nabore.bg

Заместник политкомисарят на Софийската народоосвободителна дивизия Борис Ташев е уволнен от работа, защото подписва за печат скандалната книга на Радой Ралин „Люти чушки”

 

Генерал-полковник Здравко Георгиев

 

 (Продължение)

 

Политкомисарят на Софийската народоосвободителна дивизия Здравко Георгиев (Калоян) е роден на 15 февруари 1914 г. в София. Член е на РМС (1931) и БКП (1934). През 1941 – 1943 година ръководи нелегалната антифашистка работа във войската. От 1943 г. е началник-щаб на Първа софийска въстаническа оперативна зона. Партизанин е от партизанска бригада „Чавдар“. Осъден е задочно на смърт по ЗЗД (1943). След 9 септември 1944 г. взима участие в Народния съд като член на Четвъртия му състав. Участва във войната срещу Германия като помощник-командир на Първа гвардейска пехотна дивизия. Завършва Военната академия „Михаил Фрунзе“ и Военната академия на Генералния щаб на Съветската армия. Началник на военното разузнаване на Генералния щаб на БНА (1948 – 1951). Арестуван по измислено „обвинение в шпионаж в полза на Югославия“. След смъртта на Сталин е реабилитиран. До 1957 г. е командир на първи стрелкови корпус. След това е назначен за началник на Военнотехническата академия. Член е на ЦК на БКП от 1962 г. От 1964 г. е генерал-полковник. Между 1961 и 1970 г. е заместник-министър на отбраната, отговарящ за гранични войски, а в периода 1970 – 1976 г. е заместник-министър на вътрешните работи.

Здравко Георгиев завършва московската Военна академия "Фрунзе"

 

Здравко Георгиев е председател на Физкултурното дружество „ЦСКА“ и член на Българския олимпийски комитет. Автор на мемоарната книга „Когато умирахме. Записки на началник-щаба на зоната“, 1976. Бил е народен представител в четири парламента. Умира на 11 януари 1986 г. (на 71-годишна възраст).

Мемоарната книга на генерал Георгиев "Когато умирахме"

 

През 1964 г. с Указ (№ 69) – 16 на Президиума на Народното събрание Здравко Георгиев

 

е награден с орден "Георги Димитров".

 

 Актьори от Народния театър се спомнят, че генерал Здравко Георгиев е бил голям приятел с театрала проф. Филип Филипов. Те често можели да се видят на маса в клуб-ресторанта на Народния театър. През 70-те години в киноцентъра са започнали снимките на филма “Червеният трамвай” по мемоарите на генерал Здравко Георгиев. По неизвестни причини снимките на филма са спрени и той не е реализиран.

Борис Ташев е заместник политкомисар на дивизията – роден е  на 7 ноември 1913 година в София. От 1930 година е член на БКМС, а на БКП – от 1934 година. Става партизанин през юли 1943 година от Трънския партизански отряд, като е негов политически комисар. При създаването на Софийската народоосвободителна дивизия е неин заместник-политкомисар. От 15 септември 1944 г. е назначен за помощник-командир на първи гвардейски пехотен полк. Награждаван е с орден „За храброст“, IV степен, 2 клас и съветския орден „Александър Невски“.

След войната Борис Ташев е награден със съветския орден "Александър Невски"

 

След войната служи в БНА. Завършва Военната академия „Г. Раковски“. Работи като военен аташе в посолството на България в Париж в периода 1948-1952 г. След завръщането си се отдава на журналистическа работа и работи като заместник-главен редактор в сп. „Български воин“. По-късно е директор на издателство „Български художник“. След издаването на „Лютите чушки“ на Радой Ралин е уволнен като директор на издателството

 

и отива на работа във вестник „Кремиковски металург“.

 

 Впоследствие е назначен за директор на издателство „Наука и изкуство“, където се пенсионира. Автор на „Партизански записки“, на книги за деца и на сценарии за филми. Починал от меланома на 87-годишна възраст през 2001 г. Съпругата му е архитектката Райна Минчова Нейчева-Ташева (1919-1991), дъщеря на българския политик Минчо Нейчев. Има дъщеря - Росица Ташева (р. 1946), писателка и преводачка.

Като директор на издателство "Български художник" Борис Ташев подписва за печат сатиричната книга на Радой Ралин "Люти чушки"

 

В своите мемоари "Братска помощ" авторът полковник Борис Ташев разказва как става въоръжението на партизаните със съветско оръжие по въздуха: „На югозапад от Знеполе, оттатък границата, се намира селото Добро поле. То е приклекнало от двете страни на река Власина, а над него са полегнали изпъстрени с храсти и букови гори малки поляни... Там сега са събрани партизани от Трънския, Брезнишкия и Радомирския отряди. Между тях са и тридесет войници, току-що избягали от гарнизона на Ниш, и една сръбска бригада... Мяркат се силуети на партизаните и куповете дърва, готови да бъдат запалени за сигнали, но... над Средиземно море - бури. Далеч е!... Не може да се провери, и нима е нужно... Англичаните лъжат, отлагат. Спъват борбата и задържат в бездействие няколкостотин души. Групата около англичанина и Вельо се увеличава. Партизаните са ядосани. Дошло им  е до гуша от обещания. Те подхвърлят остри реплики.

- Докога ще продължава така?... Повече от десет дни все бури и мъгли... - гласът на Вельо е нервен.

Англичанинът вдига рамене и отвръща:

- Не знам, господине... мора да чекаме...

Вельо дава знак на партизаните и те бавно и недоволно се разотиват. Някои псуват, но англичанинът се прави, че не разбира... Вельо се съвещава със сръбските партизани.

Намеренията на мисията са ясни - да задържат разрастването на партизанската борба, да има по-малко въоръжени хора! Решават: ако в два-три дни не бъде спуснато оръжие, да изоставят мисията в планината...

В тъмнината се очертаха силуетите на четирма конници, едри и внушителни... Това беше дългоочакваната група "Виктор", водена от Щерю Атанасов... Радостта на партизаните нямаше край. Нова силна партизанска част,

 

радиовръзка с Москва и Георги Димитров –

 

мечта ли е това или действителност? Още същата вечер морзовият ключ на Саша изпрати поздрави на българските партизани до Москва. "Бурите" не попречиха и още същата вечер се получи отговор: "Оръжие ще бъде спуснато". На другия ден групата "Виктор" пое ръководството на партизаните и нареди в съгласие с ЦК на БРП да се съберат част от отрядите на Западна България, да се мобилизират нови партизани и се образува голяма партизанска единица - дивизия, която да може да води решителни боеве с фашистите... След няколко дни щабът изпрати Вельо при английската мисия. Този път Вельо беше дошъл като при равноправни съюзници и твърдо заяви:

- Ако вие не пуснете оръжие още тази нощ, ние ще се обърнем към друга база, откъдето ще получим оръжие.

Англичаните останаха учудени от тона на Вельо. Те не знаеха за връзката с Москва и Георги Димитров и сигурни, че отникъде не може да се получи оръжие, отговориха дръзко и нахално:

- Оръжие не можем да ви дадем. Вашето правителство скоро ще сключи мир. Няма нужда повече от вашата борба.

Около нас се прегрупирваха войски, които се готвеха да ни нападнат. Под носа ни се изтегляха германски части, а Англия ни съветваше да спрем борбата. Същото ни съветваше и правителството на Багрянов. Какво единомислие!...

Отговорихме на английската мисия:

- Ние ще признаем само правителство на Отечествения фронт и ще се борим до пълна победа над фашистката власт.

Още същия ден ръководството влезе във връзка с Георги Димитров и поиска да се уточни денят за пускане на оръжието. Отговорът дойде веднага: "Чакайте тази нощ. Запалете огньове след полунощ!" ...Полунощ мина. Нощта беше светла и спокойна... Ако някой се обадеше, смушкваха го да млъкне - зер може да не се чуе шумът... И ето, изведнъж се чу едва доловим далечен тътнеж... Самолетите започнаха да се извиват в кръг един след друг. Те се ориентирваха. Кръг, втори

 

и първите парашути разтвориха белите си куполи... 

 

един, два..., десет, двайсет, петдесет!... Английската мисия дойде да поиска обяснение. Никой освен тях нямал право да пуска оръжие, а и летището било тяхно. Майорът е пак със захапаната лула... Вельо вдигна рамене и невъзмутимо отговори:

- Имате грешка, господин майор. Вашите летища са в Англия, а не тук...

Втората и третата вечер, все на същото място, стоманените съветски машини пак хвърляха парашути и камарата от оръжие ставаше все по-голяма и по-голяма... С помощта на спуснатото оръжие в родния балкан започна образуването на най-голямата партизанска единица у нас - Първа софийска народноосвободителна дивизия, която трябваше да настъпи през Трън, Брезник и Перник към София... На 6 септември партизанската дивизия бе официално обявена от представителя на ЦК на БКП Димо Дичев и потегли за изпълнение на поставените задачи. По пътя на дивизията се намираше една дружина от 50-и пехотен полк. Подготвена предварително и разбрала близостта на партизаните, дружината се разбунтува, ликвидира няколко фашистки офицери и се присъедини към нас...”

Командирът на Трета бригада от Софийската дивизия Евтим Рангелов също е произведен в чин полковник след 9 септември 1944 г. Той е роден през 1917 г. в села Еловдол, Пернишко. Завършва Школа за запасни офицери. Служи в Българската армия. Последователно е с военни звания подпоручик и поручик. Член на БРП (к).

Евтим Рангелов завършва Школата за запасни офицери в София и като поручик става партизанин

 

Става партизанин в Радомирския партизански отряд и е началник-щаб на отряда. Когато отрядът се влива в Софийската дивизия става командир на Трета бригада в състава й. След 9 септември 1944 г. служи в българската армия - участва в първата фаза на войната срещу нацистка Германия. Командир е на 2-ра дружина от 2-ри гвардейски пехотен полк. Тежко ранен в боя при град Буяновац. Умира от раните си в Софийската общовойскова болница на 4 ноември 1944 г.

Петко Кацаров, който става политкомисар на Трета бригада в състава на Софийската народоосвободителна дивизия е роден на 1 април 1907 г. в старозагорското село Винарово. Завършва основно образование в родното си село. По време на образованието си работи като ратай и пастир. През 1928 г. заминава за Стара Загора да търси работа. Арестуван е поради участие в организирането на международен младежки ден. През 1929 г. работи в ресторант в Ямбол.

Мемоарите на Петко Кацаров "Изкупен живот"

 

Организира Общомладежко работническо дружество в града. От 1930 г. е продавач в София. Отслужва наборната си служба в трудова рота в Елхово, но за комунистическа пропаганда е интерниран в Ардино. Поддържа връзки с дейци на БКП, член на Околийския комитет на БКП. От 1932 г. е член на БКП.

 

През 1933 г. е арестуван, но успява да избяга.

 

 Осъден е задочно на 10 години затвор. Арестуван е отново през 1935 г. с чужда лична карта, но успява да избяга от сградата на полицията. Същата година на 14 май заминава за СССР. Там работи като стругар в завод. Завършва КУНМЗ (Комунистическия университет на националните малцинства на Запада). Работи в строителството. През 1937 г. започва да учи във военната школа в Рязан. Включва се във Втората световна война като доброволец в редовете на НКВД в мотострелкова бригада с особено назначение. На 13 май 1944 г. се спуска с парашут в Югославия със задача да оказва помощ на местните партизански отряди. Определен е за политкомисар на Интернационалния войнишки батальон с командир Боян Михнев.

Решение на Политбюро на ЦК на БКП за удостояването на Петко Кацаров със званието генерал-майор 

 

След 9 септември 1944 г. е назначен за помощник-командир на втора въздушна база в Стара Загора. В края на 1945 г. е освободен от армията. От 12 февруари 1946 г. е на служба в МВР. Отначало е групов началник, по-късно инспектор. От 1951 г. е заместник-началник на отдел в Окръжното управление в Стара Загора, а след това в Русе. От 5 декември 1953 г. до 1963 г. е заместник-началник на Окръжното управление на МВР в Шумен. По това време е член на Градския и Окръжния комитет на БКП в Шумен. През 1962 г. започва работа в МВР-София. От 5 март 1963 г. е генерал-майор. Пенсионира се през април 1974 г. С указ № 754 от 20 май 1977 г. е обявен за герой на социалистическия труд. Публикува спомени „Изкупен живот“ (1966). Умира на 25 октомври 2001 година в София.

 

 (Следва)

 

 www.nabore.bg

 

 Очаквайте в следващата част от поредицата:

 Как и къде действа партизанската бригада "Георги Бенковски"?