nabore.bg

Партизанинът Дако Даковски от отряда „Георги Бенковски“ (Червен бряг) е известен киносценарист, режисьор и актьор

Режисьорът партизанин Дако Даковски

(Продължение)

Партизанинът Дако Георгиев Даковски от отряд „Георги Бенковски“ (Червен бряг) е роден в село Търнак, Белослатинско, на 7 август 1919 година. Завършва право в Софийския университет „Свети Климент Охридски“. Още като студент играе в театъра, става актьор в театъра в Скопие, а след това - партизанин в червенобрежкия партизански отряд „Георги Бенковски“. След Втората световна война учи кинорежисура във Всесъюзния държавен институт по кинематография в Москва, а негова дипломна работа става първата мащабна продукция на държавната Българска кинематография - филмът „Под игото“ от 1952 година.

Филмът "Под игото" е дипломна работа на Даковски

Дако Даковски има званието „Заслужил артист“ (1963), което получава посмъртно. Вав филмографията му като режисьор са филмите „Калоян“ (1963), „Стубленските липи“ (1960), „Тайната вечеря на Седмаците“ (1957), „Неспокоен път“ (1955) и „Под игото“ (1952). Като сценарист Дако Даковски е сред създателите на филма „Калоян“ (1963). Голяма част от филмите по-горе са снимани в китното село Пещерна в централния предбалкан, в което самия Дако Даковски се влюбва и има силното намерение да го превърне в един от центровете на Съюз на българските филмови дейци. За съжаление почива доста млад. Участва като актьор във филма „Героите на Шипка“ (1955) в ролята на султан Абдул Хамид. Дако Даковски умира на 28 януари 1962 г. в София на 42 години.

Дако Даковски учи рижесура във Всесъюзния държавен институт по кинематография (ВГИК) в Москва

Ето какви пише за Даковски сайтът Призни.бг:

„Днес ви срещаме с историята на Дако Даковски – кинематограф и режисьор, допринесъл много за развитието на българското киноизкуство. Той е роден във врачанското село Търнак през 1919 г. Уви, съдбата обаче му отрежда тежък и кратък житейски път. Дако Даковски става сирак още на 15-годишна възраст. Неговият чичо го взема под крилото си и започва да се грижи за него, като го приема в дома си в Бяла Слатина. Той е талантливо момче и започва да проявява артистичните си заложби първоначално на сцената в читалището в родното му село, а по-късно и в самодейния театър във Враца. Записва се в Юридическия факултет на Софийския университет, но в още като студент през 1939 г. постъпва в студийния „Опитен театър“ на Стефан Сърчаджиев. След неговото закриване през 1941 г. става актьор в Скопския драматичен театър. С въвличането на България във Втората световна война младият актьор с леви убеждения се присъединява към партизаните от отряд „Георги Бенковски“, a след това участва и като доброволец в Отечествената война. От фронта се завръща с орден за храброст – I степен. Впоследствие става секретар на Камарата на народната култура – до 1947 г., когато е изпратен във Всесъюзния държавен институт по кинематография (ВГИК) в Москва да учи режисура, където негови преподаватели са едни от най-известните дейци на съветското киноизкуство.

Режисьорът умира само на 42 години

Много показателено за мащабността на мисленето му е това, че за своя дипломна работа той избира да претвори националната епопея „Под игото“. Интересен факт е, че това е и първият пълнометражен филм, заснет от завършващ студент. Към онзи момент реализацията на продукцията е истинско предизвикателство за прохождащото българско кино. Във филма се снима почти цялото българско актьорство, подкрепено от кавалерия, войска, населението на Копривщица и другите села, в които са правени снимките. Една от най-силните страни на Дако Даковски като режисьор е работата му с актьорите – той „открива“ за българското кино Апостол Карамитев, Цветана Николова, Иван Братанов, Димитър Буйнозов, Богомил Симеонов, Георги Георгиев – Гец, Мирослав Миндов и много други. В своята кратка творческа биография, която опродължава едва 10 години, Даковски поставя „Под игото“ (1952), три филма за неспокойното съвремие на българското село по романите на Ст. Ц. Даскалов – „Неспокоен път“ (1955), „Тайната вечеря на седмаците“ (1957) и „Стубленските липи“ (1960). Именно тази трилогия е причината той да бъде определян като вдъхновеният певец на новото село. Последният му филм „Калоян“ (1962), негова студентска мечта, остава недовършен. Дако Даковски налага селската тема в новото ни кино. И като тематично, и като стилистическо търсене. Със своите скромни на брой пет филма заема своето място в историята на българското киноизкуство, като във всяко от произведенията му лежи отпечатъкът на неговата индивидуалност. В тези творби се чувства духът на родното, като същевременно те носят своеобразието на обаятелната личност, която остава да живее и след смъртта му. В памет на Даковски в родното му село Търнак през 1979 г. е поставен негов паметник, дело на скулптура Димитър Остоич.“

Момент от снимките на филма "Под игото"

Към тези щрихи на образа за Даковски нека прибавим и информацията, която е налична в интернет за него:  „След като завършва прогимназия в родното си село, Даковски се записва ученик във Врачанската мъжка гимназия. Големият град, с активен културен живот, увлича възторженото селско момче. То участва в театрални прояви на средношколците, декламира в гимназиалната аула, изнася реферати, сътрудничи на вестник „Национален подем”, разпространява легални, полулегални и нелегални издания на РМС и БОНСС. По-късно е прехвърлен в Оряховската смесена гимназия. Даковски, с присъщата му емоционалност, участва в дейността на Оряховско-Белослатинската студентска корпорация „Козлодуйски бряг”. Там играе в пиесите „Боряна“, „В полите на Витоша“, „Службогонци“  и др., които са представени във Врачански окръг. В лятната среща на членовете на корпорацията през 1940 г. той изпълнява номера от литературно-музикалната програма заедно с Васил Воденичарски. Дако Даковски записва право в Юридическия факултет  на Софийския университет "Климент Охридски", но след два дни се отписва. Актьорските му увлечения го насочват в друга посока и вместо в адвокатската кантора, той още през 1939 г. постъпва в студийния "Опитен театър" на Стефан Сърчаджиев. Две години по-късно от неговата сцена той се прехвърля в новооснования театър в Скопие, където шлифова своя талант.  

За участие в Отечествената война Даковски е награден с "Орден за храброст" – I-ва степен

След1944 г. българските войни влизат в бойни действия на територията на Сърбия и Унгария. В София Министерство на войната създава късовълнова радиостанция “Фронт и родина”, която е прототип на московската “Фронт-Тил”. До края на войната “Фронт и родина” излъчва вести от страната и поздрави за българските войни, както и вести от фронта. Ръководители са Дако Даковски и Емил Манов. Даковски е носел прякора Бако Дако. Като доброволец в Отечествената война в състава на културната бригада Даковски е кореспондент на в. „Работническо дело” и ръководител на фронтовия театър, за което е удостоен с "Орден за храброст" – I-ва степен. След победата над Германия капитан Даковски е назначен за секретар на Камарата на народната култура. Нова страница в живота му се разтваря, когато през 1947 г. заминава за Москва. Там има привилегията да учи в Всесъюзен държавен институт по кинематография /ВГИК/ в класа на Сергей Юткевич и Михаил Ром.

Кадър от филма "Тайната вечеря на Седмаците"

Негови състуденти са Борис Шаралиев, Въло Радев, Тодор Динов, Анжел Вагенщайн, Христо Ганев. Даковски има и смелостта да бъде първият възпитаник на ВГИК между чужденците, който защитава дипломна работа с цял игрален филм, а не с документална късометражна лента или киноновела. Това е неговият дебют през 1952 г. с „Под игото". Постановката на тази творба е съпроводена с много трудности. Актьорът Мирослав Миндов разказва за филма „Под игото”: „Снимките започнаха в студио в София. На Витоша пък заснехме сцената със събранието на Оборище. И след това няколко месеца снимахме в Копривщица. Филмът беше доста сериозно изпитание за всички нас, но най-вече за Даковски, който току-що се беше завърнал от Москва. Но имахме щастието, че до Дако през цялото време беше големият съветски режисьор Василиев. В масовите сцени участваше войска, цялото население на Копривщица, също и много самодейци от близките села.” За Даковски си спомня: „А Дако Даковски беше много добър режисьор, защото беше и отличен актьор и умен човек. Той правеше предварително много интересни анализи на кадъра или на действието и след това не се месеше много в работата на актьора... Дако беше събрал великолепен екип, участваха най-добрите актьори - Иван Димов, Константин Кисимов, Васил Кирков, Петко Карлуковски, Стефан Пейчев, Никола Попов...” Многобройната и авторитетна изпитна комисия във ВГИК дава отлична оценка на „Под игото". Единодушно ласкавите отзиви на критиката, престижната „Димитровска награда”, с която е удостоен, и шествието му по множество чуждестранни екрани доказват неговите зрели професионално-художествени достойнства. "Под игото" е видян от три милиона и половина зрители - фактически от всеки втори българин. Познаването на селската душевност и бит предопределят избора на Даковски за снимането на първия ни игрален филм за съвременното българско село - "Неспокоен път"(1955), екранизация на романа на Стоян Ц. Даскалов "Своя земя". През 1956 г. този филм печели сребърен медал на кинофестивала в Дамаск. Той е представян и в Канада. Отново на селска тема са и следващите два филма от трилогията: "Тайната вечеря на седмаците" (1957) и "Стубленските липи" (1960). Кинорежисьорът Йордан Величков казва: "Тайната вечеря на Седмаците" притежава ярък национален колорит - факт извънредно важен за изкуството на милионите - киното. Това се отнася колкото до сюжетните ситуации и образите на героите, толкова и до чисто външната страна - декор, натура, облекло, обстановка, бит”.

Кадри от филма "Под игото" на режисьора Дако Даковски с участието на актьорите Мирослав Миндов, Константин Кисимов и Лили Попиванова

Театроведът проф. Любомир Тенев си спомня за Даковски: „Във филмите му имаше наивитет и момчешка възторженост. Той ни караше да "изживяваме мига", без да си служи със сложни метафори и търсена асоциативност. Интересът към обективната истина се изкупваше от неговата сърдечност, което раждаше поезията на изображението. Изразът на националното той търсеше в различни плоскости - в българската интонация, във фолклорното богатство, в детайла, в предметната подчертаност. Но всичко това той умееше да превърне в заразителен живот, да открие естетическата стойност на вещите и бита, сред който оживяваше героят". А Александър Александров казва: „Дако Даковски е емблематична фигура от първоначалния период на социалистическото ни игрално кино. Съдбата му отреди кратък живот, малко години за професионална дейност в художествения филм и крехко здраве, но "расата, средата и моментът" го изведоха в авангарда на някога наричаното "най-важно и най-масово" от всички изкуства... Дако беше роден талант”.

Прави от ляво на дясно: Дако Даковски – режисьор, сценарист и актьор, проф. Любомир Димов Тенев – театрален теоретик, критик. Седнали: Проф. Венелин Кръстев- български музиковед, проф. Сашо (Александър) Стоянов – български режисьор, актьор, театрален педагог и изкуствовед и седналият вдясно – непознат.

"Сега повече от всякога е нужно да говорим за мислите и чувствата в киното. – казва Даковски – И преди всичко - за мислите и чувствата на самите кинодейци. За нашата способност да мислим и чувстваме съвременно. Без това е невъзможно да претворяваме нашето време в значителни художествени произведения. Колкото по-дълбока е нашата мисъл, колкото по-непосредствено нашите чувства са вдъхновени от живота на народа, толкова по-фини ще бъдат и художествените средства за тяхното изразяване."

Често статии на Даковски са публикувани в списание "Кино"

През 1947 г. на юбилей на Иван Димов в Народния театър Даковски се запознава с младата актриса Иванка Милева, ученичка на Георги Стаматов. Преди да замине за Москва се сгодяват. През юли 1948 г. се женят, а свидетели им стават писателят Ангел Каралийчев и проф. Любомир Тенев. През 1952 г. се ражда голямата му дъщеря Гергана, а през 1958 г. и Веселина. Дако Даковски е главен секретар (от 1954 г. председател) на Съюза на българските филмови дейци (СБФД) . Той е и сред авторите на сп. „Кино” ("Кино и фото"), издание на СБФД.

Дако Даковски умира на 28 януари 1962 г. на връщане от Рилския манастир, където се снимат сцени от „ Калоян”. Призлява му, а в последствие се оказва, че е получил аневризма (спукване на кръвоносен съд в мозъка). Така неочаквано се прекъсна биографията на кинорежисьора Дако Даковски. Тя остана недовършена, открита. Съдбата му определя кратък житейски път, но талантът му го нарежда сред емблематичните фигури на българското кино. 

(Следва)

В следващата част от поредицата четете:

Партизанинът Петър Вутов след 9 септември 1944 г. е посланик в САЩ, Великобритания, Индия и Нидерландия, става и министър на културата в правителството на Тодор Живков