Лични драми
- search
- Всички
9 май: Баща ми фронтовакът не обичаше оръжието
Тази година светът отбелязва 76 години от края на Втората световна война
В хиляди български домове съкровено се пазят тези реликви на нашите бащи и дядовци - свидетелства за отминалата страшна война
Често си спомням за моя баща, също фронтовак, участник в тоя кошмар за света. С болка си мисля си за състрадателната му душа, която не понасяше грозотата. А как ли е преживявал ужасните картини на фронта? Със сигурност те са оставили у него неизличими рани. Може би и затова сърцето му се пръсна, когато още не беше навършил 58 години.
Тъй се случило, че името на баща ми попаднало в такива списъци на запасняци и участници във войната, че той изкарал на фронта, с малки прекъсвания, почти всичките години на нейното времетраене. Беше човек милозлив, не обичаше оръжието, не можеше да гледа кръв, сълзите го разстройваха. Обичаше младостта, красотата, даряваше всекиму доброта и само една усмивка беше достатъчна за отплата на неговото благородство, за услугите, които правеше на близки и познати.
Не помня нищо от военните страхотии, защото съм родена през юли 1941 година. Само спомените на близките и снимките от онова време ми говорят за преживените тревоги и страдания. Татко не обичаше да разказва за войната. Спестяваше ни трагизмът и ужасите, попарили хиляди хора. И към медалите и наградите си се отнасяше някак обикновено. Казваше, че били за повечето фронтоваци нещо естествено! А мама ни разказваше, че никога не изпращала баща ми тъжна. Била винаги засмяна, бодра, окуражавала го, вдъхвала му вяра, че ще го дочака жив и здрав. Говореше така: ”Не смеех и да си помисля, че ще му се случи нещо лошо!Не исках да предизвиквам съдбата. А и имах вътрешната увереност, че той ще оцелее!” И наистина - баща ми се връщал, прекарвал няколко месеца в отпуск, после пак идвала повиквателната и така до последния ден на войната.
По време на бомбардировките семейството ни се местело – ту при леля, ту при баба, майката на мама, на село. Имахме едни малки красиви, цветни чадърчета – слънчобрани ги наричаха. Мама ни разказваше, че татко ги донесъл в една от отпуските си. Играехме си с тях и не подозирахме какъв ужас са преживели фронтоваците, какво е било страданието на семействата без мъжете, без бащите.
През януари 1944 година се родил брат в с. Дълго поле – при леля. Татко бил в Пловдив, но като му съобщили, че има син, тръгнал веднага за селото, а то е близо да летището на с. Граф Игнатиево. По пътя го застигнали големите бомбардировки. Наблизо блестели и стъклата на парниците. Баща ми залягал, ставал, вървял пеша, но се добрал до селото. Мама казваше, че като пристигнал, приличал на пленник – с окъсани дрехи, мръсен, изплашен, но щастлив! И отново го повикали военните. Изкарал на фронта до прибирането на обоза. Завърнал се през 1945 година и брат ми не го познавал, страхувал се от него, криел се зад вратата от “брадатия и непознат чичко”! По препоръки на мама, той си идвал вечер вкъщи все с бонбони и лакомства. Обръснал се, пленителната му усмивка грейнала на лицето му. Засмели се сините таткови очи и синът вече се хвърлял в топлите му прегръдки.
Като разглеждахме снимките в семейния албум, често молехме татко да ни разкаже за войната. Тогава той вземаше големия атлас с карти и знамена на страните от Европа. Сядахме около масата и той започваше да ни води по пътищата, но не на ужаса и смъртта, а по селата и градовете, през които са минали нашите войски. И ни разказваше как живеели там хората, какви били стопанствата им, с какви манджи се хранели, какво е видял по чуждите земи. Лицето му се свиваше в болезнена гримаса, когато ни говореше за обезлюдените дворове и къщи, за изоставените домове, за разпиляното и ограбено имущество на хората, принудени да напуснат жилищата си. Не обичаше да си спомня как някои войници тършували, посягали на чуждото имущество. За него това беше голям грях!
При окончателното си завръщане от войната татко донесъл едно странно сандъче, което до скоро се виждаше у дома. То било с две прегради: от едната му страна били складирани луксозни пликове и листове за писма, а от другата – цветни копринени конци за бродерия. Вероятно е било предназначено за госпожици – да бродират нежни кърпички и да пишат любовни писма. Мама със смях казваше: ”Той си дойде жив и здрав и беше най-скъпият ни подарък!А армаганите от сандъчето раздаваше на роднинските момичета. И им пожелаваше да пишат само любовни писма и никога да не им се налага да ги пращат до фронтоваци!”
Петра ТАШЕВА