nabore.bg

Руси Божанов от плевенския отряд „Васил Левски” става началник щаб на ВМС, после ръководи БТА и централни вестници 

Руси Божанов

(Продължение)

Сред по-известните партизани от отряда „Васил Левски” (Плевен ) е Руси Божанов. След гибелта на Въло Йончев той става и  командир на отряда от 19 юни 1944 г. След победата той е български морски офицер, капитан първи ранг, журналист, писател и драматург. Руси Божанов е роден през 1925 г. Възпитаник на пансиона за сираци в София и Варна. През 1941 г. постъпва в гимназиалния отдел на Морското училище, Варна. Там е активен член на РМС. Като старши курсант бяга от училището и се включва в партизанското движение от пролетта на 1944 г. Първоначално е партизанин и командир на чета „Стоян Едрев“, която обединява ловешки и плевенски партизани. Божанов участва във войната срещу Германия като командир на доброволческа рота. След 9 септември 1944 г. завършва Военноморското училище във Варна. Служи като командир на рота. Завършва школа за командири на торпедни катери в град Очаков и Военноморската академия в Ленинград (Санкт Петербург). После е командир на отряд, дивизион, началник-щаб на Българския военноморски флот (1953 – 1958). По негово време от 23 до 28 август 1954 г. е проведено първото след 1944 г. общофлотско учение с участието на бойни кораби, десантни средства и авиация.

Руси Божанов завършва Военноморската академия в Ленинград (Санкт Петербург)

През 1955 г. в Щаба на ВМС влизат оперативен отдел, разузнавателен отдел, отдел „Бойна подготовка”, организационно-мобилизационен отдел, свързочен отдел, отделение VІ (СУВ - скрито управление на войските), секретно отделение, комендантство и домакинска част. През 1956 г., на 12 август, за първи път Руси Божанов организира честването на деня на флота, а преди е открита експозицията на Военноморския музей. После Божанов е изпратен и като военно аташе на България във Вашингтон, САЩ. Уволнява се от Военния флот през 1963 г. После работи като заместник-главен директор на Българската телеграфна агенция (1963 – 1967), главен редактор е на в-к „Отечествен фронт“ (1971 – 1975), директор на издателство „Български художник“ (1975 – 1976), главен редактор на в-к „Литературен фронт“ (1983 – 1984).

Божанов последователно е бил главен редактор на вестниците "Отечествен фронт" и "Литературен фронт"

Член на Националния съвет на Отечествения фронт (1972 – 1977). Руси Божанов е автор на книгите „Над Египет няма облаци“, „Америка и десетте Божи заповеди“, „Аз съм Токио“ и „Виетнамски дневник“. Божанов е автор на пиесите „Щастливецът иде“, „Знамето“ и „Кладата“, играни по сцените на много български театри. Умира през 2001 г. (на 76-годишна възраст) в София.

На катерите ТМ-200 от дивизиона на капитан І ранг Божанов на 1 август 1950 г. е вдигнат българския флаг

Животът на Руси Божанов е описан добре от неговия флотски колега адмирал Иван Добрев: „Възпитаникът на пансиона за сираци в София и Варна Руси Божанов е мечтател и романтик и отрано влюбен в книгата, а примерът на възпитателката му Кръстина Янева (арестувана от Гестапо и гилотинирана в Германия) го прави антифашист и привърженик на социалистическата идея. През 1941 г., вече убеден ремсист, той постъпва в Морското училище, където създава антифашистка група, а през пролетта на 1944 г., незавършил още гимназиалния отдел, старши кадет Божанов бяга от училището в партизанските редици. И днес бойните му другари говорят с уважение и обич за своя млад командир.... В дните след 9 септември 1944 г. начело на рота доброволци Божанов се сражава на фронта в Отечествената война. Но на Владимир Поптомов в "Работническо дело" не му достигат журналисти, дописници, кореспонденти и Божанов се загубва от погледа на военното командване сред сътрудниците на вестника на партията. Военната служба не му е присърце и той, усвоил в казармата правилото да стои далеч от очите на началството, бяга в Прага да учи, но го връщат във Военноморското училище за ротен командир. Нов опит за бягство и прикриване пак в редакцията на "Работническо дело", но след време е върнат пак във флота. И вместо строевата работа влечението към основното му призвание, връзките му с известни журналисти и писатели го карат да се заглежда повече в редакцията на флотския вестник "Народен флот", където прави страница "Акула" и се задява с в. "Стършел", че не пише достатъчно смешно.

Актьорът Калин Врачански в ролята на Алеко Константинов-Щастливеца в едноимената пиеса на Руси Божанов

Едва когато пристигнаха първите бойни кораби от Съветска Русия Божанов престава да се оглежда настрани и по партийна повеля тръгва по командирската йерархия. В Морското училище той се готвеше за навигатор капитан от търговския флот, а сега трябваше да става командир в новите Военноморски сили. Талантливият морски офицер ще премине през голямата съветска командирска школа на торпедните катери - командир на отряд и на дивизион и през лятото на 1950 г. ще пребазира дивизиона във Варна. Капитан I ранг Божанов ще достигне длъжност началник щаб на Военноморския флот на НРБ, на която посвети цели 8 години. Тук той разгръща с пълна сила таланта си на флотски военачалник и човек с изключителни добродетели.”

Две от книгите написани от Руси Божанов

В едно свое интервю от 2002 г. журналистът, драматургът и капитан I ранг от ВМС Руси Божанов казва много важни морални истини за света, за България и хората:

„Винаги е имало и ще има непокорни журналисти. Едни заплащат за това с хляба си, други - с главите. Журналистите са особено племе. Мисля, че в неписания кодекс на новинара трябва да има един-единствен член: Притежавам мощно оръжие, стрелям само по виновни!"

***

"Не искам да ме правят на глупак. А и наши, и чужбински умници непрекъснато ми разясняват. Разсипията била реформа. Еднодържавното световно господство - воля на народите. Бомбардировките наричат средство за мир. Остава да обявят и безработицата като естествен подбор! Добре, че не сринахме, за да изнесем, Витоша. И не продадохме Марица. Засега."

***

"В партията влязох през лятото на 1944-а, сред огромна гора на подстъпите към Балкана. На другия ден имахме акция. Взехме оръжие. Раздадохме реквизирано зърно. Хвърлихме в огъня тефтерите на местния лихвар. Той тичаше около пламъците и викаше: "Мен ме убийте, парите ми оставете!" Когато отрядът се оттегляше, вървях и си мислех: може ли парите да струват повече от човека?!"

***

"Ако понякога виждам недомислия и лични преборичквания, ако партийни ръководители и "мислители" умуват, а не чертаят ясен курс - аз да ида и да си върна партийната книжка? И къде? В... Борисовата градина? Да се откажа? От моите младежки надежди? От паметта на загиналите в Балкана и на фронта? От Вярата, която Вапцаров нарече "...дните честити...?!"

***

"Преживях доста неща и разбрах: възторжени ръкопляскания и всеотдайни скандирания може да бележат преданост, но не са дела. Колко много някогашни ръкопляскачи днес плюнчат пръсти и броят валути! Колко много "бдителни срещу Запада" му довериха свидните си рожби! И изникнаха като отровни гъби - двойници: Свобода и слободия! Демокрация и демагогия! Пазарност и продажност!"

***

"Истината за фашизма я има в договорите и спогодбите. Написана е черно на бяло: Царство България... Хитлерова Германия... Фашистка Италия... А другата истина - истината за българските братоубийства, тя е и в отрязаните партизански глави, и в убитите стражари и цивилни. Тя е кървавата бразда, която разполови България. Бездната, в която продължаваме да падаме... Докато не признаем очи в очи кой, какво, но и защо. И не вдигнем десници в кръстен знак или в юмрук, но за обща клетва: никога вече българин да не пролива българска кръв!”

(Следва)

В следващата част на поредицата четете:

Антифашист от плевенския отряд "Васил Левски" след 9 септември 1944 г. става търговски представител на България в Москва, Хелзинки и Куала Лумпур