nabore.bg

През 1942 г. Виолета Якова (Иванка), като член на бойна група, с 2 куршума убива профашисткия генерал Христо Луков

Виолета Якова

(Продължение)

Едно от най-известните имена от антифашистката съпротива у нас е Виолета Якова. Тя се изявява като член на нелегална бойна група на Българската комунистическа партия и партизанка от бригада "Чавдар".

Виолета Бохор Якова е родена на 2 юни 1923 година в Дупница в бедно семейство на български граждани по произход сефарадски евреи. В юношеските си години се премества в София, където работи като шивачка. Членка на Работническия младежки съюз (РМС) от 1939 година. От 1942 г. активно се включва в бойните групи на Българската комунистическа партия, ръководени от Славчо Радомирски. Участва в подривни акции и изпълнение на смъртни присъди на фашистки политици. С два куршума Якова ликвидира профашисткия генерал Христо Луков.

Една по-рядка снимка на Виолета Якова

От юни 1943 г. Виолета Якова е партизанка последователно в партизанска бригада „Чавдар“ (София), в Трънския отряд и при югославските партизани. През март 1944 г. е прехвърлена като ремсов организатор в Радомирско. След престрелка с полицията е заловена в с. Кондофрей и убита на 18 юни 1944 г. Днес в София, в кв. „Люлин-2“, има улица, наречена на нейно име, а в Радомир – два нейни паметника.

През 2023 година Столичната община иска да прекръсти улицата в София, която носи името на Виолета Якова. На това се противопоставя организацията на антифашистите у нас. Нейният председател Евгений Белий публикува статия по този повод, в която се казва:

"Българския антифашистки съюз остро възразява срещу преименуването на улица "Виолета Якова" в ж.к. "Люлин" в София. И независимо от това, че решението беше отложено, ние ще бдим, за да сме сигурни, че този позорен акт няма да бъде вкаран за ново обсъждане наесен. Считаме за недопустими, абсурдни и антиевропейски мотивите, с които кмета на Столична община определя името на Виолета Якова като загубило историческата си актуалност, като свързано с тоталитарни идеологии, като асоциирано с прояви на геноцид и дискриминация.

Имаше протести на левицата по повод искането за преименуване на улица "Виолета Якова" в столичния квартал "Люлин"

Подвигът на Виолета Якова допринесе монархо-фашистката власт в България да не се обвърже още по-тясно с хитлеристка Германия и като евентуален резултат от това да изпрати български войски на Източния фронт, а оттук – и за предотвратяването на нова национална катастрофа. Когато озверените фашистки палачи отнеха нейния живот, тя беше само на 20 години. Младостта й обаче не беше пречка да остави след себе си такива дела, които красноречиво говорят за нейния пламенен младежки дух, за любовта й към народа и омразата към мракобесието. Краткия си съзнателен живот тя беше обрекла на борбата за свобода

Виолета Якова е родена в бедното еврейско семейство на работника Йосиф Яков. Когато малката Виолета тръгва на училище, религиозната й баба полага големи усилия да направи от своята буйна и темпераментна внучка благочестива, вярваща в бога еврейка. Може би това е щяло да й се удаде, ако съвсем младата Виолета не влиза в един нов храм — храма на труда — и не среща други проповедници — проповедниците на антифашистките идеи и истина. Току-що завършила прогимназия, едва 14-годишна тя е принудена от безпощадния за бедните живот да седне зад работните маси сред отровния прах на тютюневите складове. Тук тя непосредствено се сблъсква с неправдите свидетел е на произвола на господарите и на безсилието на бедните, измъчени, борещи се за хляб работници. Съвсем скоро Виолета, влизайки в редовете на нелегалния РМС, намира своето истинско място в живота. Включва се активно в борбата на тютюноработниците, като върши широка агитационна работа и взима участие в няколко стачки, което става причина да бъде уволнена. След известно време семейството се премества в София, където Виолета с взети на заем пари си купува машина и става шивачка с надеждата, че това може да се окаже "по-независима" за нея професия. И там Виолета не остава настрани от борбата. Веднага установява връзка с РМС и се включва с ентусиазъм в неговите акции. Пламенна и всеотдайна в работата си, съвсем скоро тя става секретар на секторен комитет на РМС.

Само няколко месеца след като фашистка Германия вероломно напада Съветския съюз, Виолета участва в една извънредно смела акция, при която са подпалени в "Ташков чифлик" осемнадесет купи сено, предназначени за германците. Фашистите са вбесени. Цялата полиция е вдигната на крак. Започват масови арести. След големи усилия полицията най-после узнава за Виолета и нейната дейност, но тя вече е минала в нелегалност. Фашисткият съд в своето безсилие я осъжда задочно на смърт чрез обесване. По това време хладнокръвната и безстрашна девойка работи под нелегално име в кожухарската работилница "Св. Илия". Вече е есен. За фашистите е необходимо час по-скоро да се увеличи производството на топли дрехи — кожухчета и ръкавици за германците. Поръчките на кожухарските работилници в София са утроени, складовете са претъпкани. Виолета следи внимателно развиващите се събития и вижда, че е настъпил моментът за действие. Установява връзка със Славчо Радомирски и уточняват плана за акцията...Една нощ София е разбудена от писъка на пожарникарски и полицейски сирени— гори складът за кожуси, приготвени за германците на Източния фронт. В огнените пламъци изгарят кожухчета за над един милион лева. На следващия ден досетилите се полицаи напразно търсят в работилницата Виолета, която предвидливо е изчезнала.

Генерал Славчо Радомирски привлича Якова в бойните групи на комунистическата партия

Започва бойният й път. За безстрашната девойка няма значение, че полицията я търси усилено. Живеейки нелегално в София, тя е член на бойните групи ръководени от Славчо Радомирски, които изпълняват редица дръзки и смели акции. На 8 февруари 1943 г. Станю Василев и Виолета елиминират предателят Никола Христов – Кутуза. На 13 февруари 1943 г. Виолета Якова в двойка с Иван Буруджиев ликвидират генерал Христо Луков – председател на Българските национални легиони, виден радетел за изпращане на български войски на Източния фронт и за усилване на репресиите срещу съпротивителното движение. Тя е един от най-добрите и смели стрелци от бойните групи и не напразно на нея е била поверена тази наказателна акция. При унищожаването на директора на полицията полковник Пантев тя е в поддържащата и прикриваща група. От юни 1943 г. отива в партизанския отряд "Чавдар" а след известно време е прехвърлена в Трънския партизански отряд. През март 1944 г. става ремсов организатор за работа с младежта в Радомирско. Неуморна и обаятелна, за кратко време тя се издига като един от всепризнатите и обичани ръководители на РМС в Радомирския край.

Генерал Христо Луков е застрелян от Виолета Якова като председател на Съюза на профашистките български национални легиони  

На 17 юни 1944 година Виолета трябва да проведе ремсова конференция в село Кондофрей. По пътя обаче попада на полицейска засада. В началния момент обкръжилите я осем души полицаи са извънредно доволни, че опасната и неуловима конспираторка и младежка ръководителка е почти в ръцете им. Виолета моментално изважда пистолета и започва сражение като с точната си стрелба успява да рани тежко четирима от прекомерно самонадеяните полицаи. Патроните й обаче се свършват и тя е заловена и откарана в участъка в Радомир. Там тържествуващите полицаи я подлагат на жестоки инквизиции с цел да узнаят от нея местопребиваването на отряда и неговите ятаци. Мъченията не сломяват духа на твърдата девойка. Тя не проговаря. Настъпва нощта. Използвайки самоуспокоението на дежурния полицай, Виолета успява да избяга от участъка, но е твърде изтощена, за да се отдалечи на безопасно място и вбесените полицаи я настигат. Започват отново мъчения и гаври и на 18 юни 1944 година слагат край на нейния чист и светъл живот."

Днес на софийския дом на генерал Христо Луков, където прозвучават изстрелите от пистолета на Виолета Якова, има паметна плоча 

А ето какво пише за Виолета Якова, нейната бойна другарка Митка Гръбчева:

"...Погледът ми неволно се плъзна към Витоша...Не усетих как се пренесох там, над хижа „Момина скала“. Там, където в една ранна, много ранна утрин ние с Виолета се измъкнахме от хижата, без да ни усетят Славчо и Станьо. Искахме да си намерим подходящо кътче, където двете да дочакаме изгрева. Стигнахме до едно възвишение и там седнахме. ... И там Виолета замечта на глас за свобода, за училище, за университет, за онзи здравен дом, в който тя, милата, ще бъде лекарка и от все сърце ще раздава здраве и щастие на хората… Неочаквано си спомни за дупнишките тютюневи складове, откъдето беше минала и самата тя… Как един ден ще издейства чисти и просторни помещения, хигиенични трапезарии и безплатно лечение в държавни болници, където тя ще бъде лекар. Милото момиче, то мечтаеше не само за професия, но и за семейство. Беше вече обикнала непоявилия се момък. Представяше си го черноок, висок, силен. Погледнах я, в очите й блестеше радостна сълза. И аз се разплаках!

И ето че се реших да напиша още нещо за Виолета... Тя е родена през размирната 1923 г. в Дупница. Баща й починал още когато тя била невръстно дете.... Майката припечелва мизерно, Виолета е принудена да изостави училището и да отиде сред отровния въздух на тютюневите складове. Условията били мъчителни за здравите и силни жени, камо ли за слабичкото тяло и крехките дробове на Виолета. Но нямало как.

В мемоарната си книга "В името на народа" Митка Гръбчева разказва за дейността на бойните групи. 

...В така наречения „Ташков чифлик“ в софийския квартал „Красна поляна“ беше складирано голямо количество сено, предназначено за немските войски на Източния фронт. Една младежка група се наема да го опожари. Виолета е с тях. Сеновалът пламва от всички страни. Последват арести и побоища. В полицията биват натикани много заподозрени. Виолета не е между тях. От РМС я предупреждават, че между арестуваните може да се намери някой, който да проговори и да спомене нейното име. Тогава тя минава в нелегалност. И постъпила правилно. Защото действително името и било назовано. На последвалия процес Виолета Якова е между обвиняемите и получава задочна присъда... Скоро тя е включена в бойната група със специално предназначение.

Спомням си първата ни среща, сякаш беше вчера. В подножието на Витоша Славчо Радомирски и Станьо Василев водеха със себе си една нежна девойка. Тя протегна ръка към мене и ми се представи:

– Иванка.

Не съм разсъждавала за така наречената обич от пръв поглед, но аз наистина обикнах Виолета, преди още да сме си разменили по няколко думи. Тя беше моята първа бойна другарка. От тогава до часа на нашата раздяла ние, четиримата, бяхме все заедно. Чувствахме се като едно семейство – двама братя и две сестри. Витоша и Люлин бяха нашият общ дом. Там, по-далече от софийската полиция, ние получавахме подслон и можехме дори да отдъхнем. Там понякога младостта си казваше думата, ние като че ли забравяхме кои сме, какво сме, как смъртта ни дебне на всяка крачка, как дори тук, в планината, съвсем не сме на безопасно място. Запявахме любими песни, смеехме се като деца. И ако в такъв миг ни видеше някой непосветен, предполагам, никога не можеше да си представи, че в анораците ни се крият пистолети и бомби.

....Виолета беше особено момиче, човек се изумяваше от това, че в нея бяха съчетани миловидност и нежност, стройно женско тяло и заедно с всичко това суровост, решителност и мъжка енергичност. Като че беше родена и за любеща съпруга, и за стоманен боец. Виолета се обличаше с вкус. Може би професията й помагаше за това или по-скоро едно вродено чувство за красота. Тя умееше да носи дрехите си така, че колкото и скромни да бяха те, винаги изглеждаше елегантна. Трудно беше на минувачите по софийските улици да допуснат, че тази хубава девойка, която виждаха насреща си, всъщност е една обикновена работничка и необикновена конспираторка. Е, може да им е правело впечатление, че се движи винаги с ръце в джобовете, но тогава това беше модно. Изглежда, че и многото джобове са били на мода! Тя си знаеше „цената“. За всяка година от живота й полицията бе определила по петнадесет хиляди лева. Триста хиляди лева за живота на едно девойче! Нито веднъж в живота си Виолета не каза: „Стига толкова! Направих всичко, което беше по силите ми!“ И никой нямаше да дръзне да й противоречи. Тя толкова пъти беше рискувала живота си, толкова пъти е била на границата на смъртта, толкова пъти беше довеждала до отчаяние и бяс полиция, управници, власт, че можеше спокойно да се оттегли.

Бойната група беше понесла тежки удари. По решение на ЦК на БРП тя трябваше да престане да действа. Пред нас съществуваше избор или да отидем при партизаните, или да се укрием някъде, където полицията дори не би подозирала за съществуването ни, и да изчакаме събитията. За Виолета Якова вторият изход не съществуваше. Това просто бе против природата й, против същността й. Тя не можеше да допусне, че трябва да чака свободата някъде скрита, на спокойно и тихо местенце.

Виолета Якова участва и в ликвидирането на бившия директор на полицията Атанас Пантев

... Двете с Виолета заминахме за отряда „Чавдар“. Аз не знаех, че нея вече я мъчеше остра стомашна болка. Не мина седмица, и кризата стана явна за всички. Виолета не можеше да остане повече в отряда. Изпратихме я обратно в София. Разделихме се с нея, с моята мила Иванка. Обещахме си, че при първа възможност ще бъдем пак заедно. За жалост съдбата не ни я предостави. Едва укрепнала, Виолета установява връзка със Славчо Радомирски и двамата заминават за Трънския партизански отряд. Малко по-късно те слагат началото на Радомирския партизански отряд. Преодоляват големи трудности през първите месеци, когато набирали бойци, когато осигурявали ятаци и помагачи. Опитната в нелегалната дейност Иванка се нагърбва с апостолска мисия. Тя обхожда селата в Радомирска околия и създава пряка връзка между отряда и ремсовите и партийните организации. Скоро избуяват цветята на Иванкината пролет. Към отряда се отправят все повече и повече младежи, създадена е здрава организация от ятаци и помагачи. Освен като организатор Иванка участва и в сраженията на отряда. На няколко пъти е ранявана и въпреки това успява да застане наново в бойните редици. Младежите я обикват и упорито следват нейния пример.

Кадър от игралния филм "Черните ангели", в който се разказва за дейността на бойвите групи в София

В района на село Долна секира една група от около петнадесет партизани се откъсва от отряда. Сред тях е и Иванка. Районът е блокиран от полиция и войска. Придвижването на групата е свързано с извънредно голям риск. Налага се да се укриват и да изчакват. На третия ден от изолацията партизаните привършват и последните хранителни запаси. Положението им става бедствено. Тогава Иванка решава да рискува. Тя и още двама партизани се промъкват през обръча. Свързват се с ятаци и всеки дал каквото могъл да отдели. Тримата се връщат благополучно и доставят провизиите на другарите си. Така благодарение на смелостта на Иванка и на двамата партизани групата успява да дочака края на блокадата и да се измъкне невредима. Веднъж Иванка и Славчо Радомирски отиват на явка с един от ятаците. Но за зла участ сбъркват паролата. Ятакът помислил, че е попаднал в клопка, и стрелял по тях. Двамата партизани тръгват обратно към планината и чак когато стигат на безопасно място да отпочинат, Иванка показва на Славчо кървящата си рана. Един от куршумите на ятака я бил засегнал, но тя дори не изохкала. Кръвта се стичала от раната, но Иванка безмълвно следвала Славчо Радомирски. Командирът е объркан и ядосан. Как е възможно толкова време да мълчи и да стиска зъби! Възможно било. Заради раната си Иванка не искала да създава грижи на другаря си.

След като се излекувала, Иванка провежда конференция с младежите от село Кондофрей на 14 юни 1944 г. При завръщането си в отряда тя попада на засада. Измъква пистолета си и открива огън. Куршумите ? са точни. Един от полицаите рухва на земята. Последва го втори. Патроните в пълнителя на пистолета й свършват. Тя посяга към джоба си, за да го смени. Губи ценни секунди. Един от полицаите успява да я нарани. Вторият се нахвърля върху нея. Останалите я обкръжават. Девойката пада на земята. Полицаите тържествуват. Хванали са „шумкарка“! А наградите за живите бяха по-големи, отколкото за отрязаните глави...Завличат Иванка на по-закрито място. Тогава мерзавците стигат до цинизъм. Раздират и смъкват дрехите на момичето!

Последват гаври, въпроси и плесници. Иванка мълчи. Тогава най-гадният между тях измисля нещо още „по-достойно“ да я изнасили пред очите на останалите. Знам, че е кощунство да споменавам такива факти, когато пиша в памет на Виолета Якова, но читателят ще ме разбере. Полицаят помъква Иванка към една долчинка. За негово учудване, тя не оказва съпротива. Той тъпо се възгордял от победата си, предвкусвайки насладата. Неочаквано Иванка се изправя на крака и побягва към гората. Останалите полицаи обаче били съвсем наблизо и откриват залпов огън. Тежко ранена, цялата в кръв, Иванка пада. Нямала вече оръжието си, нямала „последния куршум“.

Паметникът на Виолета Якова в Радомир

Похотливият полицай загубва желанията си и решават да я откарат до селото, за да я предоставят на своите началници. Превързват я надве-натри и я помъкват. Бързат, за да я доведат жива. Там особено се отличават при разпита. Използват всички средства – от побоя до обещанията за милост, за да накарат Иванка да проговори. И тя наистина проговаря, като в лицето на палачите изкрещява, че нищо няма да узнаят от нея, че партизаните, са хиляди и навсякъде, че идва денят за разплата. След като разбрали, че усилията им са напразни, полицаите изпращат партизанката - едно посиняло тяло, пронизано от куршуми и смазано от палки – в Радомирското полицейско управление. Полицейският бич се оказва безсилен, електрическият ток – също. На 18 юни 1944 г. Виолета Якова – Иванка е отведена в околностите на Радомир. Убиват я по толкова жесток начин, че сега ръцете още ми треперят. Убиват я с кирки и лопати, с ножове и щикове. Заравят я в ямата на парчета, за да скрият завинаги тялото на мъртвата..."

(Следва)

В следващата част от поредицата четете:

Георги Павлов от бригада "Чавдар" става министър на химията и металургията