nabore.bg

В неравна битка с полицията поетът Цветан Спасов се самоубива в центъра на Плевен

Поетът партизанин Цветан Спасов

(Продължение)

Сред най-известните народни бойци от съпротивата в Плевенския край е Цветан Спасов. Неговото име става популярно след победата на 9 септември 1944 г. и като талантлив поет на 40-те години. Цветан Спасов е роден на 1 ноември 1919 г. в Плевен в бедно работническо семейство. Баща му е колар, а майка му - шивачка. Баща му умира много рано - след побой, нанесен му от палачите на Цанков. Като ученик е активен сътрудник на вестник „Въздържателче“ и на други детски вестници и списания. В Плевенската гимназия продължава литературните си занимания. Участва в литературните четения, устройвани от литературния кръжок „Златоструй“. Член е на РМС (1937).

Спасов участва в създаването на литературния кръжок "Ракитин" в плевенското читалище "Съгласие"

Завършва средно образование със специална награда от родителско-учителския комитет (1938). Става студент в Юридическия факултет на Софийския университет. Активен деец на БОНСС. Занимава се с публицистична и литературна дейност. Участва в работата на есперантския конгрес (1939) и в създаването на литературния кръжок „Ракитин“ към читалище „Съгласие“ (Плевен).

Цветан Спасов като студент в Софийския университет

Избран е за секретар на Окръжното ръководство на РМС в Плевен (1941). Заплашен от арест на 8 март 1942 г. Спасов излиза в нелегалност. Заловен през лятото на 1942 г. в София, но успява да избяга.

Като ученик Цветан Спасов публикува свои творби във вестник "Въздържателче"

През 1942 и 1943 г. Плевенския военен съд го осъжда задочно на смърт по ЗЗД. През последните години от живота си сътрудничи със стихове, статии и хумористични творби на „Студенец” (Плевен), „Светлоструй”, „Литературни новини”, „Камбана”, „Бургаски фар”, „Култура”, „София”, „Заря”. Освен с името си, пише под псевдонимите Адлер, Св. Аджаров, Соколов, Волен, Ри-Руж. Спасов е един от първите организатори на партизанското движение и РМС в Плевенско.

Поетът публикува свои стихове и в популярното по това време списание "Светлоструй"

Политкомисар на Бъркашката партизанска чета (есента на 1943 г.). На 14. 02. 1944 г. Цветан Спасов и неговият другар - видният ремсов деец Слави Алексиев - са предадени. Обградени в къщата на ятака Бочо Станчев в Плевен, те водят двучасов героичен бой и се самоубиват с последните куршуми. Посмъртно са публикувани „Избрани стихотворения” (1947), „Събрани творби” (1957), „Избрани произведения” (1960), „Събрани творби” (1973) и др.

В Гинината пещера в Плевенския край като нелегален се е крил Спасов

Вълнуващи редове за Цветан Спасов написа друг плевенски поет - Георги Константинов: "...Още от прохождането си знаех, че Цветан Спасов е бил най-добрият приятел на баща ми през ученическите години. И двамата са били от бедняшки семейства - Цветан бил син на поправач на каруци, имали малка схлупена къща край градската река; татко ми Константин е доведен 4-годишен в Плевен, заедно с едва оцелялото си семейство от вардарски бежанци. И двамата - баща ми и Цветан - рано опознали недоимъка и трудния хляб и вероятно са мечтали за друг, по-хубав живот. Цветан Спасов завършва със златен медал гимназия и е обявен за пълен отличник като студент първа година в юридическия факултет на Софийския университет... Но скоро влиза в нелегалната съпротива и на следващата година вече има задочна смъртна присъда като участник във войнишка конспирация. Ето редове от едно писмо, писано от него на 22 юли 1942 година до енорийския свещеник в Плевен: "Навярно знаеш, че мене ме осъдиха на смърт. Обвинението срещу мен не отговаря на фактите, което значи, че показанията на свидетелите са или насилствено изтръгнати в полицията, или всичко е инсценирано... Обвиняват ме за някакви връзки с войската с цел да се разруши държавната сигурност, когато аз не познавам нито един войник. И интересно е, че не ме съдиха за онази дейност, която съм наистина извършил... Така или иначе присъдата е вече един факт. Аз искам от тебе, в тия тежки за моята майка дни, да не я забравяш...."

Пишещата машина на поета Цветан Спасов, която днес се пази в музейната сбирка на плевенското училище носещо неговото име. Вдясно е томчето с неговите събрани съчинения, издадено след 9 септември 1944 г.

Поетът се безпокои не за себе си, а за своята самотна майка, която няма да види скоро. Той вече се е обрекъл на нелегална дейност, която го разделя от близки, приятели и познати. До края на краткия си живот получава още 2 задочни смъртни присъди... В плевенската "мъжка" гимназия, Цветан и баща ми са имали общ език за много неща. Почти по едно и също време почнали да посещават сбирките  на критично настроени младежи, още по-силно ги сближила любовта към литературата. Идвали са заедно в същата тази градина, разговаряли са за стихове и политика, и двамата са участвали в създаването на литературен кръжок, кръстен от тях "Никола Ракитин"... Съществуват няколко техни общи снимки, правени с евтиния татков апарат. Двамата са един до друг, а зад тях се виждат дърветата на Скобелевия парк. Може да се каже, че под една такава снимка, закачена на стената на спалнята ни, премина моето детство и моето юношество. Така че често оставах насаме със снимката, на която сърдечно се усмихва Цветан. На нашата домашна снимка той е строен и изправен, с ученическа фуражка върху къдравите коси...Цветан стои от лявата страна на снимката, направил е стъпка напред. Погледът му е отправен някъде над обектива... Случайно е застанал е малко по-напред, но в това има някакъв символ - макар и по-млад, той несъмнено е бил водещата фигура в това приятелство. Неведнъж съм чувал, че Цветан винаги е въздействал на своите близки хора по този начин - не само със една стъпка, но и с една мисъл по-напред. Умеел е да убеждава околните с умния  си говор, с ясното си мнение, с естественото си чувство за хумор...

Бюст на поета е поставен в плевенското училище, кръстено на него

И когато напоследък, след големите промени в нашето общество, преминах пак по алеите на плевенската градска градина, с горчиво учудване видях, че бронзовата глава на Цветан Спасов липсва - гранитният постамент пустееше обезглавен. А по него личаха къдрави дири от металния инструмент - лост, длето или чук - с които беше извършено това необяснимо деяние. (Казаха ми тогава, че всъщност бюстът на Цветан е преместен  в краен квартал на Плевен. А на предишния постамент била поставена главата на друга личност.) Пред кого е виновен младият идеализъм на Цветан? С какво е разсърдило неговото несъгласие с несправедливостта, неговата ясна съпротива срещу тогавашното статукво? Защо да се счита за грях тази безкористна саможертва на поета? Макар че е носел оръжие, в целия си кратък живот поетът партизанин Цветан Спасов не е убил нито един човек. По-точно: убил е само себе си. За назидание прекарват кървавите му тяло в една разтропана каруца през целия град. Жестоко време... Ето такива мисли ме вълнуваха месеци наред. После се опитвах да разбера къде в момента се намира бронзовата глава на поета, но дълго не получавах точен отговор. "Изглежда, че Цветан Спасов отново е минал в нелегалност!"- си казвах с тъжна ирония... Но ето че един ден бях радостен да науча, макар и с известно закъснение, че бронзовият бюст на поета е намерил своето достойно място - в двора на плевенското училище, носещо неговото име. Там, близо до шумящия поток от плевенски момичета и момчета, които всеки ден ще съглеждат неговия образ и често ще си припомнят негов стих..."

Цветан Спасов пише на всякакви теми - от днешна гледна точка може да се каже, че той е един силен социален поет на времето си. Оставил е огромно творчество. Прави впечатление, че по сила и темперамент стиховете му много се доближават до друг голям поет антифашист на епохата - Никола Вапцаров. Ето няколко стиха от творбата му "Левски":

Когато животът ме гневно притисне

със своята силна и груба ръка,

несетно си спомням за Дякона Левски

 в стихията бурна на трудна борба.

И той ми говори, че трябва да бъда

 корав като камък и всякога смел,

че трябва да срещам открито и будно

 животът разбунен, широк, накипел;

че трябва да любя народа си беден,

от грижи чемерни неспирно люлян,

та в зимите бели, бездушни и ледни

 да грее във него спасителен плам.

И аз не заплаквам. И аз не оплаквам

 на моята младост смрачения ден,

защото в очите ме Дякона гледа

 със поглед спокоен и бодро засмен.

 1938 г.

(Следва)

В следващата част от поредицата четете:

Командир на наши бойци в гръцката антифашистка съпротива, след войната е в немилост, пише безуспешно писма до Живков и Брежнев, реабилитират го през 1990 г.