Архивите са живи
- search
- Всички
Лирични отстъпления от една изложба: 50 години не стигат
В Софийския университет - експозиция за половинвековната история на Факултета по журналистика и масова комуникация
Ето част от бившите студенти на Факултета по журналистика и масова комуникация
Признавам, че не обичам албумите със стари снимки, пък и фотоизложбите. Вероятно защото там времето спира преди да изрече някаква прогноза. И ето, изложбата в централното фоайе на Софийския университет „Св. Климент Охридски”, подредена за 50-годишнината на Факултета по журналистика и масова комуникация (ФЖМК), пак ме дърпа десетилетия назад.
Част от преподавателите - професори, доценти и асистенти на входното стълбище на факултета
Не съвсем забравена младост, както чувам и от дамата, която като мен се взира в снимките да види познати лица. Мая Няголова има късмет – има фотос с нейни съкурсници, тя се „открива” зад размахан над глава букет и добавя:
- Ето я Криси Патрашкова, ето го Любчо Дилов... И продължава да изрежда имена и подробности за колегите си. Випускът й завършва през 1986 г. По случайност и аз ги помня още оттогава. После разглеждаме снимка на проф. Веселин Димитров с чужденци, учили във ФЖМК.
На изложбата имаше и случайни минувачи, но погледите им бяха привличани най-често от някогашните студентски издания. По страниците им се виждат и сътрудници като проф. Стефан Б. Станчев. Вестникар по сърце, първият декан на факултета не скъпеше време да подкрепи своите възпитаници. Мая Няголова с гордост пояснява, че е била главен редактор на в. „Компас”.
Това ни настройва да говорим за завършилите нашата специалност, алумните, от всички краища на планетата. Случило се така, че в Южна Африка на среща с тамошни дипломати Мая Няголова се запознала с дама, която се оказала... дъщеря на нейна състудентка. Проф. Минка Златева разказва за подобна мила изненада в Катар. На IV годишен форум на Алианса на цивилизациите в Доха през декември 2011 г. я изненадал бивш студент от факултета - Тарик от Судан, който днес е журналист във вестник „Голф Таймс”.
А другата снимка от изложбата – на проф. Ст. Б. Станчев и проф. Дафин Тодоров, доказва, че който може да прави вестник, знае и да го чете, и на занаята да научи...
Е, и аз мога да изброя страни, от които имах състуденти – Румъния, Унгария, Йемен, Нигерия, Пакистан, Колумбия... Сред най-милите спомени за университетски приятелства още кътам картичка от Богота, но връзката отдавна се прекъсна. Не знам дали ще бъда извинена, че не съм я опазила, а опитът за възстановяване излезе безрезултатен. Но си мисля и друго: каквото не сме успели лично да съхраним, дали не трябва да се пази по-грижливо и в институционален план? Та бившите възпитаниците на факултета – и българските по света, и чуждестранните студенти и докторанти - са убедителен пример за качеството на нашето образование, те са и гарант, и двигател за приятелство с България.
Снимки на преподаватели и на студенти от различни години... Моят колега Иван Тодоров предостави от личния си архив фотография на студенти по журналистика – Любен Николов, той, Весела Баракова, Светослав Терзиев, поканени като гости на конгреса на СБЖ в средата на 70-те години на миналия век, някои още се включват с интерес в съюзния живот.
Като за извинение вадя стари снимки.
Камарата е натрупана от заниманията ни по фотожурналистика. доц. Божан Петров и Желю Кабзамалов ни учеха как и какво да снимаме. Нали журналистът не винаги може да бъде придружаван от фоторепортер или от оператор, а илюстрация си трябва. Та моето „документирано време“ е от столичната Зоологическа градина и Женския пазар – там обектите на нашия професионален интерес бяха най-търпеливи. Но ни пращаха и по бул. „Руски”, за да снимаме минувачите, трафика, оттам съм запечатала среща с известни български актьори, които пък снимаха игрален филм...
От упражненията по фотография из стария зоопарк избирам 1 кадър.
Величков се шегува с Мечкова
По-сетнешния депутат от ВНС Александър Величков основателно се шегуваше с несръчността ми да задействам фотоапарата. Там в зоопарка имах безкрайни въпроси към Мохамед (няма да цитирам цялото дълго суданско име), който се справяше далече по-добре с поверената ни техника. Колега ни е направил нас „обекти извън клетката” и съм му благодарна. Иначе кой ще повярва, че изпит по фотожурналистика не се взима лесно, та сега почти всеки документира света с джиесем. Когато „поизкласихме” във ФЖМК, мнозина се сдобиха с лични фотоапарати и не се разделяха с тях по екскурзии, на купони. Пример е Валентин Бояджиев, той и до днес има фотодокументи, с които да покаже своя курс, завършил през 1972 г. После, като вестникар, беше много взискателен към всяка илюстрация на текстове.
Пламен Каменов извади от архива си тази снимка и я увековечи с следния текст: "Почти юбилей - честито! Делят ни 45 години от онзи 10 май, когато випуск 1979 г. на Факултета по журналистика и масова комуникация на СУ "Св. Климент Охридски" получи дипломите си. Нямам снимки от този ден, може би някои колеги имат. Публикувам единствената групова фотография с която разполагам, направена е може би 2 г. по-рано в градинката пред университета."
Запазила съм снимка от 24 май 1975 г. на моя курс, а и няколко автографа на колеги. За съжаление, не всички са се увековечили с подпис и затова няма да разкривам подробности за събраните тогава, усмивките им са достатъчни. Документираната екскурзия пък е „смесна китка” – хора от различни випуски, със които сега се срещаме, понякога се оглеждаме дълго и накрая през смях възкликваме:”Абе, ти не беше ли...”. Беше, и снимките го доказват. Затова си мисля, че към фотоархива на Факултета би могло да се добавят и кадри, които негови възпитаници са запазили като лична документация.
Още една стара снимка на студенти и преподаватели - ще се познаете ли?
Ако се дигитализират – няма да тежат с грижи за съхраняването, но биха обогатили разказа за младенческите години на специалността журналистика, сетне факултет. Ето защо смесих снимки от изложбата (10 – 13 май) с опазеното в албуми. Кой знае, може би в тези познати лица и пера, както е прието да се казва за нашия занаят, някой може да провиди и бъдещето на 180-годишната вече българска журналистика.
Антония МЕЧКОВА