nabore.bg

В боя при връх Милеви скали се сражава и семейството антифашисти Вера и Иван Алексови, след победата тя става библиотекар, а той - директор на хлебозавод

(Продължение)

Част от отряд "Ангел Кънчев" след победата. Мъжът и жената (вторият и третата отляво надясно) са партизанското семейство Иван и Вера Алексови

В епичния бой при Милеви скали на антифашистите от отряд "Ангел Кънчев" и бригадата "Чепинец" участва и партизанското семейство Иван и Вера Алексови, запознали се през 1941 г. и по-късно свързали се в брак. Иван е роден през 1922 г. в Чепино, а съпругата му Вера през 1925 г. в същото село, днес квартал на Велинград. Били членове на РМС дълго преди 9 септември 1944 г. и участвали в съпротивата срещу нацистите в десетки партизански акции. След 9 септември заминават за фронта. Вера като доброволка. След това е прекарала голяма част от живота си сред книгите, любовта й към които определя и професията й – библиотекар. Дълги години Вера Алексова-Наташа е председател на Клуба на жените в квартал Чепино. Иван Алексов участва в развитието и разрастването на Държавното земеделско стопанство на Юндола и Куртово, където се отглеждат елитни породи животни и разсаждат сортови семена. После е директор на хлебозавода във Велинград. Умира със своя идеал няколко години преди 10 ноември 1989 г.

Ето спомените на Иван Алексов за битката при връх Милеви скали на 4 септември 1944 г.: "…Методи Шатаров – командир на ІІІ въстаническа оперативна зона и член на ЦК на БКП произнесе пред партизаните слово. Каза, че няма повече да се крием, сега сме готови да приемем всякакъв бой. Всички викахме „Ура”. След това бяхме събрани всички командири за определяне на охраната. На 4 септември сутринта забелязахме придвижване на войски към върха. Забелязваше се също, че на гара Долене от влака и от камиони, спрели на шосето слизат много войници...

Методи Шатаров (вляво) със свои другари

...Отидох и съобщих на М. Шатеров. Той каза: „Ние знаем за това настъпление, обаче няма да се крием и бягаме, а ще приемем боя. Руснаците са вече на Дунав и ние трябва да отнемем част от българската войска за да помогнем на Червената армия”.

Книга за убития при Милеви скали Симеон (Сюлейман) Фисински 

Към 9-10 часа войниците съвсем приближиха лагера на Милеви скали, който имаше кръгова отбрана. Когато видяхме, че войниците наближават Костадин Йовчев излезе малко напред закрит зад един бор и започна да говори и вика, колкото му държи глас: „Братя войници, ние сме българи! Защо да се бием един срещу друг! Някои от вас имат братя при партизаните. Съветските войски са на Дунава. Утре ще ви е срам да ни гледате. Не стреляйте срещу нас! Дайте да се насочим срещу немците!” (Немците през това време се изтегляха през Белово и Юндолското шосе). Отсреща се обади офицер: „Огън срещу червения звяр!”  Сражението се води до около 4 часа след обяд. Принуден бях да наредя отделението да се оттегли от мястото, където бяхме. Войниците започнаха да бият по нас с картечен огън. Разбрах, че на върха са излезли няколко войника. Реших флангово да ги приближа, като наредих на отделението на поддържа огън и да стреля срещу тях. Приближих на около 20-30 крачки и им извиках: „Защо стреляте върху нас! Не виждате ли, че сме войници!” (Бях облечен във военна униформа). Войниците повярваха. Между тях имаше офицер, който ми извика: „Защо не се обаждаш? Не виждаш ли, че ще те застреляме”. Те започнаха да стрелят в посока на моето отделение, обаче аз вдигнах пушката; стрелях по офицера и изглежда че го раних. Той се развика за помощ и създаде голяма паника. Войниците започнаха бързо да се оттеглят. Дадох сигнал на отделението и то бързо зае позиции на най-високото място. Държахме се до четири часà. Разбрахме – войската и жандармерията беше много на брой – 27 Чепински пехотен полк, Пещерската дружина и цялата жандармерия от Пазарджишка и Пещерска околия. Получихме нареждане партизаните да се съберат на поляната зад Милеви скали. Нареди се да започне изтегляне в колона на запад от Милеви скали.

Местността Милеви скали

Ние бяхме определени за разузнавателно отделение. Към нас беше придаден Вълчан, като отговорник на групата, тъй като познаваше местността. При тръгването, още не минали 500 крачки, се натъкнахме на засада. Противникът пропусна разузнавателното отделение да мине и започна да стреля.  Хвърлихме една бомба, но тя беше стара и не избухна. Войниците се уплашиха и се разбягаха. Но цялата партизанска колона беше отбита от начертания път. Спуснаха се надолу към Семчиново. Вълчан нареди веднага да тръгваме. След като изминахме 200 метра попаднахме в един гъсталак – дребни борчета и папрат. Вълчан нареди всеки да стои на мястото си и да пази голяма тишина. Отидох при него и му казах, че ако стоим тук ще ни заградят и избият.  Той обаче нареди никой да не мърда, иначе ще стреля. След това ми обясни, че познава местността – под нас има военен пост. Ние всички се подчинихме. Изчакахме да се стъмни. Когато започна да се смрачава чухме гласове на войнишки командири, които разпореждаха на войниците да се вдигат. Те тръгваха точно от тези места, които Вълчан беше посочил. Аз му казах: „Много правилно са те кръстили Вълчан. Имаш вълчи нюх!” След вдигането на постовете изчакахме още да се стъмни и тръгнахме по посока на местността Бела вода. Сутринта като се съмна, намерихме се на същото място от където бяхме тръгнали. Продължихме по пътя за Белата вода. По едно време чухме, че се тупа на тенекия. Отидохме нататък и намерихме човек, който пазеше голяма нива, засадена с картофи. Тупал с тенекията да плаши дивите прасета. Той ни покани в колибата и ни даде една тенекия варени картофи. Продължихме и стигнахме някъде около Бела вода.  Там се срещнахме с много партизани. Между тях беше и Иван Благов–Камен. Той беше оглавил командването на събралите се партизани. Още с пристигането ни отидох при него и поисках да определим група, която да се върне на Милеви скали и да проверим за ранени и убити. Групата беше определена и в нея бяхме Вълчан, Георги Алексиев, Георги Бандаков и аз. Така определената група тръгна обратно за Милеви скали. Това беше на 5 септември. Отидохме на мястото, където се сражавахме с войската. Там намерихме убит Сюлейман Фисински. Той беше ранен в гърдите с куршум и главата му беше отрязана.  Постарахме се горе-долу да го погребем.  Тръгнахме по посока на Семчиново, където се беше оттеглила партизанската колона.  Там намерих санитарната чанта на другарката ми Вера и кървави бинтове. Помислих си: „Ранена е или е хваната?” Продължихме по-нататък. Срещнахме един семчиновец с магаре, излязъл за дърва. Той ни разказа, че вчера войниците са хванали жена и я карали с тях. Обясни ми как е била облечена, че е била с рокля. Разбрах – хванали са току що излязлата партизанка от Каменица. Продължихме по пътя надолу и в дупка под една скала намерихме убит Иван Мавриков. Дрехите му бяха ограбени, главата – отрязана. Погребахме го. На 200 крачки открихме убит брат му – Атанас Мавриков. Погребахме и него. Намерихме убит партизанина Дински от Пазарджик, който беше на едно дърво. След това намерихме убит Никола Алексиев. Погребахме и него и решихме да се връщаме. Минахме през Бяла вода. Приближихме и влязохме в двора на санаториума на 4-ти километър. Беше 7 септември. Седнахме под една боричка, от където се слушаше радиоуредба. Тя предаваше, че съветските войски са минали Дунав и са влезли в България. Ние не знаехме дали да се радваме или да скърбим за убитите другари. Изчакахме да се стъмни съвсем, прекосихме пътя за Юндола, минахме през местността Паничките, през местността Ленища, прекосихме пътя Чепино-Лъджене и отидохме на каменното мостче при пътя за местността Пъдарница.

Местността Паничките

Там видяхме бащата на Иван Вецов. Извикахме го при нас. Той ни съобщи, че в Бачовица – ракитовското землище са една група партизани с Никола Грънчаров – Мануш. Каза – „Там е и твоята другарка – Вера. Там са и Алекси Алексиев, Райна Ушева, Запрян Василев, сина ми и други партизани”.

След 9 септември 1944 г. Никола Грънчаров-Мануш, вече генерал от БНА, написва спомените си "С мечти и оръжие"

Отправихме се в посока на Бачовица. По едно време чухме над нас силен тропот. Обърнахме се и видяхме десет души войници. Залегнахме веднага в хвойната и бяхме готови за стрелба. Те се спряха и започнаха да пеят „Где е Ботев, где е Левски…”; започнаха да викат че са пастири на коне. Ние действително видяхме, че след тях идват коне, които бяха зачислени на жандармерията. Войниците се върнаха обратно. Ние продължихме за Бачовица. На Хайдушкото кладенче чухме разговор. Приближихме се и заварихме Цветко Златарев (който разпалено говореше за Съветския съюз и постиженията му), Методи Вардев и още няколко души. След кратко престояване тръгнахме отново. На указаното от Тодор Вецов място намерихме групата партизани с Н. Грънчаров. Там беше и моята другарка Вера..."

Тези спомени на бившия партизанин Иван Алексов са записани на 3 март 1972 г.,

Паметникът на гара Варвара

На 18 август 1944 г. отрядите "Панайот Волов", "Ангел Кънчев" и бригадата "Чепинец" (общо около 350 бойци) провеждат координирана четворна акция в с. Варвара, гара Варвара, с. Симеоновец и с. Семчиново. Целта е да се проведат митинги в подкрепа на ОФ, да се унищожат данъчните и полицейските архиви и да се изземат оръжие и продоволствия от склад на Вермахта в Симеоновец. Акцията успява в с. Варвара и с. Симеоновец, на другите две места партизаните са отблъснати.

(Следва)

В следващата част на поредицата четете:

Поетът Димитър Методиев се включва в отряда "Ангел Кънчев" през юни 1944 г., след победата 22 години е съветник на Тодор Живков и пише речите му