nabore.bg

 Александър Гетман от плевенския отряд "Васил Левски" бил едновременно директор на Софийската опера и  Народния театър "Иван Вазов"

Генерал Гетман води хорото на сватбата на Боянка Арнаудова (главен драматург на Софийската опера) и своя адютант полковник Йосиф Шаулов. Снимка - сайтът Блиц.бг

(Продължение от миналия брой)

Александър Гетман сигурно е най-колоритният партизанин от отряда "Васил Левски"-Плевен. Александър Панов Гетман (истинското ме име  е Александър Панов Гетов), става след победата офицер, генерал-лейтенант и културен деятел на НРБ. Роден е на 31 май 1915 г. в плевенското село Беглеж в семейството на комуниста Пано Дончев. Завършва право в Софийския университет. От 1932 г. е член на РМС, а от 1934 г. и на БКП. Приет е за член на БОНСС от 1935 г. От 1939 до 1942 г. е инструктор на ЦК на РМС. Първо е партизанин от отряд „Чавдар“ и после в отряд „Васил Левски“ от 1942 г. Бил е политкомисар на отряд „Васил Левски“. След 9 септември 1944 г. е инструктор в Политическия отдел и в отдел „Печат“ при Министерството на народната отбрана. През 1951 г. е редактор по военните въпроси във в. „Работническо дело“. На следващата година става главен редактор на сп. „Български войн“. Известно време е заместник-началник на Главното политическо управление на българската народна армия (Гл. Пуна). Заместник-председател е на Комитета за наука, изкуство и култура, началник на Военното издателство, на Софийската опера и на Народния театър „Иван Вазов“. От 1966 до 6 януари 1975 г. е кандидат-член на ЦК на БКП. През 1969 г. по случай 50-ата му годишнина е награден с орден „Народна република България“ I степен. Пише книгите „Партизански записки“, „Виетнамско сърце“ и „Фашизираната армия на Титовската клика“. Умира на 6 януари 1975 г. в София на 59-годишна възраст. Погребан е в родното си село, както е искал приживе. Ето какво си спомня един от съвремениците му присъствал на погребението му: "Жив не го срещнах. Съдбата ми отреди да го видя бездиханен в един зимен януарски ден през 1975 г. на гробището в с. Беглеж. Ковчегът бе сложен под онзи исторически дъб, където бе издъхнал смъртно раненият при акцията в селото на 19 юни 1944 г. негов боен другар Стоян Едрев. Стоях сред хилядното множество, стекло се от цялата страна да го изпрати в последния му път, и слушах скръбните думи на тогавашния министър на културата Павел Матев: "Отиват си, отиват си един по един ветераните на антифашистката борба. Напускат ни, напускат ни завинаги носителите на най-светлите идеали..."

Стара снимка на родната къща на Хаджи Димитър в Сливен, където се е крил като нелегаен Гетман

Днес десетилетия след смъртта на генералът легенда Александър Гетман можем да кажем, че след като се оттечат митовете и легендите за него и да остане за днешните и утрешните хора истинската стойност за този човек, е труден въпрос с нееднозначни отговори. Едно е безспорно - направеното от Гетман все още може да се види; написаното от ръката му се вписва трайно в духовната съкровищница на нацията. Гетман е човекът, който е възстановил сградата на Народния театър "Иван Вазов" в столицата, паписал е  знаменитата книга "Словото на Илия Бешков" (в съавторство с писателя Станислав Сивриев), оставил е чудесна му публицистика, издадена през 1985 г. от Военното издателство. Негови съвременици твърдят, че Гетман като зам.-председател на Комитета за култура и директор на Народния театър и Народната опера е направил много. От нега са се изисквали изключителни качества, за да може един човек да съвместява три длъжности. Такива качества е имал генерал Гетман. С тях той е дарявал и се е грижил за добруването на другите. Особено за духовно извисените. Не случайно много често той е повтарял една своя сентенция: "Генералите умират, творците остават!" Някои са я приемали като една от поредните Гетманови шеги, защото закачката му е била присъща. При гостуването на Народната опера във Франция през 1971 г. французите, които имат тънко чувство за хумор, изпратили министъра на войната да посрещне Гетман. Един журналист от вестник "Фигаро литерер" го попитал: Господин генерал-директор, как си обяснявате, че вие, един генерал, сте директор на Софийската опера?

Книгата на Гетман "Словото на Илия Бешков" е написана в съавторство с писателя Станислав Сивриев

Гетман отговорил: "Смятате ли, че толкова важна работа - директор на операта, може да се възложи на полковник? И още нещо ще ви кажа - сега в света съществуват два военни блока - Варшавският договор и НАТО. Човечеството ще бъде щестливо, ако тия блокове се разтурят. И аз съм едно доказателство, че ако това стане, генералите няма да останат без работа!"

И квалификациите за генерала, бивш партизанин, са много пъстри. Ето споделят няколко негови съвременици.

Орлин Орлинов, поет: Гетман заслужава да се разказва за него. Той е културтрегер, а това значи културен стълб!

Мария Стефанова, актриса: Общуването с него беше като да пиеш от чистия извор!

Виолета Бахчеванова, актриса: Едно голямо сърце, една голяма душа!

Неговият атак бай Ильо от село Николаево разказва, че Гетман бил душата и съвестта на партизаните от отряд "Васил Левски". И последния залък хляб е давал на изтощените си другари. В най-тежките ситуации с думи и дела ги е окуражавал и вдъхновявал.

И днес се разказва, че един от любимците на Ванга бил точно генерал Гетман. Като виден културен деец той имал винаги достъп до пророчицата. Генералът е много популярен в столицата - публикува фейлетони в “Стършел”, познава стотици артисти, певци и музиканти. Но веднъж споделената му "грижа" за Людмила Живкова му изиграва лоша шега. Гетман споделя с Живков, че дъщеря му е “сериозно болна” и трябва да си почива, а не да се товари с нови държавни постове. Тогава Тато го сваля от високите длъжности, без даже да го уведоми за това. Генералът научава, че е “разжалван” на юбилейно честване на приятеля си – поета Павел Матев, също детрониран от Живков като шеф на Комитета за изкуство и култура, за да освободи креслото за щерката на Първия. На самия коктейл Матев съобщава лошата новина на Гетман. На генерала му прилошава и веднага е откаран в Старозагорската болница, където издъхва – според официалната диагноза от инфаркт, без да дойде в съзнание. В спомените на литератори с армейски чинове, които са били преки подчинени или приближени на Александър Гетман, Ванга го е наричала “мъжо ми”. До последно легендарната гадателка не пояснила защо използва това интимно обръщение – нали си имала законен съпруг. В душата си Ванга смятала, че генералът е нейният мъж пред Бога. Писателят Орлин Орлинов, когото Гетман много цени и го назначава за главен драматург на Народния театър, разказва следната случка, разиграла се по време на празненство в дома на млада музикантка. Сред гостите по покана на генерала присъстват и оперните прими Илка Попова и Райна Кабаиванска. “По това време Ванга лежи в жп болницата до Централна гара. Всеки ден Гетман ми вика: “Трябва да идем при Ванга, трябва да идем при Ванга”. И все не отиваме... И ето, че когато сме на гости при музикантката, телефонът звъни, майката на момичето, казва: “Другарю Гетман, вас търсят!” той се учудва: “Че кой ще ме търси? Кой знае, че съм тук? Вкъщи няма кой да каже къде съм!” Защото той беше с Надя /съпругата си/ Вдига той телефона – Ванга! “Мъжо, какво правиш? Искам да ти кажа: добре, че не дойде, докато бях в болницата. Утре си заминавам. Ако беше дошъл, кех да умрем!” Това той ни съобщи, като завърши разговора. “Абе, вика, тази жена, все не мога да й обърна достатъчно внимание, обаче виж какво ми каза!” Илка Попова, която доста разбира от тия тайнства, защото никой не е направил по-хубаво ролята на “Дама Пика” на Чайковски от нея, вика: “Гетмане, в живота има и такива тайнствени моменти. Тя ти го казва не случайно”. След това, като излизаме, той почва да гадае откъде е могла тя да вземе телефонния номер, откъде да научи къде е той тази вечер... Такива загадъчни отношения имаше с Ванга. В характера на Гетман имаше преплетена малко мистика, той си задаваше въпроси, той се запитваше...”, завършва разказа си за мистериозния телефонен разговор Орлин Орлинов.

Съпругата на генерал Гетман поетесата Надя Неделина

За някои от партизанските подвизи на генерала, разказва едно негово съселянче от Беглеж: "На 6 август 1944 г. като влязох в двора и се запътих към яхъра, вуйчо разказваше какво важно събитие се е случило в селото - акция на ловешки и плевенски партизани. На площада имало митинг, речи, изгорили архиви. Вуйчо спомена и името на Гетман, за когото е разказвал у нас и друг път. „Помни го, каза той, че е идвал преди войната по кооперативни дела, изграждали кредитна кооперация, а и друга работа навярно е вършел като партиен деец.” Ядосвах се, че не можах да видя партизаните, а и Гетман, когото си представях като могъщ народен закрилник. Накарах вуйчо да повтори всичко, което бях пропуснал... Гетман призовал селяните да отидат вкъщи и да си донесат съдове, защото ще им раздадат сирене от мандрата. Всички се втурнали и бързо се върнали с котли, тенджери, които пълнели с млечни продукти. Чак по тъмно партизаните поели с песента „Чавдарци” към Димово усое.

Фотоси от погребението на генерал Гетман 

След 9 септември 1944 г. легендата Гетман растеше като снежна топка. Нашенец го видял в Плевен с автомат в ръка, друг се хвалеше, че бил много общителен и си поговорили на улицата, трети го представяше като красавец. Научили, че преди да стане политкомисар на плевенския отряд „Васил Левски”, бил партизанин в „Чавдар”. Нашата гимназия беше на центъра, там някъде в квартала беше родната къща на поета Цветан Спасов, чието стихотворение за „нашата младост, която кипи като вино”, декламирах. Имахме среща с майка му. Говореха, че когато били студенти в София, Гетман му казвал да не ходи приведен из тъмните улички, а да си вземе под наем риза и вратовръзка и да се движи по центъра покрай полицията изправен и спокоен, както правел самият Гетман..."

Полковник Георги Георгиев от Главното политическо управление на армията разказва следната весела история: "Когато Гетман от главен редактор на сп. „Български воин” отива в министерството, му присвояват генералско звание - твърде късно за такъв образован човек и партизански командир. И той дава вечеря на генералитета, а там естествено са поканени и писатели, с които не само е работил, но и с които той е бил близък приятел. Между тях и Ламар. Но Ламар не присъствал на вечерята, а изпратил писмо. Бил неразположен. Четат указа и заповедта на министъра пред целия генералитет. После четат писмото на Ламар, който е офицер от запаса. В него той пише: „Гетмане, знай, че маймуната колкото по-високо скача, толкова по-далече й се червенее задникът!”

(Следва)

 В следващата част от поредицата четете:

Като министър на външната търговия Георги Кумбилиев подарява на Народното движение за освобождение на Ангола 100 шмайзера, 100 пистолета, много пушки, гранати и мини