nabore.bg

Писателят антифашист Васил Воденичарски от отряд „Гаврил Генов” загива едва 26-годишен

Васил Воденичарски

 (Продължение)

Когато говорим за партизаните от отряд „Гаврил Генов” не може да не споменем писателят антифашист Васил Воденичарски. Той е роден на 12 януари 1918 г. в с. Хайредин, Врачанско. Учи в Оряховската гимназия. Изключен е от училището като деен член на РМС. Завършва Ломската гимназия. Васил се записва за студент по педагогика в Софийския университет (1937). Там е деен член на БОНСС. Арестуван за участие в протестен студентски митинг пред легацията на Чехословакия срещу нейното анексиране от Третия райх (1938). Сътрудничи на вестници и списания – „Заря“, „Академик“, „Светлоструй“, „Култура“, „Млад кооператор“, „Литературен критик“. Приживе издава книгите си „Равнината тръпне“ (1938), „Искри“ (1939), „Земя и хляб“ (1940). В родното си село по време на ваканциите е сред организаторите на младежката кооперативна група, Въздържателното дружество и вестник „Думба-лумба“. За представлението на пиесата „Житница“ отново е арестуван. През септември 1941 г. е въдворен в лагера Еникьой. Освободен е на 6 ноември 1943 г. и преминава в нелегалност и става боец от отряд „Гаврил Генов“. Загива като командир на партизанска група в ожесточения бой при с. Липница, Врачанско на 28 април 1944 г.

Писателят е бил сътрудник на в. "Заря"

След войната творбите му са издадени в сборник (1964). Сред по-известните са: „Равнината тръпне”, „Искри”, „Земя и хляб”, „Синове”, „Знамена”, „Концлагера „Еникьой“ и др. Съюзът на българските писатели и община Хайредин организират национален литературен конкурс с наградата „Васил Воденичарски“ за произведения на социална тематика. Неговото име носи гимназията в родното му село.

Воденичарски е бил въдворен в концлегера "Еникьой"

Съвременниците си спомнят, че още в Оряховската гимназия Васил Воденичарски изцяло е завладян от революционната романтика. Любимите му писатели са Ботев, Смирненски, Гео Милев, Пушкин, Некрасов, Надсон. С увлечение чете Максим Горки. Изявява се като организатор, оратор и декламатор. Със силния си темперамент и открита воля, упорит характер и човеколюбие привлича в редиците на ремсовата организация много прогресивни и социално притеснени ученици. Изнася реферати. Като студент в София записва педагогика в Софийския университет. Той вече е изградена личност, макар и 19-годишен. На страниците на вестниците „Заря“ и „Академик“ читателите ще прочетат първите дописки, кореспонденции, репортажи на новото талантливо име в журналистиката. Бъдещият герой пише и първите си стихотворения. Текстовете са обагрени от лирически прозрения и класова принадлежност, която иска да промени света към доброто и справедливото. Той е не само витален, умен и отличен студент, но и войн на голямата арена на студентските стачки, протести, митинги. Войн, който не се страхува от преследвания, арести, нощни клопки, доноси в полицията. Комунистът и журналистът с прозвището Васката е сред първите стотици студенти, които дават отпор на реакционните фашистки пристъпи в България. Неговото име влиза в челните списъци на полицията на хората, над които е надвесена примката на бесилката или е насочено дулото на Закона за защита на държавата. Воденичарски неведнъж е арестуван, въдворяван на местожителство, изключван от университета, интерниран. Но няма сила и заплаха, които могат да прекършат крилете на духа му. Художествените му очерци за живота и борбата на трудовата младеж, за съпротивата на българското студентчество и неговата непреклонна воля в победата се четат и препрочитат. Те са избликнала страст, позиция, жизнена правда, художествено внушение. Трябва да отбележим, че през май 1941 г. влиза в редколегията на „Литературен критик“, в който работи заедно с Никола Вапцаров и Емил Шекерджийски.

Книгата "Искри" с репортажи на писателя

През септември 1941 г. Васил Воденичарски е докаран в концлагера в Еникьой, Ксантийско, където престоява при тежки, убийствени условия близо 26 месеца. Освободен е на 18 октомври 1943 г. Преживяното в лагера описва и успява да изнесе, укривайки малките листчета на дъното на оплетени от пръчки шишета, както свидетелства пребивавалият заедно с него в лагера писател Васил Александров. Тези репортажи (цикълът „Концлагерът Еникьой”), заедно с негови разкази, влизат в издадената през 1949 „Избрани разкази и репортажи”. Ето откъс от този репортаж:

„В началото на септември закусвахме чай със захар и 5 маслини. В края на септември изчезнаха маслините. В средата на октомври изчезна и захарта. После бялата, топла вода се поразмъти с 10 грама обезмаслена извара. Обед - гнили картофи. Вечер - ориз. Два пъти в седмицата по няколко зърна фасул. Подправки никакви. Вода носим от реката. Или от развалените чешми, които развъждат пиявици. В началото ни даваха по 800 грама „хляб”. През октомври скочи на 400. През ноември стана 300 с тенденция да намалява. Това не бе хляб, не бе и миризливият вкусен селски просеник. Това бе ярма, смляна заедно с куленашките, забъркана с вода и недопечена. Стомахът се гърчеше от болки. Сутрин храчехме гъста горчива плюнка. Лицата потъмняха, удължиха се, а очите хлътнаха. Стана тягостно и душно.

Паметникът в село Липница, където загиват Воденичарски и другарите му

Вечер, изправен върху стъпалата, „човекът с многото бивши” за „наше добро” напомняше: Забранено е да се получават колети. Забранено е да се носи вода от селото. Забранено е да се пишат дълги писма. Забранено е да се разговаря с населението. Забранено е да се правят покупки от селото. Забранено е доближаването до оградата - полицията ще стреля без предупреждение. Забранено е на полицията да разговаря с нас, да ни помага при работа, да ни прави каквито и да било услуги, да допуска отклоняване от конвоя, защото в противен случай… - изброяват се глоби, наказания, военен съд и прочее… Забранено е излизане вън от помещенията след 7 часа. Забранено е…

... Окованият в тъмнина, студ и бодлива тел хълм мълчи като ням. В планините вият вълци, ехото удължава зловещия вой. Сурово и тежко скърцат ботушите на полицаите. Всеки ден докарваха нови другари. Интернираните в „Галата”, остров „Св. Анастасия” и „Гонда вода” докараха също тука. Вместо хляб на 23 ноември докараха още няколко тона бодлива тел. И ред по ред, жица след жица, отново започнахме оплитането на хълма. Оплитахме го със собствените си ръце. Но работехме, защото сме заградени с каменна стена, зад нея се зъбеха десетки реда бодлива тел, има и карцер, а на четирите ъгли на лагера, клекнали като кучета, се чернеят картечниците, до тях бдят драмските главорези и над всичко това стърчат непознатите, заснежени планини.

Гимназията "Васил Воденичарски" в Хайредин

Васил Воденичарски загива едва 26-годишен. Като партизанин задачата му е била да успокои хората и да изведе в Балкана застрашените в някои села от арестуване. Групата от бойци, която ръководи прави опит да се установи на лагер край река Огоста, но са предадени и проследени от полицията.В избухналата престрелка Васката и още двама от другарите му са ранени, но той успява да закрие следите им. На 28 април 1944 г. успяват да се доберат до с.Липница и се скриват в скривалището на ятака Цоло Върбанов, в околните лозя. Но полицията е предприела арести и в Липница - между арестуваните е и този ятак. След тежък побой, той признава,че има скривалище и го пращат да провери празно ли е. За негова голяма изненада намира своите другари там и остава при тях, но полицията е окупирала мястото. След жестока престрелка Васил Воденичарски и другарите му паднали безжизнени. Полицаите със страх ги приближили, след което ги разстреляли за последен път и били проснати на площада в с.Хайредин за назидание на народа

(Следва)

В следващата част от поредицата четете:

 24-годишният поет Иван Нивянин умира от раните си в землянка в местността Усоето край с. Буковец, Врачанско