nabore.bg

Превратност на съдбата – в казармата станах преподавател на учителя си от четвърто отделение Николов

Бях ученик в моето родно село Чепино. Още тогава то беше относително  малко, в сравнение със съседните нему села и имаше не много  селяни и затова и малко на брой деца, не повече от тридесетина. Построеното от селяните училище беше съответно и неголямо - имаше две стаи, едната предназначена за учителите, а в другата - по–голямата, се учехме ние - децата. Учехме на две смени с по две отделения заедно в смяна и с по един учител на двете отделения. Бях в четвърто отделение /понастоящем четвърти клас/, когато в началото на учебната година дойде да ни учи нов учител,а дотогава беше само една учителка - тя ни учеше всички. Представи се пред нас по фамилия Николов. Беше висок,строен, сравнително млад и като че ли строг учител, но когато започна да ни учи, разбрахме че е добър и даже в голямото междучасие понякога излизаше да  играе с нас. Той започна да ни учи всички от трето и четвърто отделение по всички предмети. Бързо свикнахме с новия учител, който разказваше и обясняваше новите уроци ясно и разбираемо и всички започнахме да се учим добре. Най-много ни впечатли как ни преподаваше новия предмет, който започнахме да учим от тази година - историята. След като ни разказваше всеки нов урок по история, после даваше на някой следващ по ред ученик да подготви у дома реферат по предадения материал. Ученикът изнасяше реферата на следващия ден пред всички ученици. За да се подготви, учителят даваше на ученика една книга,в която посочваше какво да прочете от нея, да напише и след това да разкаже със свои думи пред нас описаното в реферата. Така ние научавахме нещо ново, което не бе написано в учебника. Често учителят допълваше и обясняваше изнесеното в реферата, и така научавахме още нови неща. А учехме историята на България от създаването и от хан Аспарух и по нататък - за славните победи на следващите го наши ханове срещу Византия. Всички изживявахме емоционално,с възхита и гордост нашите победи,така че историята ни стана любим предмет. В училището нямахме библиотека и не знаехме, че има книги, които да четем и да научаваме каквото и да е повече. Знаехме само за книгата на учителя и я пазехме да не я изцапаме и измачкаме. Селото ни не беше електрифицирано и нямахме представа,че съществува радио и че можем да го слушаме и да научаваме нещо от него. Нашият свят беше нашето село. Но за наше съжаление, още не беше минала цялата учебна година и учителят си замина - отиде да учи децата в друго по далечно и голямо училище, където учеха до седми клас.Остана да ни учи учителката, която преди това учеше по-малките деца.Вече не правехме реферати,учехме уроците си само от учебника.Тъгувахме за заминалия си учител.

Минаха години. Порастнах, завърших в града техникум и преди да постъпя в институт, трябваше да отбия военната си служба. Служих в едно поделение за гражданска защита. Завърших сержантската школа в поделението със специалност пиротехник /обезвреждане на авиобомби/. За много добрия си успех бях назначен за командир на отделението по пиротехника в същата школа. Отделението бе елитно и ни се възлагаха обезвреждания на откривани невзривили се авиобомби в София и околностите, останали от Втората световна война.           За преподготовка и обучение в поделението се мобилизираха военнослужещи от запаса. Командирът на поделението определи мен да водя обучението им по пиротехника. Когато за първото учебно занятие влязох при мобилизираните военнослужещи и се запознах с тях, бях изненадан да видя сред тях и моя учител от детството - Николов, вече съзрял, на средна възраст мъж. Каква ирония на съдбата - ученикът от детските години да стане учител на учителя си. В почивката на занятието му се представих и му казах, че той ме е учил като малък, когато е бил учител в нашето село. Той си спомни случая, прегърнахме се силно и развълнувани заговорихме за миналото. Напомних му как ни учеше и как остави в нас обичтта към нашата история за цял живот.                                                                               Споменът за учителя още живее в мен, макар че минаха много,много години от тогава. И случката - ученикът да порастне и да учи своя учител остана незабравима за  мен завинаги.   

Инж. Страхил РАДЕВ