nabore.bg

Генерал Денчо Знеполски също е репресиран след 9 септември 1944 г. – обвиняват го, че „трябвало да убие Сталин по заповед на Тито”

(Продължение)

Денчо Знеполски е заместник командирът на Софийската командирът на Софийската народоосвободителна дивизия с най-интересната съдба сред партизаните. Той е роден на 16 март 1920 г. в с. Ярловци, Трънско. Истинското му име е Младен Гюров Гигов. Учи в гимназия, не завършва поради участие в политическия живот. Член на РМС от 1935 г. и на БРП (к) от 1939 г. Три пъти арестуван от полицията между 1939 и 1943 г. за комунистическа дейност. Участва в съпротивително движение по време на Втората световна война. Преминава в нелегалност на 18 февруари 1943 г. Партизанин е в партизанско подразделение на ЮНОА (югославските партизани) от 3 март до края на юни 1943 г.

Ремсистът Денчо Знеполски

От септември 1943 до 9 септември 1944 г. последователно е началник-щаб на Трънския партизански отряд, командир на Втора софийска народоосвободителна бригада, заместник-командир и командир на I бригада на Софийската народоосвободителна дивизия. Като партизанин е съратник на Славчо Трънски, Руси Христозов, Йорданка Чанкова, Владо Тричков, Боян Българанов, Дичо Петров, Светозар Вукманович-Темпо, Михайло Апостолски, Живоин Николич (Бърко), Андреас Дзимас, Гочо Гопин, майор Мостин Дейвис, полковник Бейли и майор Франк Томпсън. Поддържа връзка с британските военни мисии на Балканите. На 18 май 1944 г. е произведен в звание полковник от Главния щаб на НОВА. Званието е потвърдено след завземането на властта на 9 септември 1944 г. и от съюзническите мисии. За това излиза и постановление на МС от 11 септември 1944 г.

Знеполски е един от оцелелите партизани в битката при Батулия

 на 23 май 1944 г. Участва във войната срещу Германия. От септември до декември 1944 г. е командир на Първи гвардейски пехотен полк в първата фаза на българското участие във войната. На 28 септември неговата част води тежък бой в сръбския град Власотинци. В 1945 г. Знеполски завършва едногодишен курс за старши офицери във Военното училище.

Георги Димитров с майката и брата на майор Франк Томпсън. От ляво на дясно: Денчо Знеполски, Вера Начева, Теодосия Томпсън, Георги Димитров, Едуард Томпсън, Роза Димитрова.

През 1946 г. е назначен за командир на Шести гвардейски пехотен полк от Първа гвардейска дивизия. Уволнява се по свое желание през декември 1947 г. През март 1949 г. следва политикономия в Московския университет „Михаил Ломоносов“. Там е председател на Студентското българско земляческо дружество. На 9 април 1951 г. Знеполски е арестуван на летището в Букурещ и до 6 януари 1954 г. е в килиите на ДС и в лагера в Белене по обвинение, че е съмишленик на Трайчо Костов. Следствието е водено от съветския генерал Филатов и българските следователи Калоянов, Джананов, Пенчо Стоилов, капитан Христов. Разследван е от комисия на Политбюро на БКП. По време на разследванията Знеполски е принуден да прави самопризнания по абсурдни обвинения, като участието си в заговор за убийството на Йосиф Сталин, по заповед на Тито.

Гробът на партизанския командир Знеполски

През 1954 г. той временно работи като журналист в списание „София“. Член е на СБЖ. Дипломира се и завършва висшето си образование в Москва (1955 – 1957). През ноември 1957 г. е назначен за старши преподавател във Военно-техническата академия. Началник е на катедра „Политикономия“ (1958). Повишен е във военно звание генерал-майор (19 септември 1959) и е назначен за началник на факултет и заместник-началник на Военната академия (1959). През 1964 г. е избран за секретар на партийната комисия към МНО. С Указ № 974/18 юни 1970 г. на министъра на народната отбрана армейски генерал Добри Джуров е уволнен от БНА и пенсиониран на основание на подаден личен рапорт от 1969 г.

Избиран е за кандидат-член на ЦК на БКП

 (1966 – 1976). Бил е народен представител от Трънския избирателен район в 5 парламента (1966 – 1971). По негови записки вдовицата му Мария Знеполска съставя мемоарната му книга „Посмъртна изповед“, която излиза през 1997 г. Денчо Знеполски е запомнен и с фразата си на трънски диалект: „Фашистите ме бише и не бише, но от нашите кикъв бой сам ел, не могу ти га опишем“. Умира на 22 октомври 1989 г. (69 г.) в София.

Знеполски (в средата) придружавал сестрата на майор Томпсън по време на посещението й в България

Пламенна бойна дружба свързва Денчо Знеполски с шефа на британската военна мисия при нашите партизани майор Томпсън. След края на войната в мемоарите Знеполски описва контактите си с майора: „Много по-късно щях да науча, че Франк Томпсън е бил член на Английската комунистическа партия от 1939 г. Той никога не спомена този факт пред нас, макар и да знаеше, че много от българските партизани и аз лично бяхме комунисти. Че Франк е комунист, научих през 1947 г., когато майка му и брат му - Теодосия и Едуард Томпсън, бяха персонални гости на правителството. С тях аз преминах отново по стъпките на Франк от западната ни граница до лобното му място в Литаково. За спомен от това сърцераздирателно преживяване, в което се постарах да направя близките му съпричастни на неговия подвиг, те ми подариха чудесен негов портрет, на който брат му е написал: "На Денчо Знеполски - един истински приятел на Франк Томпсън. С огромна благодарност за неговото приятелство и щедрост към нас", а ръката на майката е прибавила: "Ти повече от всеки друг го върна в живота ни!"

Командир на Втора бригада в Софийската народоосвободителна партизанска дивизия е бъдещият генерал от БНА Боян Михнев. Той е роден на 4 октомври 1906 г. в с. Казимир, Силистренско. Осиновен и израснал в с. Смилец. През август 1916 г., заедно с хиляди жители на силистренските села

е въдворен от румънските власти в молдовски лагер.

 По време на военната служба в румънската армия, дезертира и бяга в България. Установява се след Първата световна война в с. Тодор Икономово. Михнев става член на Добруджанската революционна организация. Лвичарска по своя характер, ДРО има свои нелегални канали през Добруджа към Бесарабия и СССР. Като четник на ДРО, Михнев навлиза няколко пъти конспиративно в Добруджа (тогава румънска). През 1939 г. той с още 5 човека облечени с комитски дрехи, въоръжени с пушки, пистолети и бомби навлизат в Силистренско. Заловен е и за нелегално минаване на българо-румънската граница е интерниран в Стара Загора. Става член на БРП (к) (1935). Мобилизиран в Българската армия и участва във връщането на Южна Добруджа в пределите на България (1940).

Спомените на генерал-майор Боян Михнев "Страшните но славни пътища"

Програмата и печатът на Вътрешната добруджанска революционна организация 

След това се включва в съпротивителното движение по време на Втората световна война. След взривяване на 9 октомври 1941 г. на влакова композизия с материали на Вермахта е осъден от Шуменския военнополеви съд по ЗЗД. До юли 1943 г. изтърпява наказанието си от една година строг тъмничен затвор за укривателство в мини „Пирин“, Горноджумайско. Мобилизиран е в окупационния корпус в Югославия. Дезертира и се присъединява към партизаните на ЮНОА, командвани от Йосип Тито. На 15 април 1944 г. е назначен за командир Интернационалния войнишки батальон. Батальонът от 780 бойци води кръвопролитни боеве за град Куршумлия, връх Кукавица и си пробива път към България. Съединява се в района на с.Църна трава и с. Добро поле с Трънския партизански отряд. Снабдява се с руско оръжие спуснато с парашути. На 6 септември 1944 г. батальонът влиза в състава на Софийската народоосвободителна дивизия и Боян Михнев става командир на нейната втора бригада. Участва във войната срещу Германия. Командир е на полк от Първа пехотна софийска дивизия. Проявява се при превземането на Власотинци. Получава военното звание майор и продължава службата си в българската армия. Специализира в СССР.

После е командир на граничен отряд в Момчилград

 със званието полковник. На 24 декември 1951 г. Михнев е арестуван и въдворен в лагера Белене. Освободен и реабилитиран след смъртта на Сталин (1954). През 1964 г. му е присвоено военно звание генерал-майор и излиза в запаса на БНА. Бил е народен представител в Петото Народно събрание. Бил е член на ОК на БКП в Силистра, секретар на ОкК на БКП в Исперих, председател на ОК на ОФ в Силистра, както и член на бюрото на ОК на БКП в Силистра. По-късно работи като директор на в ДЗС-Воден. Председател на окръжния комитет на Отечествения фронт в Силистра. Умира на 22 септември 1991 г. (84 г.) в Исперих. Автор е на мемоарната книга „Страшните, но славни пътища“.

В статия на Борис Илиев от 2006 г. се разказва как Боян Михнев как генералът партизанин попада в затвора след 9 септември 1944 г.: „Боян Михнев се връща от войната с чин майор. От специализацията си в СССР се завръща с чин полковник. Изпращат го в граничния отряд в Момчилград. За охрана на границата получава похвали и награди, но това е времето на подозрителност. Държавна сигурност търси врага с партиен билет. На властта изглеждат съмнителни връзките на Боян Михнев с югославските партизани. Подозрително им е и че само неговият канал за Испания няма провал, и че е получил присъда само една година през 1942 г. На 24 декември 1951 г. го арестуват, скъсват пагоните му, оставят го само по една риза и питат:

– Гад, говори за своите вражески и противонародни дела!

– Какво да говоря, като не съм виновен в нищо, отговаря той.

– Как стана човек на полицията и на англичаните, английски шпионино?

Изпращат го в карцера, в тъмница, кал и влага. Завивки и постелки няма. Той си спомня с ужас: „Глад страшно ме мъчи. Станах на скелет. Чизмите ми изгниха от калния арест. Краката ми като на жаба изсмукани. Кръстът ми стана колкото китката на ръката ми. Гръбначният ми стълб, гол кокъл, без месо… Всеки ден гасна. Много не издържаха и признаваха каквото иска следователят. Някои дори полудяха.“

През декември 1952 г. го изпращат в Белене. Там поне има въздух и небе. В Белене заварва Денчо Знеполски и генералите от Отечествената война Кирилов, Трендафилов и Тошев. Среща познати от охраната и началниците, но в този ад никой на никого не може да помогне. През пролетта на 1953 г., след смъртта на Сталин, затварят лагера и връщат Боян Михнев в София, в Централния затвор. Освобождават го чак на 16 януари 1954 г., но не го връщат в армията. Правят го директор на ДЗС – Воден, след това – председател на окръжния комитет на Отечествения фронт в Силистра...”

В Софийската дивизия Димитър Гилин е политкомисар на Първа бригада. Той е роден на 12 октомври 1899 г. в с. Брацигово, Пазарджишко. Активно участва в Септемврийското въстание (1923). Партизанин е в четата на Крум Партъчев. Емигрира в Гърция и през Югославия, Австрия и Полша през 1924 г. се озовава в Москва. Осъден е задочно от българските власти на смърт по ЗЗД. Завършва Московския университет и Финансово-икономическа академия в Ленинград.

Работи на строежите на Комсомолск на Амур.

 Като член на бойната група „Виктор“ е прехвърлена с парашут в зоната на югославските партизани. Групата е била изпратена в тила на югославските партизани за съгласуване на съвместните действия с българските партизани, а също така за участие в нашето партизанско движение. Това са професионалните революционери Щерю Атанасов - полковник от съветската армия, Иван Винаров - полковник от съветската армия, Благой Иванов, Петко Кацаров, Димитър Гилин, Иван Пейчев, Радил Иванов, Димо Цървуланов, Илия Денев и други. Те успешно изпълняват своите задачи. На територията на Югославия Димитър Гилин участва във формирането на български партизански отряди.

От май 1944 г. е политкомисар на I бригада от Софийската народоосвободителна дивизия с командир Денчо Знеполски. След 9 септември 1944 г. Гилин участва във войната срещу Германия (1944 – 1945) като помощник-командир на Четвърти армейски корпус. Продължава службата си в БНА. После е началник на граничната школа „Хаджи Димитър“, главен инспектор на Гранични войски и командващ на Вътрешни войски до 1955 г. След това излиза в запаса като генерал-майор. Автор е на мемоарните книги „Комунисти“ и „На война“. Умира на 18 януари 1975 г. в София на 75 години.

Изследователят в авиационната и космическата техника Дмитрий Дмитриевич Гилевич е московският син, наследник на българския партизанин Димитър Гилин

Оказва се, че Димитър Гилин има син, негов наследник в Русия. Това е изтъкнатият съветски и руски изследовател в областта на авиационната и космическата техника, доктора на техническите науки, професора от Московския авиационен институт, главния конструктор в създаването на авиационна и космическа техника и техника, предназначена за укрепване на въоръжената мощ на СССР и Руската федерация Дмитрий Дмитриевич Гилевич. Като емигрант Димитър Гилин е близък съратник в Москва на Георги Димитров, Васил Коларов, Станке Димитров и на Серго Орджоникидзе. В СССР Гилин-баща живее с майката на Дмитрий Дмитриевич Гилевич - Татяна Федосеевна Боровикова. Тя завършва висшето си образование и дълги години работи като инженер в Главната московска поща. Общественик и специалист от висока класа, Татяна Федосеевна доживя до дълбока старост и почина на 90-годишна възраст, почитана, обичана и уважавана. Заради своята смъртна присъда в България емигрантът Д. А. Гилин става Дмитрий Ангелович Гилевич. Ясно е, че през 20-те и 30-те години на миналия век властите биха поискали от СССР да го върнат в България и да го качат на ешафода. Днес и синът Дмитрий Дмитриевич Гилевич вече не между живите!

(Следва)

 www.nabore.bg

 Очаквайте в следващата част от поредицата:

 Разказ за още командири и политкомисари от Софийската народоосвободителна партизанска дивизия: Здравко Георгиев, Борис Ташев, Евтим Рангелов...