nabore.bg

 

 

Интересна фигура от антифашистката съпротива е Йордан Йотов, който след 9 септември 1944 г. се отдава на научна кариера. Той е партизанин от бригада „Чавдар“. В партията стига до член на Политбюро на ЦК на БКП и секретар на ЦК на БКП.

Йордан Николов Йотов е роден на 2 октомври 1920 г. в село Липница, Орханийско. Член на РМС от 1937 г. и на БКП от 1944 г. За комунистическа дейност е изключен от гимназията. Арестуван многократно и интерниран. Партизанин е от април 1944 г. В бригадата е политкомисар на чета, после и на батальон.

 

 

След 9 септември 1944 г. Йордан Йотов става секретар на Окръжния комитет на РМС в Ботевград, а след това завежда отдел в Окръжния комитет на БКП в града. Завършва Юридическия факултет на Софийския университет. После работи като асистент по марксизъм-ленинизъм. Избран е за професор в катедрата по история на БКП в университета. След аспирантура в Московския университет, завършена през 1955 г., става научен сътрудник и заместник-директор на Института по история на БКП (1969 – 1977). Става професор, доктор на историческите науки и член-кореспондент на БАН.

 

От 1978 до 1984 г. Йотов е член на ЦК на БКП. През 1984 г. е избран за член на Политбюро, а през 1986 г. – за секретар на ЦК на БКП. Председател е на Комисията по духовните и идеологическите въпроси към Политбюро и Секретариата на ЦК на БКП. Главен редактор е на партийния орган вестник „Работническо дело“ от 1977 г. до 1987 г. Член е на Държавния съвет на Народна република България от 1986 до 1989 г.

 

Йотов умира в София на 21 юни 2012 г. На погребението му реч произнася неговият племенник проф. Георги Близнашки, бъдещ служебен министър-председател (2014). Йотов е носител на ордените „Георги Димитров“ и „13 века България“. Първата му съпруга е дългогодишната учителка по литература в Ботевград. Има един син – Бойко Джуранов и дъщеря Боряна Петрова.

Ето част от словото на проф. д-р Георги Близнашки на погребението на Йотов:  

"Събрали сме се да изпратим в последния му път Йордан Николов Йотов - човека, другаря, приятеля. Неговият житейски път е дълъг, стръмен и трънлив... Дълги той години работи в Института по история на БКП, където преминава през всички стъпала на научното израстване: защитава голяма докторска дисертация, посветена на опортюнизма в работническото движение в България, става професор, а през 1981 г. е избран за член-кореспондент на БАН. Под неговото научно ръководство е написана и издадена голямата академична биография на Димитър Благоев, създателя на социалистическото движение в България.

... Това са фактите от биографията на един живот, изживян отначало докрай, и без остатък, в служене на комунистическия идеал. Йордан Йотов извървя своя път в живота като комунист. Комунист (а не партиец) - в най-хубавия смисъл на тази дума: честен, безкористен, всеотдаен... В личния си живот той беше и си остана безсребърник, без никаква страст към парите и материалните блага. Беше отдаден съпруг и верен приятел. Ненавиждаше лицемерието, подлостта, корупцията и злоупотребите с власт.В отношенията си с хората беше открит, достъпен и непосредствен. Високомерието, надменността и позьорството му бяха органично чужди. Дори когато вече беше на върха, хората продължаваха да се обръщат към него с простичкото и човешко "Дачо". В политически план той беше убеден демократ: умееше да изслушва другите и да вниква в същината на проблемите, преди да формира своята позиция и да вземе решение. Оценките му за хора, събития и процеси бяха премерени и обективни. Показателно е, че в навечерието на голямото общонародно честване на 150-годишнина от рождението на Апостола на свободата през 1987 г. Тодор Живков ще каже в тесен кръг: "Само Йордан Йотов може да изнесе доклада по този повод, защото единствен той, подобно на Васил Левски, остана изцяло верен на своя светъл идеал".

 

Самият Йордан Йотов беше лоялен и коректен съратник на първия партиен и държавен ръководител. Отношението му към Тодор Живков беше отношение като към по-голям брат, като към по-зрял другар, като към по-опитен ръководител. В нито един момент той не е давал пресилени оценки, по никакъв повод не се е впускал в хвалебствия и венцеславения. Добре известно е, че в навечерието на 10 ноември 1989 г. Йордан Йотов се включва в групата високопоставени "чавдарци", които настояват за оставката на Тодор Живков, но след съдбовната промяна той (за разлика от мнозина други) не тръгна по пътя на разграничаването и отричането, а остана верен на себе си и запази добрия тон. Затова именно той години по-късно - през 1998 г. -произнесе посмъртното слово за своя близък другар и уважаван ръководител Тодор Живков. По стечение на обстоятелствата само няколко дни преди смъртта му имах възможност да разговарям с др. Йордан Йотов за последен път. Този разговор, както много други през последните двадесет години, имаше за предмет съдбата на партията, на народа, на България. Не мога да скрия, че за мен срещите и общуването с Йордан Йотов винаги са били извор на политическа мъдрост, а неговите съвети - източник на морална сила и бащинско насърчение. Много ми се иска още веднъж да можех да му кажа: "Чичо Дачо, борбата продължава!" Защото, както пише един от неговите любими политически мислители Александър Херцен: "Където не е загубено словото, там и делото не е загубено!". Йордан Йотов дойде в нашия живот от бурята на революцията. Нека ветровете разнасят праха му по партизанските поляни на връх Мургаш - там, където загиваха "безсмъртни", а идеалите им оставаха чисти завинаги!"

 След 10 ноември 1989 г. журналистът Никола Кръстев прави интервю с Йордан Йотов. Ето какво разказва той: "Срещата с Йордан Йотов се състоя около месец по-късно в апартамента му. Доколкото си спомням, апартаментът беше разположен в сграда с охрана на ул. "Оборище" или някоя от пресечките. Будката на милиционера пред сградата обаче вече беше празна. Йотов ме посрещна лично, държа се любезно, но сдържано. Преди да започнем, той ми предложи кафе, а също така постави на масата касетофон, с който да записва разговора ни. Каза, че го прави, за да се избегне невярно или изопачено тълкуване на думите му, все пак е бил главен редактор на "Работническо дело".

 

Йотов представи своята версия за събитията и, за разлика от Станишев, беше спокоен и убедителен. .. Много внимавах по време на срещата с Йотов да не се издам, че вече съм разговарял със Станишев. Това, което отчетливо си спомням към края на разговора ни - малко повече от час, е, че след като приключихме с темата за отстраняването на Живков, Йотов се впусна във философски разсъждения за лидерите на тогавашната опозиция, СДС. Знаеше в детайли техните биографии, предупреди ме поучително-бащински, че не са чисти хора и че това, което представят за демокрация, е всъщност борба за разпределяне на властта между тях. Бях склонен да не придавам особено значение на думите му, срещу мен стоеше победен, възрастен гладиатор и огорчението му от стремително настъпващите промени не беше трудно да се разбере. Същевременно осъзнах, че това, което ми разправяше, по странен и тревожен начин намираше подтвърждение в мои лични наблюдения от декември 1989 г., месец след свалянето на Живков от власт."

Горната фотография е направена през втората половина на 80-те години на миналия век. Свързана е с годишнина на вестник "Работническо дело". Автор на снимката е шефът на фотоотдела на вестника Георги Панамски. Редакционният екип на официоза „Работническо дело” е сниман на стълбите на Полиграфическия комбинат „Димитър Благоев”. Журналистите, с техническия персонал и администрацията са доста – около 80 души. Присъстват и окръжните кореспонденти на вестника. На снимката се виждат главният редактор Йордан Йотов, член на Политбюро на ЦК на БКП, първият заместник главен редактор Радослав Радев (на втория ред в центъра), заместник главният редактор Марко Семов (вдясно от Йотов), заместник главният Кольо Колев (вдясно на първия ред) и отговорният секретар Емил Димитров (на първия ред в центъра). 

 

"Без излишна патетика може да се обобщи, че Йордан Йотов беше един от последните идеолози на комунизма. Наследникът на Дон Кихот в соцвариант си отиде на 21 юни тази година.

 

Днес малко хора си спомнят името му, защото след промените през 1989 година той в потъва в забвение, предава партийната си книжка, спира да плаща членски внос и се отказва от политиката. Няколко месеца преди смъртта му екипът на Карбовски го откри в дома му в Банкя - почти обездвижен и поразен от старостта.  Другарят Йотов сподели възгледите си за света и за българското несоциалистическо общество. Посмъртно публикувано блиц интервю с един истински комунист, двадесет и пет години по-късно:

 

Вече не съм активен политик, изобщо не участвам активно в живота на страната и не мога да дам конкретно описание на случващото се около нас. Все пак виждам, че се движим една напред - две назад. Икономиката загива, обществото замира – какво друго ни остава? Какво ще се случи с нас след още двадесет години?

За носталгията:                                                                         

 

Понякога ми става мъчно, изпитвам носталгия за свободата, която имаше в миналото, по времето на Живков и социализма. Сега се твърди, че сме по-свободни, но не е така. За свободата трябва да има равност между хората. Не бива да има милионери и безработни. Къде са младежите днес, вие ми кажете? Хукнаха по чужбина, за да търсят препитание. Кой ги прогони – социалното неравенство, следователно тези хора нямат свобода на действие в родината си. Тук те нямат условия за развитие.

За партизанските подвизи:                                                                 

 

Не отричам партизанското си минало. Борил съм се за социализма - за онзи строй, който беше преди 89-та. Борил съм се против фашистите и буржоазията, а сега на какво съм свидетел – не е социализъм… Възражда се капитализмът в най-отрицателните му черти – масова безработица, примерно. Ядосан съм на това, което се случва, но съм безсилен, за да съдействам за нова промяна. Ако бях млад, бих хванал гората, ако има с кого да тръгна. Сега идеите нямат съмишленица. Младежите не мислят за революции, бунтове и промяна. Сега няма организираща сила за борба, няма партия.

За БКП:     

                                                                    

Няма такова понятие вече. Не мога да посоча кой разби партията, но е факт, че след погрома на социализма тя стана капиталистическа и олигархическа структура. Тя е буржоазна партия, нищо, че не го пише в устава й. Ако в сърцето си БСП беше социалистическа, щеше да се чуе поне една социалистическа идея. Фактически ние комунистите нямаме партия в момента. Нямаме.

 

За БСП:                                                                                

 

Сергей Станишев е син на мой близък другар чавдарец, но няма никакъв опит в политиката. Партията е безлична според мен. Ако мога да го посъветвам, бих му казал да се оттегли. Питам го, какви успехи има БСП в момента? Авторитетът й се дължи на историята, не на сегашния й ръководител.

 

За Тодор Живков:                                                                  

 

Той беше народен човек и остана такъв до края. Произхожда от низините, извиси се до поста ръководител на държавата, но остана народен в мислите и идеалите си. След 10-ти той си беше все тъй човечен и се държеше другарски. Не се чувстваше като недостижим господар, излязъл от политическия прожектор… Запознах се с него в отряда „Чавдар”. Партизанското му име беше Янко. Под негово ръководство се формира  въпросната бригада, от която бях част и аз. Той не е бил на ръководна длъжност в „Чавдар”, но е бил в битките. Спомням си 3 май – настъпление на фашистката полиция срещу отряда и Живков беше в планината Мургаш с мен. Той пътуваше между планината и София, за да координира действията на бригадата, но повечето време беше с четата… Аз ходих на мисия в Югославия за оръжия, Живков ни изпрати и ни посрещна. Той се грижеше за партизаните. Напразни са опитите на онези, които искат да отрекат присъствието му в отряда.

 

                                                                                   

Не знам чрез какви механизми свалиха Живков от поста му. Дълбоко в себе си съм убеден, че Петър Младенов и Андрей Луканов изпълняваха чужди задачи в борбата срещу Живковизма. Предполагам, че поръчката е дошла от Горбачов… На 10 ноември, когато обявиха промяната, бях на Пленума на БКП. Смътно си спомням вече, но искам да ви кажа, че това е последният ден на моето членуване в Партията. Скъсах с политиката окончателно и завинаги, когато разбрах, че се посяга върху историческото минало на страната. Разбрах, че се готви контрареволюция, а за мен това беше страшно. Те, по-младите, тръгнаха в обратна посока и реставрираха капитализма. Социализмът беше предаден от антикомунисти като Горбачов, аз обаче нямам доказателства за това. Знам само, че социализмът вече не съществува и затова са отговорни ръководителите. Според мен и самият Горбачов е изпълнявал поръчка. Обяснения за разгрома на социализма може да има най-различни, но истината е, че соц-а е бъдещето, той е единствената алтернатива на света. Борбата да се върнем на власт ще е жестока, но не е невъзможно. Не забравяйте, че капитализмът не е вечен.

 

 След 10 ноември:                                                        

 

9 месеца съм бил в арест без обвинение след 1989 година. Никога не ми беше издадена присъда, но това задържане почива на нечии мисли и съображения. Не мога да обвиня никого за задържането си, но не го приемам като форма на изкупление заради постъпки, мисли или идеология.

Те никога не са били несправедлив затвор. Всеки обществен строй има право и трябва да се бори, за да се защити. В Белене са лежали само доказани врагове на социализма и престъпници. Не е имало невинни там, не е имало хора, затворени за един виц - не са ми известни такива. Не знам за осъден по такава причина.

 За Солженицин:                                                                      

 

Враг на съветския строй, нямаше как такъв човек да има трибуна в пресата или на книжния пазар. Имаше официална линия на Партията, към която се придържах. Не можеше да се пускат на пазара книги, които хулят социализма. Знам, че капитализмът е позволявал подонби писания, но не искам да се сравняваме с тях. Ние бяхме млад обществен строй и трябваше да се грижим за здравината и запазването на системата.

 

За свободата на словото:                                                               

 

Това е абстрактно понятие. В условията на социализма не можеше да не се държи сметка за думите на хората. Ако няма порядък в говоренето, на какво прилича държавата като колектив, питам аз?!

За пътуването зад граница:                                                                     

 

Къде е написано, че социалистите са забранявали на обикновените хора да пътуват? На кой му е било забранено да пътува? Всеки, който можеше да покаже задачите, по които отива в чужбина - пътуваше. Забраните за пътуване са клевета.

 

Всеки имаше право да има жилище. Нямаше право на собственост, чрез която да се експлоатират хора. Не смятам, че това е лошо.

 За гордостта:                                                                            

 

Гордея се с живота си. Влязъл съм в РМС още на 17 години, не съм член на Партията, но по убеждения съм комунист. Вярвам, че тържеството на човечеството е свързано с комунистическия идеал. Бъдещето няма друга перспектива освен комунизма като обществен строй. Горд съм, че съм се борил за този строй, следователно и за бъдещето!"