nabore.bg

Разказ

  Явор се събуди сутринта от необичайната тишина.Не се чуваше грохота от близкия булевард,нямаше детски, пискливи гласчета,съседа от горния етаж не беше надул телевизора ,всъщност не го беше пуснал, мацето отдолу не припяваше с любимата си фолк певица,домакинята,която всяка сутрин тупаше килимите си от съседния балкон,явно си беше дала почивка. Автомобилите,паркирани пред блока,които ежедневно тровеха   нервите на собствениците си и съседите  и все не искаха да запалят,сякаш бяха се заинатили и окончателно замълчаха.Тишината беше обгърнала всичко.Явор реши,че сънува и отново заспа.

     Като се събуди към 10 ч.сутринта ,тишината  беше още по-оглушителна.Той бързо скочи от леглото и погледна през прозореца.Слънцето кротко и спокойно грееше, облаците си стояха където им беше мястото – на небето,но…не се виждаше жив човек. Да,на улицата никой не се движеше,коли не профучаваха,деца не тичаха,хора не минаваха насам-натам,заети с  дребничките си ежедневни проблем и,което беше най-необичайно – на пейките пред блока не се виждаха вечните старци,размахали бастуни и пазарски чанти,скупчили глави да обсъждат всеки ,преминал покрай тях.Никой не се мяркаше по балконите на отсрещния блок, пълно  мъртвило. Тишината можеше да се пипне.

         Явор набързо навлече дънките и ризата и се втурна навън.Асансьорът работеше,осветлението –също.Силно озадачен,той излезе на улицата.Изтича до близкия магазин,където всяка сутрин  си вземаше кафе от автомата и задъхан надникна.Вътре не се виждаха  хора.Щандовете бяха отрупани със стока,касата си беше на мястото,но никой,абсолютно никой не се мяркаше наоколо,включително и продавачките.

-Ало,има ли някой тук?- попита с надежда и зачака.Само тишината му отговори. Страхът се запровира в съзнанието му като змия.Все още не разбираше какво се  е случило.Той отиде до касата,натисна някакъв бутон,после друг и тя се отвори. Банкнотите,прилежно подредени в гнездата,  кротко си лежаха там.Явор отново се огледа дали някой няма да се хвърли към него,да го повали на земята и да натисне паник –бутона.Щеше да е много щастлив,ако това се случеше,но не.Никой не се разкрещя,никой не притича.Още по-объркан той взе няколко банкноти и ги натъпка в джоба на дънките си,после пусна монета в автомата и той послушно му направи кафе с две лъжички захар,както го пиеше.Започна да звъни по мобилния на всички свои познати,приятели.Сигналът беше свободно,но никой не му отговори.На джиесем операторът автоматът си изпя текста няколко пъти и прекъсна ”Какво става,сънувам ли?Сигурно.”Той излезе на улицата,приближи се към най-близката кола,която се оказа с ключ върху таблото,запали и потегли.Улиците буха пусти,съвсем пусти. Никой,абсолютно никой не се виждаше.Автобусите,трамваите,такситата също бяха празни и стояха на различни места,без да се движат.Слънцето приятно и топло грееше,лек ветрец подухваше,но хора,хора нямаше.Явор спря и реши да провери в друг магазин.И там беше празно..Прескочи до близката банка,беше отворена,никакъв портиер не го спря,зад гишетата нямаше служители.Ключовете за касите си висяха на тях свободно,а те- пълни с валута.Той натисна паник- бутона с надеждата да притича охраната,полицай,или просто някой,но никой не дойде.”Това е кошмарен сън,от който непременно трябва да се събудя!”И той се ощипа да синьо.Изохка и гласът му зловещо проехтя в празната зала, Преди да си тръгне,за всеки случай натъпка в джобовете си няколко банкноти от по 100 евро.Изтича със залитане на вън и хукна по улицата. Викаше с цяло гърло с надеждата да го чуят,после реши да разбие витрината на  луксозен магазин и да  го арестуват за нарушаване на обществения ред и хулиганство, но да дойдат живи хора.Уви,отново никой.В един бар си наля  голяма чаша  „Гордън джин” и го гаврътна на екс.”Мисли Яворе,мисли,сънуваш ли,полудя ли,пиян ли си.или дрогиран.Чакай да си спомня-снощи, след като изпрати Сузи се прибра и си легна.Така.С нея пихте само по водка с доматен сос и нищо друго,после не си ходил никъде,нали бе копеле,нали?! Легна си и заспа.Така ли беше?  Така. Е,тогава,какво е сега това.Къде са се дянали всички шибани хора.Не може ей така да изчезнат,а сградите,вещите,колите,мангизите и пиячката не.”

Явор поначало не питаеше кой знае какви топли чувства към хората,често ги гледаше с презрение,смяташе повечето от тях за досадно глупави и ограничени,но в този момент мечтаеше да срещне поне някой, макар и най-обикновения и тъп техен представител. ”По дяволите,какво става?!Що за идиотска ситуация?!”

Хрумна му да потърси някоя бездомна котка,или куче.Започна отчаяно да наднича по мазета,входове,сергии на пазара с неистовото желание да зърне нещо живо.Уви.Нищо не се движеше,нямаше никакъв признак на живот.Стоките по сергиите на пазара си стояха свежи и подредени.Парите – в кутиите,автомобилите отключени,все още не разтоварени докрай.’’Боже,това е някакъв кошмар.Това е невъзможно,това е абсурд. Полудявам,сигурен съм!”Започна отчаяно да звъни по телефона на Сузи,Иван и всички,за които се сети,но никой не му отговори и накрая се включваше гласовата поща, а и на 112, не се обадиха.Влезе наслуки в някакъв офис. Компютрите бяха включени,разбира се хората ги нямаше.

В едно барче си направи  силно еспресо и се опита трезво да анализира ситуацията,но не намери смислено обяснение . После изтича   в сградата на полицията.Беше отворено,  дори и там нямаше никой, нито полицаи,нито арестувани.На едно бюро имаше пистолет и той го взе.Не се знаеше какво ще се случи в тази идиотска ситуация.

      „ Ще отида в провинцията,там сигурно има хора” И тръгна. Магистралата беше съвсем пуста,   в първия град картината беше същата.Влезе в пощата и започна да  набира произволни телефонни номера в чужбина- отново никой не се обаждаше.”Как,аз ли съм единствения човек на планетата?Глупости!А,сетих се,ще отида в зоопарка, животните ще са си  там,къде ще са.” По пътя се отби в някаква бензиностанция,зареди до горе,без да плати.”Всъщност не е толкова зле,поне за нищо не се плаща”- зауспокоява се той.Върна се в столицата и тръгна към зоопарка.Той беше отворен,но клетките с животни - празни.С тъжен и уплашен поглед Явор се загледа в близкото дърво.То беше без листа,погледна надолу – и  храстите също нямаха листа.Стояха някак сухи и изкуствени.Тревата беше посърнала и изгоряла с жълто-кафявия цвят на суха слама,въпреки,че беше средата на май.Всички дървета в парка бяха без листа, протягаха голи клони. Ужасът скова  сетивата на Явор.Той стоеше неподвижен,не смееше да помръдне,струваше му се,че ако направи и крачка,това ще е краят и за него.

  След няколко минути скочи в колата и бясно подкара без посока,просто  обикаляше из мъртвия ,тих град Натисна клаксона до дупка, а сълзите се стичаха по изкривеното му от ужас лице.Спря и извади телефона.Избра номера на родителите си на село,с плахата надежда поне някой от тях да е оцелял.Отдавна не ги беше чувал,зает с вечните си купони,далавери и мацки,сбивания,напивания,кока.Майка му  се опитваше да поговорят поне по телефона,но той набързо я отрязваше с досада.И не ги беше виждал повече от година.

И там,на село никой не се обади.”Може телефона им да е изключен,или просто не го чуват…”- зауспокоява се той и реши да замине при тях.Преди това мина в дома на Сузи,но разбира се и там нямаше никой.

    Като пристигна на село вече се свечеряваше и Явор изпита смразяващ  страх,че ще бъде съвсем сам,САМ  в тъмнината на нощта.Както и очакваше къщата беше пуста и глуха.Нямаше ги   кучето,котката,кравата,нямаше я майка му,вечно загрижена за него и баща му,недоволен от пътя,по който синът му пое в живота.НИКОЙ!

И тук липсваше всякаква зеленина,клоните стърчаха сухи и голи.В градината не се виждаше  зелено стръкче,дори и бурени.Младежът разрови един мравуняк.И той беше празен като всичко останало.Явор влезе в кухнята на къщата и усети приятния мирис на домашната баница на майка си.Отвори фурната-в нея имаше тава с баница,все едно,че майка му го е чакала и е приготвила за него.   ”Боже,как е възможно,къде са всички, майко,майчице къде си?”- и той като малко момченце захлупи глава на масата и горчиво зарида.След малко пусна телевизора,но екрана светна син и глух срещу него. Радиото и то  мълчеше.”Како ще правя,как ще изкарам нощта?И къде?  Тук ли,но всъщност не е ли все едно,пак ще съм сам,САМ!

Изведнъж токът угасна.  Явор се вцепени.Тъмнината беше всепоглъщаща, ужасяваща, зловеща.Тишината полепна по него.С върховно усилие на волята мъжът извади опипом от чекмеджето на бюфета свещ и кибрит.Запали  я.Сянката му се очерта на стената и той диво изкрещя.Седна на дивана в кухнята,подпря глава на облегалката и впери не виждащ поглед в свещта. Затвори очи, в объркания му мозък  се блъскаха безумни мисли,една от друга по ужасяващи,но умората го надви и  отпусна глава в тежък безпаметен сън.

Стресна го  светлината,идеща откъм вратата.В рамката й стоеше майка му,  бледа и скръбна.По бузите й се стичаха сълзи.Тя протегна към сина си  ръце,но не каза нищо.”Мамо!”- скочи и се спусна да я прегърне,но тя се стопи в тъмнината и изчезна.След нея като в някаква пародия на сенките се появи и баща му,размахал заплашително пръст с гневно присвити вежди.Явор тръгна към него,покорно навел глава,но и баща му се стопи в синкавата мъгла,която го обгръщаше.

С озъбена муцуна срещу него се хвърли  котка,настръхнала, със  святкащи, зелени очи.Явор измъкна от джоба си пистолета,който беше взел от полицията и стреля срещу нея.Тя се спря,погледна го с насмешка и изчезна.Той забеляза,че е без опашка. Спомни си,че в 6-ти клас с тайфата  рязаха опашката на една котка.Тя се гърчеше и мяукаше, извиваше се в ръцете им цялата в кръв.  Нищо друго не му оставаше,освен да се омита от тази призрачна,проклета къща.Той тръгна към колата,осветявайки пътя със свещта. Пред него се изправи човек,изникнал от тъмнината.Лицето му беше зеленикаво и окървавено.Той се усмихна  с нащърбена усмивка.Явор отскочи и се взря в него.Да,това беше неговия съученик Мишо,който той жестоко преби, само,защото не му разреши да препише от него на контролното по математика.Когато насочи към него пистолета, Мишо се усмихна още по-широко  с кривата си окървавена усмивка и изчезна.В колата  Явор светна лампата. Поуспокоен от светлината той уморено се свлече на седалката.До него стоеше Лили,момичето,което заряза,въпреки,че тя му каза,че е бременна и му подаде нещо, завито в парцал,от който капеше кръв.’Махай се,какво искаш,кажи?Какво е това,говори!”- фъфлеше той. Изскочи от колата и се запрепъва в тъмното по пътя.Зад него Лили протягаше  зловещия си дар.Когато тя изчезна той се върна в колата.Запали и потегли на дълги светлини.Точно преди да излезе от селото,на завоя до реката,  лицето на малката му сестричка с изкривена  от страх уста се залепи на предното стъкло на колата.От косата й се стичаше вода , висяха зелени водорасли.Тя отчаяно махаше с ръчички,сякаш се мъчеше да изплува от водата.Явор натисна спирачката, гумите изсвириха,колата се завъртя.Той захлупи глава на волана и горчиво, зарида.  Сестра му Мая се удави в реката,когато беше  на 5 години по негова вина.Явор я беше  оставил сама в къщи и отиде да рита топка с момчетата.Тя излязла,заиграла се край реката, подхлъзнала се и паднала в нея.Три дена я търсиха.Накрая я откриха,заклещена в тръстиките.Майка му така и не се оправи от мъката,все боледуваше.

Когато вдигна глава,видя около колата бледи сенки,които протягаха  ръце към него. Бяха все  познати,колеги,любовници,бизнес партньори,които той по една ,или друга причина беше наранил,излъгал,ограбил,злепоставил.Между тях позна и бившата си съпруга,с двегодишният им син.Явор я беше напуснал,без да се трогне от молбите и сълзите й.Просто семейния живот не беше по вкуса му. От време на време пращаше пари за малкия.Всъщност не го беше виждал от около половин година.

Сенките не говореха,само го гледаха втренчено,но плътно обгърнаха автомобила   фаровете угаснаха и в тъмнината останаха да светят само бледите им очи,впити в него.След това те започнаха да удрят по прозорците,вратите,покрива на колата ,все по силно и настойчиво.Накрая изкъртиха вратата и  измъкнаха примрелия от ужас човек.Хвърлиха се върху него с вой и го отнесоха.

Явор рязко отвори очи.До слуха му достигнаха ритмите на фолк ,момичето от долния етаж припяваше ,отгоре съседа беше надул до дупка телевизора за новините,през прозореца долитаха детски викове и смехове,от булеварда се носеше познатия грохот на коли,две жени шумно се караха пред входа.Той скочи от леглото и се залепи за прозореца.Да,всичко си беше пак на мястото – по улицата вървяха живи хора,от близкия магазин излязоха жени,натоварени с покупки,майка буташе количка с бебе,един мъж се беше навел под капака на колата си и нещо човъркаше ,а обичайните старци седяха на пейката и си бъбреха.Явор падна на колене,сълзите се стичаха по усмихнатото му лице.Благодари на Господ за това щастие,което никога преди не беше изпитвал,за това,че има живи хора,че  не е сам и всичко е обикновено и познато.Устата му шепнеше молитви,разкаяния и обещания, които, кой знае,може би щеше да изпълни.    

  Марина ДИМИТРОВА