nabore.bg

 

 

 

Днес ще разкажем за един от най-популярните чавдарци - Веселин Андреев (рождено му име у Георги Георгиев Андреев). Той добавя към славата си като партизанин и литературната си дейност като поет след 9 септември 1944 г.  

Веселин Андреев е роден на 16 февруари 1918 година в град Пирдоп в семейство на държавен чиновник. През 1937 г. завършва гимназия в София, а през 1941 година специалност „Право“ в Софийския университет. По това време се включва в Работническия младежки съюз (1934) и БРП (к) (1940). Брат му Андрей Андреев също е комунистически функционер, загинал в сталинските чистки в СССР.

 

Веселин Андреев е участник в комунистическото движение по време на Втората световна война. От 1935 до 1937 г. е секретар на нелегалната комунистическа организация в ІІІ мъжка гимназия в София. За първи път печата в сп. „Българска реч“. Редовен сътрудник е на „Звън“, „Ученически подем“, „Хоровод“, „Заря“.

От 1941 година е в нелегалност, а от 1943 година е партизанин от отряда „Чавдар“ и политкомисар на бригадата. Приема партизанското име Андро. След Деветосептемврийската победа през 1944 година Веселин Андреев (майор Веселин Георгиев) е съдия в Шести върховен състав на Народния съд. По това време има звание майор. Заема ръководни длъжности в печата. Главен редактор е на вестник „Народна войска“ (1944 – 1949). Работи във вестник „Литературен фронт“ (1949 – 1955). Член е на ЦК на борците против фашизма и капитализма и на Пленума на Окръжния комитет на БКП в София. От 1986 до 1990 г. е член на ЦК на БКП. През 1947 г. публикува стихосбирката „Партизански песни“, писани в началото на 40-те години на ХХ век. През 1950 – 1954 г. е секретар на Съюза на българските писатели. От 1966 г. до 1989 г. е народен представител.

Стиховете му са преведени на над двадесет езика. Оставя недовършен романа „Брат ми, братята ми”. Сценарист е на филмите „Бой последен” и „Те надделяха”.

Последната му повест, „Живков – мъртъв приживе“, е недовършена, но ръкописът е издаден от сина му след кончината му в Библиотека „Летописи“, София, 1991 г. Веселин Андреев написва прощално писмо, в което обявява, че напуска БКП, и се самоубива на 11 февруари 1991 г.

 

Получава редица правителствени и литературни отличия. През 1978 г. – удостоен е със званието „Герой на социалистическия труд“ – „по случай 60-годишнината от рождението му, за активно участие в борбата против фашизма и капитализма и за неговите големи заслуги към българската литература“. През 2002 г. посмъртно става почетен гражданин на община Пирдоп. Издадени от Андреев книги са: „В Лопянската гора” (1947, 1953, 1954, 1956, 1966, 1968, 1969), „Партизански песни” (1947, 1949, 1950, 1951, 1954, 1957, 1959, 1962, 1964, 1965, 1966, 1967, 1968, 1969, 1970, 1971, 1972, 1973, 1974, 1975, 1982), „Има на света Москва. Впечатления от Съветския съюз” (1951), „Партизански подарък” (1959), „Мигновения в Египет” (1963), „Младостта остава с нас” (1963), „Партизански разкази” (1963, 1965, 1968, 1975), „Преди всичко човека” (1963), „Вихра” (1964), “Малкият приятел на партизаните” (1964), „Най-малкият ми брат” (1965), „Лалугера Мечкодав” (1967), „Двамата и сърната. Избрани разкази и очерци” (1968), „Избрано в 2 т.” (1968), „Винаги можеш да станеш мъж“ (1971), „Четири часа пеене“ (1972, 1986), „Размисли. Есета“ (1973, 2. доп. и прераб. изд. 1980), „Умираха безсмъртни в 2 т.” (1973, 1976), „Не мога без вас” (1974, 1976, 3. доп. и прераб. изд. 1983), „Пътуване към доверието” (1974, 1978, 1984), „Трябва да спася мама“ (1974), „Стихове, разкази, епос“ (1975), „Легенда, приказка чудна“ (1977), „Избрани произведения в 2 т.” (1978), „Лила – дъщерята на революцията” (1979), „Насаме – с тебе” (1979), „Избрани творби” (1980), „В отряда, в бригадата. Из партизанския епос „Умираха безсмъртни” (1981), „Партизанската клетва” (1981), „Копривщица, единствената” (1982), „Не мога без вас“ (1983), „Соната за Петя Дубарова” (1985, 1988), „Незабравки. Размисли“ (1986), „Съкровено“ (1986), „Избрани произведения в 3 т.“ (1988), „Живков – мъртъв приживе” (1991).

Самоубийството на Андреев идва като шок за неговите другари партизани от бригада "Чавдар". Ето цитати от тогавашния печат за това: 

Вестник „Камбана“ (бр. 6/1994 г.): "На 11-ти февруари 1991 г. писателят от Пирдоп Веселин Андреев, чието рождено име е Георги Георгиев Андреев, слага край на живота си, оставяйки прощално писмо и недописана повест „Живков – мъртъв преживе“… Той напусна доброволно живота, поел своята отговорност за крушението на илюзиите и последиците от комунистическото властване в България“.

Български писатели на екскурзия. Виждат се: Хаим Бенадов, Лиляна Стефанова, Елисавета Багряна, Давид Овадия, Веселин Андреев, Найден Вълчев, Гита Овадия и др.

 

За негото самаубийство пише и журналистът Валентин Бояджиев (под псевдонима д-р Боян Захов): „Поколението българи, които днес са над 50 години добре си спомня поета Веселин Андреев (1918-1991). Стихотворението му “Антон” се изучаваше в училище и се декламираше от учениците много често. Андреев влиза в българската поезия след 1944 г. със славата си на политкомисар в най-известното партизанско формирование – бригада “Чавдар”. По време на съпротивата той е човекът, стоящ най-близко до командира Добри Джуров. Отстрани погледнато Веселин Андреев можеше съвсем спокойно да мине за придворен поет – толкова често хората го виждаха в първите редове на президиумите, на метри от Първия човек на държавата. Но всички, които са познавали писателя отблизо, твърдят че той запазил за цял живот идеализма си от Балкана. Голяма драма Веселин Андреев изживява още докато е в Балкана. Един ден политкомисарят на бригадата научава за смъртта на брат си Андрей Андреев, загинал при сталинските репресии в СССР. След 9 септември 1944 г. Веселин Андреев пътува до Москва, по всички възможни начини се опитва да научи нещо за брат си, но навсякъде среща ледено мълчание. Дори и от страна на Тодор Живков, който истински започва да се дразни от настояването на поета да се потърсят досиетата на хилядите изчезнали в Съветския съюз хора. След 1989 г. поетът веднага стана обект на груби политически нападки.

 

 

Още през зимата на 1991 г. разривът между него и Тодор Живков стигна до съдбовни измерения – един ден творецът бе намерен мъртъв в дома си в столичния квартал “Изток”. На 11 февруари Веселин Андреев сложи край на живота си, поглъщайки голямо количество медикаменти. До него се търкаля предсмъртното му писмо: “Мои скъпи близки, близки единствени, мои далечни близки? Простете ми, че така насилствено, самоубийствено тръгвам към далечното, от което връщане няма. Но аз вече друг изход нямам. Депресии са ме връхлитали и по-рано, но не с такава разрушителна сила. Ако душата може да има рани, моята сега е една цяла рана. Целият аз съм само една болка. Лекари ми дадоха лекарства, а всеки ден болката става все по-страшна. Не ме осъждайте. Не казвайте, че проявявам слабост. Трябват ми огромни сили, за да си тръгна от вас…Преди да изляза от живота, аз излизам от Българската социалистическа партия… Проклет да е Живков! И живковистите!”

 

На времето смъртта на Веселин Андреев предизвика огромен шум в медиите. Особено неловко се почувстваха неговите доскорошни съпартийци. По-шумно самоубийство на публична личност в България не бе имало от времето, когато Пеньо Пенев погълна отровата в Димитровград. Перото на Стефан Продев, главния редактор на вестник “Дума” дописа житието на политкомисаря на бригада “Чавдар”: “Веселин влезе в живота ни чрез революцията. Днес революцията е мъртва. И той си отиде. Написа последните си писма, покани черната гостенка и каза “Сбогом!” на всичко… Така си отиват само смелите.”

Журналистът от вестник „24 часа“ Пенчо Ковачев разказва: „Живков е искал да разстрелят Веселин Андреев. Участието на Веселин Андреев в процесите на Народния съд няма как да не е оставило дълбок белег върху съвестта му. Може би заради това той загърбва всякакви партийни и държавни постове и се отдава само на литературата. През 1962 г. дори отказва да стане председател на Съюза на българските писатели, въпреки изричното настояване на Тодор Живков…

 

С Тодор Живков имат сложни отношения. И двамата са свързани с отряда „Чавдар“, но поетът не е от хората, които обичат да роболепничат на Първия. Смята, че талантът му е достатъчен, за да служи на идеалите, в които вярва. А Живков има жестока памет и не долюбва независимите хора… „Веселин Андреев трябваше да бъде разстрелян навремето“. „Не трябваше да му се прощава!“ – казват някои от старите партийци, запознати с мрачните тайни на вождовете от комунистическата партия… Тодор Живков съжалява, че Веселин Андреев не е бил разстрелян още в отряда „Чавдар“. Това признание той прави през ноември 1968 г. на среща с писатели в двореца „Бистрица“ в Боровец. Прегрешението на поета е, че напуснал отряда, когато разбрал за смъртта на брат си в СССР.

Веселин Андреев пише и под псевдонимите: Веселин Георгиев, Георги В. Георгиев, П. Георгиев, Андрей Брест, Васка Пепел, Денкин, Веселинко, Андрей Г., Андрей Бистров, Георги Андреев, В. Лозев и др.

 

Едно от най-популярните стохотворения на Веселин Андреев е "Балада за комуниста". Поетът дава следното посвещение на творбата: "В памет на моя другар партизанин Стефан Минев — Антон". Тези стихове писани през лятото на 1946 г. се знаеха и декламираха от мнозина по време на социализма:

 

 

 

 

 

 

 

Ето още един цитат от очерка във вестник "Ретро" на Валентин Бояджиев за Веселин Андреев: 

"Голяма драма Веселин Андреев изживява още докато е в Балкана. Един ден политкомисарят на бригадата научава за смъртта на брат си Андрей Андреев, загинал при сталинските репресии в СССР, напуснал за известно време другарите си в планината и едва не бил обявен за предател. След 9 септември 1944 г. Веселин Андреев пътува до Москва, по всички възможни начини се опитва да научи нещо за брат си, но навсякъде среща ледено мълчание. Не му обръща внимание и Тодор Живков, който истински започва да се дразни от настояването на поета да се поискат досиетата на хилядите изчезнали в Съветския съюз хора.

 

През 1979 г. Веселин Андреев прочита стиховете на току-що самоубилата се талантлива бургаска млада поетеса, /още ученичка/ Петя Дубарова. Нещо трепва в душата на 68-годишния писател. Съвременниците разказват, че партизанският поет освен, че бил запленен от поезията на Петя, буквално се влюбил в мъртвото момиче. Четял дневника й с неприкрита ревност, говорел с приятелите си все за нея – своята голяма и последна любов. През 80-те години голямото му чувство буквално изригна в книгата му “Соната за Петя Дубарова”. Много от приятелите му и днес казват, че тази книга надминава по качества всичко, което Веселин Андреев е написал на младини.

 

След 1989 г. поетът веднага стана обект на груби политически нападки. А разривът между него и Тодор Живков стигна до съдбовни измерения – на 11 февруари 1991 г. творецът е намерен мъртъв в дома си в столичния квартал „Изток”. Андреев слага край на живота си, поглъщайки огромна доза лекарства. До него се търкаля предсмъртното му писмо: “Мои скъпи близки, близки единствени, мои далечни близки? Простете ми, че така насилствено, самоубийствено тръгвам към далечното, от което връщане няма. Но аз вече друг изход нямам. Депресии са ме връхлитали и по-рано, но не с такава разрушителна сила. Ако душата може да има рани, моята сега е една цяла рана. ... Не ме осъждайте. Не казвайте, че проявявам слабост. Трябват ми огромни сили, за да си тръгна от вас...Преди да изляза от живота, аз излизам от Българската социалистическа партия... Проклет да е Живков! И живковистите!”

 

"Партизански песни" - най-популярната стихосбирка на Веселин Андреев  

 

На времето смъртта на Веселин Андреев предизвика огромен шум в медиите. Перото на Стефан Продев, главния редактор на вестник “Дума” дописа поетичните строфи на политкомисаря на бригада “Чавдар”: “Веселин влезе в живота ни чрез революцията. Днес революцията е мъртва. И той си отиде. Написа последните си писма, покани черната гостенка и каза “Сбогом!” на всичко.... Така си отиват само смелите.” А поетът бе избрал смъртта сигурно и затова, че в отвъдното го повика любимата му Петя Дубарова... Затова в предсмъртните си редове бе запитал сам себе си: “Петя Дубарова – дали ще я срещна някъде?”