Притесняваше се - предстоеше му да проведе излет за диви свине и не му се искаше да стане някой сакатлък.

Привършвайки с писането, той накратко разясни плана за гонката, уточниха кой къде ще застанеи като раздаде талоните, стана от стола. Ловците се разшаваха и тръгнаха към колите. Чуваше се припалване на мотори, смяхи пожелания за слука. Колоната потегли към края на махалата, откъдето се виждаше близката кория. Слънцето се издигаше над хоризонта, предвещавайки хубаво време.

Рачо се падна на пусия в рядко сечище. Той сне пушката, пъхна две бренекета в цевите и бутна предпазителя. Позицията му хареса – имаше добра видимост, пътеките бяха широки и имаше достатъчно мегдан за стрелба. Кучето се бе шмугнало в шубраците и ловецът очакваше всеки миг да чуе басовия му лай. Росата полека се стичаше по клоните, отнейде цвъртяха невидими птички, кресливи сойки се караха в гъстака.

Не след дълго проечаха първите изстрели, последвани от гласовете на копоите. Преследването започваше. Барута полека повдигна двуцевката. Джафкането, отначало далечно и тихо, все повече приближаваше. Нервните на ловеца се изопнаха, горещи тръпки полазиха по тялото му. Погледът му трескаво следеше посоката, откъдето идеше кучешкият концерт. Струваше му се, че вече чува пращенето на съчките изпод нечии копита.

Изведнъж, лаят свърна встрани, отдалечи се и постепенно заглъхна, като че никога не се носил над дърветата. Рачо изруга наум и отпусна пушката. Тъкмо си бе помислил, че най – накрая и на него ще му излезе късмета. Досега само той от дружинката не беше убивал прасе. Другите авджии често – често го взимаха на подбив, като се шегуваха с несполуките му на ловното поле. А веднъж даже му подариха мъжките атрибути на поредния убит нерез.

Барута избърса рукналата по челото му пот и понечи да запали цигара. В този момент дрезгавият глас на Балкан го накара отново да стисне оръжието. Верният му другар беше наблизо, зад първата преграда от храсти, и той здраво опря приклада в рамото си:

- “Познавам го, намерил ги е!“ – стрелна се мисъл в главата му. – „Този път няма как да ми се изплъзнат!“

Обаче, както често се случва в подобни ситуации, дивечът усети притихналия ловец и бързо се отдалечи в противоположна посока. Колкото и нашият герой да се надявашеопитното куче да съумее да върне свинете обратно, това така и не стана. То ги погна към “Бунарите“, където имаше вода, кал и гъсти убежища. Отекнаха два гърмежа, чието ехо дълго стенеше между стволовете, а сетне настъпи тишина. Или поне Рачо така си мислеше.

В същото това времепрасетата, които на разсъмване се бяха настанили в шипковия подлес, се втурнаха вкупом към тръстиките. На няколко пъти едрият мъжкар се извръщаше, опитвайки се да докопа досадния преследвач, но не му се удаваше. Балкан беше влизал много пъти в битки с глигани и нямаше как да се даде толкова лесно. Той умело избягваше ударите на страшната зурла и настървено продължаваше гонитбата.

Отстрани изплющяха изстрели, гончето за момент забави ход, очаквайки някое от свинете да падне, ритайкис крака, но не би. Куршумите изсвириха покрай целта, като никой от шопарите не изквича. Само нерезът за миг приклекна, опашката му увисна, но той ядно изръмжа, усилвайки крачка. Подсъзнателно кучето разбра, че е ранен и напрегна всички сили, за да доведе задачата си до успешен край. Дължеше го на стопанина си.

Търсейки спасение, прасетата навлязоха в непроходим къпинак.Бодлите на растенията забавиха устрема на гончето, но за дебелата четина те не бяха проблем. Членовете на свинското семейство се измушиха напред, а глиганът застана пред Балкан, препречвайки пътя му. Очите му се бяха налели с кръв, от ноздрите му извираше пяна, цялото му масивно тяло излъчваше мъст. Беше готов да премаже кучето и да реши всичко веднъж за винаги.

Вече двайсетина минути Генади, ръководителят на гонката, се вслушваше в джафкането на рачовото гонче. Той знаеше, че този пес никога не лаеше напразно и беше сигурен, че е задържал прасе. Понеже животните не бяха далеч, а и дивечът бе на място, ловецът взе тихо да се промушва към тях. Въпреки, че действаше в разрез с правилата, той разчиташе на това, че никой от другите авджии не ще се реши на такава стъпка.

Прокрадвайки се внимателно, мъжът най – сетне съзря нереза и кучето. Разстоянието бе около трийсетина крачки и без да се бави повече,вдигна пушката. Прицели се и стреля. Ушите му запищяха, светът се завъртя пред очите му. Веднага изпрати и втория куршум през листака и свали цевите. Точно навреме, за да види връхлитащия срещу му шопар. От страха му се видя още по – голям и мощен, а глигите му като да бяха лакът дълги.

Човекът успя да извика и да удари глигана с приклада, но без резултат. Все едно, че бе халосал дърво! Секунда по – късно прасето наведе глава и така го блъсна, че ловецът изхвърча на няколко метра в глогините. Той се опита да се изправи, но светкавично последва втора атака. Звярът го мушкаше и въртеше с „бойниците си“, опитвайки се да го убие. Оръжието му бе отхвръкнало настрани, но така или иначе нямаше възможност да презареди.

- Помощ! – изкрещя Генади и безпомощно заръкомаха срещу побеснелия нерез. За първи път в живота си усещаше ледените пръсти на смъртта да го стискат за гушата. Сърцето му щеше да се пръсне, ръцете и краката му изтръпнаха. На лявото му бедро зееше голяма рана, от която шуртеше кръв. Не усещаше болка от адреналина, но и не това бе големият му проблем. Глиганът бе решил да приключи с най – големия си враг и ловецът вече виждаше живота си на лента.

В този момент отнякъде проехтя силен гърмеж. Огромното туловище забави нападението и заора с муцуна в опадалата шума. Вторият пукот почти се сля с първия. Шопарът замахна един – два пъти във въздуха с крака и се укроти завинаги. Докато началникът на дружината осъзнае какво се случва, изневиделица се появи Рачо Барута.

- Как си? Добре ли си? – попита той и приклекна до него. Остави двуцевката на земята, свали ризата от гърба си и като я сряза с ножа на няколко парчета, ловко превърза колегата си. С помощта на двама свои приятели го откараха до поликлиниката в съседния град. Лекарите казаха, че е имал невероятен късмет и умело зашиха поражението на крака му и го оставиха за няколко дни в болницата.

Оттогава се изминаха една – две седмици. Ежедневието навлезе в обичайния си ред и отново погълна съзнанието на хората. Ловците постепенно забравиха за разигралата се случка в гората. Генади полека – лека се възстанови и започна по - смело да ходи из двора и до магазина. Съвсем скоро щеше да се върне и на работа. В паметта му остана само ужасният спомен от срещата с прасето и често сънуваше кошмари.

Един ден той реши да иде у рачови и официално да му благодари за това, че му спаси житието. Измъкна от мазето бутилка отлежала гроздова ракия и я пъхна в торбата. Сетне сложи суджук и пастърма, отряза голямо парче бут от ланшната свиня и докато се чудеше дали не е забравил нещо, мушна и бъклицата с „широка мелнишка лоза“, ей така за всеки случай. Преоблече се и излезе на пруста.

Не щеш ли, точно тогава пред пътната врата спрятойотата на Рачо. Барута слезе от возилото, ухилен до уши, и като извади един зеблен чувал от багажника, закрачи към портата.

- Добре си ми дошъл, приятелю! – радостно извика Генади и закуцука да го посрещне. –Ще рече човек, че ми четеш мислите. Таман ти идех на гости, ама ме превари. Ха, влизай и не се притеснявай!

- Добре заварил, домакине! Първо искам да ти дам нещо – на свой ред отговори Рачо и му подаде туй, що носеше. – Докато ти се лекуваше, ние се погрижихме за трофея от глигана, с който си имаше неприятности, но победи с мъжество. Вярвам, че ще си го окачиш на стената и щом го погледнеш, ще си спомняш за героизма си.

Председателят едва не се разплака, като съзря препарираната глава. Майсторски обработена и препарирана. Наистина красива изработка! Те безмълвно се прегърнаха, като се потупаха по плешките, а после седнаха в трапезарията. До късно вечерта си разказваха ловни истории и си даваха наздравици, а още на следващия ден Генади имаше нова украса над камината си.

Първан КИРОВ