nabore.bg

Парите не се пребоядисват, не миришат и лесно се прехвърлят от държавна собственост в частни сметки

Комунистите били виновни! Ами виновни са, виновни са, защото още на 10 ноември 1989 г. се разбра колко далновидни хора е имало в партията. Как те са предвиждали всичко това, как вътрешно са се борили денонощно от позициите си на началници, директори, научни работници, преподаватели, как са били скрито, но жестоко непримирими. След прословутия пленум хвърлиха червените партийни билети и се вляха със същия партиен ентусиазъм в редовете на демократите. А там ги чакаха, защото им трябваха опитни, авторитетни, признати у нас и в чужбина, знаещи тайни от бившето, вече управление. Не само ги чакаха, но и ги приеха с отворени обятия и им отдадоха необходимото признание – влязоха в правителства, в парламенти, комисии, съвети, отидоха по чужбина да славят демокрацията ни, родната. Така видни защитници на политическата икономия на социализма, преподаватели по научен комунизъм, философи, юристи, писатели, поети, музиканти запълниха редовете на демократите без да са се явявали на площадите, защото техния авторитет граден при социализма сега стана темел на новия демократичен ред!

Облажвали  са се от Байтошовата баница, славили са комунистическия строй и бъдеще, и парички е имало заради това, но сега трябва да сме пак в първите редове на борбата. Нали така ни учеше любимата Партия – винаги в авангарда!

          БСП естествено мълчеше. Не защото трябваше да се срамува от евентуалните си капацитети, авторитети, блестящи пера, отишли на отсрещния бряг, не! БСП мълчеше, защото именно тези пребоядисани, вапцани, фигури бяха моста, бяха на тайната трибуна, от която се водеха преговорите за постове, президенти, кабинети и стратегии. Така маската на демократите криеше едновременно бивши червени и сегашните по природа ренегати, но тази маска криеше и още нещо – интересите. Маската не е просто едно домино, политическата маска е поведение, език, стил и преди всичко внушаване на тайно и таинствено доверие. Или просто обикновен мюзовирлък...

          Виждали сме партийните билети на мнозина от демократите, на техни близки, виждахме ги как плачат със сълзи на обида и унижение, на което са били подложени при социализма, на демократическо вдъхновение и демократическа светлина, бликаща от техните погледи пред екрани и публика.  А бяха просто факлоносци, взели огън от топличкото огнище на социализма, за да ги води по пътя към евроатлрантика. Парадокс? Не обикновени лицемери, подлизурки и меркантилни персонажи от сцената на „риформи”, преходи, промени и измислени в други светове шарени платформи. 

Така партиини секретари, преподаватели по История на БКП, по Политикономия на социализма, по Марксистко-ленинска философия, по Научен комунизъм решиха да поставят идейните основи на напиращата отвсякъде демокрация. Защото не може една, макар и жълта, нежна революция, да няма своя идеология. Но бяха закъснели. Защото отвън, иззад границите на България тази теория вече съществуваше. Какво оставаше на новите идеолози? Нищо друго освен да  усвоят съвременната демократическа идеология и фразеология. Да, но тя почиваше на категорично отричане на социализма като тоталитарна система, като проект за диктат, терор, насилие и бедност. Така бе направено епохалното откритие, че при социализма имало, имало какво ли не, обаче нямало банани. Сега южният задокеански плод се превърна в парола, във идейна формула, с която бе атакуван социализмът. Като се прибавят вече идейно изрисуваните познати картинки на концлагера в Белене и вездесъщата Държавна сигурност теоретичната основа за борбата с тоталитаризма бе налице.

          Като новоприети теоретици пребоядисаните нито говореха, нито даваха обяснение с каква подготоовка и научен принос са добили своите титли при социализма. От него се отрекоха с ръка на сърцето, но титлите си запазиха, нищо, че са придобити при условия на „тежка диктатура”.

          Всяка нова боя има своята основа, основен цвят,  който служи и когато към него се прибави друга боя той се променя. Социалистите просто разредиха боята, червената, добавиха научно подготвена и в голямо количество теоретично богата чиста вода и станаха розови. Звездата стана нежна роза, лъвът от  герба се посини и премести като нов символ, на новите героични „опълченци”. Сега сражението не бе на героичната Шипка, а за пари, пари, пари... Другите? Те какво?  Към синьто добавяха червено и станаха лилави, за да се различават сините добавяха какво ли не черно, за да са тъмносини, жълто за да станат зелени.  Въобще политическата бояджийница стана фабрика, завод, комбинат. Зад всичко това стояха просто интереси – интереси за постове, пари, заменки на измислени земи срещу гори около морето, приватизиране на заводи. Тъкмо тези пребоядисани труженици изпращаха машините – стари и нови към фирмите за вторични суровини, които също бяха техни. Кръгова разруха – предаваш скрап, плащаш на себе си и си прибираш парите.

          Така червените заводи на проклетия от всички възможни трибуни тоталитаризъм  станаха на пари за новите бизнес-демократи. Това, че тези основни фондове са държавна собственост изградена с труда на милиони хора нямаше никакво значение. Времената бяха други – тотално пребоядисани. В Агенцията по приватизация се спускаха списъци от чужди посолства, които посочваха директно кой да бъде новия собственик. Масовата приватизация, работническо-мениджърските екипи бяха забравени и изхвърлени в кошчето на новата икономическа система.

          Моралът? Той вече бе старо, изтъркано, ненужно понятие. Защото където има пари – морал няма! Каква отговорност пред труда на работническата класа?! Няма такова нещо. Новото лице на вече пребоядисаните собственици се изразяваше в словесния каламбур от двете думи – господине и другарю, получи се ГОСПОДАРЮ!

          Вапцаните вече се появяваха в новите си лица, с новите си маски и в новите си роли – в банки, сдружения, институти, НПО-та. Служеха самоотвержено, отговорно и докрай, както се бяха учили при тоталитарния строй. Тези, които някога ги учеха сега не можеха дори да ги чуят по телефон, само ги гледаха по екрани, слушаха в студиа и се чудеха дали да вярват на сетивата си. Ето затова бяха виновни пак комунистите, че не бяха гледали навремето. Сега основното умение бе от някогашните работни места, машини, оборудване, сгради да правиш пари. Демократическа партиина повеля!  Защото единствено парите не се пребоядисват, не миришат, обичат тишината и лесно се прехвърлят от държавна, общонародна  собственост  в офшорни сметки и чужди банки. Така се прехвърляше и труда на народа ни!

          Редовите трудови хора, комунисти, земеделци и безпартийни станаха редови демократически безделници, защото работа нямаше, заводите тропнаха порталите и улицата приюти всички без изключение. Грижата на профсъюзите, също пребоядисани, вече не бе за работниците, а как да присвоят, продадат и съсипят почивни станции, санаториуми, бази. Голяма им беше грижата, но подготвени демократично намериха формулата с помощ отвън и самоотвержена подкрепа от вътре. 

          Пребоядисват се фасади, сгради, влакове, коли. Може ли да се пребоядиса вътрешното Аз на човека? Няма как. Остава въпросът имаш ли го това вътрешно Аз или в теб зее една душевна кухина, в която гнездят интересът, егоизмът, алчността? 

          Значи за онова вътрешно комунистическо убеждение вече не може да става дума, то си е било фасада, маскировка, зад която са стояли обикновени мошеници-политикани. Добре, приемаме, проблемът е на самата личност. Сега, обаче, това ново поведение, този хищен егоизъм и алчност са проблем на държавата, на обществото. Именно хората с такива разбирания на демагьосници изтриха, само с един замах, от картата на националната икономика корабостоителници, комбинати какви ли не, антрацитни мини, продадоха златото на България. Ама били хора без принципи. Вижте само думата – „принц”  и „пи”. Може би принцът пие нектара от труда на собствения си народ? Явно така е. Но днешната действителност показва ясно на всинца ни кои са принцовете на грабежа в съвременна България.

          Или както казваше Бай Онзи : Хората няккога казваха, ако искаш голяма лъжица, вземи си голяма мотика. Така де, ама мотиките останаха при социализма, а демократите взеха големите лъжици и пущанье нема...

Георги АПОСТОЛОВ