Шуменското село Злокучен дава за антифашистката съпротива 15 народни бойци

Партизаните от търговищкия и шуменско-преславския партизански отряди, заснети преди слизането си в село Кочово (Шуменско) на 8 септември 1944 г.

(Продължение)

От шуменското село Злокучен (днешното му име е Ивански) излизат 15 народни партизани. Те се вливат в редиците на местния отряд „Август Попов”. Наричат този отряд още Шуменско-преславски.  Злокучен наистина навремето е било крепост на антифашистката борба в Шуменския край. Освен 15-те партизани, то е дало на съпротивата много политзатворници, ятаци, концлагеристи. В него е роден членът на Централния комитет на РМС, героят Иван Кръстев Ивански, осъден на смърт за революционна дейност. Точно той става патрон на партизанската чета „Ивански”, а след Девети септември 1944 г. и народното си село. На 18 километри от Шумен, село Ивански е кацнало на високия бряг на Камчия. Пред него се е разстлала Камчийската долина, а зад него издига снага Злокученският Балкан. Сякаш за тях се пее в популярната песен: „Хей, поле широко, широко зелено, хей! И Балкан ти роден, хей Балкан ти наш!” Между впрочем малцина знаят, че и текстът, и мелодията на тази станала почти народна песен, са написани от родената в Шумен антифашистка Лена Ченчева. Главна заслуга, за да стане Злокучен “най-червеното село“ в Шуменския край, има Колю Петев. От 1919 г. в продължение на повече от две десетилетия той е бил не само неизменен партиен секретар на БКП, а истинска душа на нелегалната партийна организация в селото. От есента на 1943 г., когато излиза в Балкана, той става политкомисар на Шуменско-преславския партизански отряд.Нелегалното му име било Дядо Стоян. В това време той е 54-годишен, участник в септемврийските събития от 1923 г. По-младите партизани в отряда си спомняли как Колю Петев се отнасял към тях като  баща. Случвало се, след непосилен поход в гората, да каже: “Хайде, момчета, подремнете, аз ще постоя на пост“.

Паметник на антифашиста Коста Тодоров в с. Ивански

Преди няколко години медиите съобщиха, че е удостоен с юбилеен медал „70 години от победата над фашизма"единственият жив (тогава!) партизанин в Шумен Стоян Костадинов Христов. Поводът бе 90-годишнината от рождението му. Стоян Костадинов е роден на 17 юли 1925 г. в с. Злокучен /с.Ивански/. Възпитаван е в прогресивно родолюбиво семейство и от малък учи занаят в шуменските занаятчийски работилници. Приятелите му го знаят и като самобитен дърворезбар и художник. През целия си житейски път той е бил скромен и всеотдаен към левите идеи. През 1942-1943 г. в бащиния му дом в Злокучен е създадена нелегална квартира, където се укривали всички ръководители на Девета въстаническа оперативна зона. През септември 1943 г. Стоян Костадинов заедно с баща си и други активисти на РМС и БКП излизат като партизани и образуват четата „Ивански" в отряда „Август Попов". Стоян Костадинов е участник във всички акции и сражения, които води отрядът срещу полицията.След 1944 г. Стоян Костадинов работи в органите на МВР в София и Шумен.

Нашите партизани първи посрещат съветските части на 9 септември 1944 г.

Най-колоритната фигура в четата „Ивански” бил отдельонният командир Костадин Христов. Партизанското му име билоБай Кочо. Съвременниците си спомнят, че той приличал на вазовия герой Кочо Честименски - и с външния си вид на натурален селянин, и с всеотдайността си към народното дело. От 1941 г., когато в Шуменско излезли първите нелегални, до февруари 1944 г., когато беше изгорена до основи, къщата на байкочовото семейство в Злокучен представлявала най-сигурната и гостоприемна антифашистка база. В  нея беше направено умноизмислено скривалище, в което намирали  убежище членове на щаба на зоната, начело с командира Груди Атанасов. Те били като свои в дома на бай Кочо и буля Димитра, неговата жена. Заплашен от арест, през септември 1943 г. Бай Кочо става партизанин заедно с по-големия си син, 18-годишния Стоян. Буля Димитра остава в къщи с по-малкия син. Настъпват тежки дни – село Злокучен вече е трън в очите на фашистката власт. Читалището е превърнато в полицейски участък с 40 полицаи и жандармеристи, а през февруари на помощ им идва армейска част, командвана от известния с жестокостта  си майор Дочев. Обкръжават цялото село, запалват партизанските къщи, арестуват и жестоко измъчват близките на партизаните, сред тях и буля Димитра. Бай Кочо, този спокоен и уравновесен човек, коренно се променил, направо побеснял, когато научил, че жена му е арестувана, че я измъчват и се гаврят с нея. Започнал да крои какви ли не планове четата да нападне участъка и да я освободят. Това, за съжаление, било невъзможно. Осъдили буля Димитра на 15 години затвор, освободил я Девети септември.

Възстановка на партизанския строй в една от празничните манифестации за 9 септември през социализма

Неговите другари от Балкана разказват, че Кочо имал един укорим и неизкореним навик - ругаел на глас за щяло-нещяло. Но не другарите си, а ругаел всеки неодушевен предмет, който го ядосал. Вървят, например, в колона по тясна пътека партизаните, валял дъжд, имало локви. Изведнаж еква гласът на Бай Кочо: “Ти кьорав ли си, бе! Защо се навираш баш в локвата!“Оказва се, че Бай Кочо ругае... цървула си.

В откритото през 1929 г. читалище „Просвета” в шуменското село Ивански (бившето Злокучен) се събирали често местните ремсисти, петнадесет от които станали партизани 

Злокученските партизани били пример за смелост и самообладание. Тези качества имал и Коста Тодоров, жизнерадостният младеж, любимец на всички, който, уви, не успял да се отскубне от обградилата го глутница полицаи. Загинал през март 1944г. През юни 1944 г. ремсистите Данчо Тодоров и Коста Дяков получават задача да изкопаят малък бункер за храна край селата Злокучен, Златар и Салманово. Задачата е изпълнена, но биват открити. Полицаи и войска от Салманово тръгват по дирите им. Данчо пресича шосето към Салманово, но в този момент се задават камиони с войници и Коста не успява да премине. Започват да преследват Данчо. Въоръжен с пушка,той стреля и държи преследвачите на разстояние. Преминава пълноводната Камчия, поема към спасителния Злокученски Балкан. С последни сили Данчо успява да се шмугне в гората. На сутринта се добира до лагера на четата. А какво става с Коста Дяков? Той преценява, че ще се спаси, ако легне в една малка рекичка. Тя не била и два метра широка, а дълбочината й само педя-две . Коста ляга в барата – над водата държал само лицето си, зацапано с глина, и китката на дясната ръка, в която стискал пистолета. Съобразил, че в гъстата сянка няма да го забележат. Така и става. Но бил на косъм от смъртта, особено когато полицаите започват да прострелват храстите. В реката обаче не стрелят, не допущат, че в нея може да се скрие човек. А Коста бил дребничък, малката рекичка го скрива. Десет часа прекарва в нея, водата го изсмуква до кости, но се спасява. Когато претърсването е прекратено, поема към лагера на четата. Другарите му едва го познали - Коста бил изпит, изсмукан от водата, лицето му сиво-бяло, сякаш смъртник, излязъл от гроба.

(Следва)

В следващата част от поредицата четете:

Партизанката от арменски произход Хермина Разградян от бригада "Чавдар" е заловена от полицията и след жестоки инквизиции убита