nabore.bg

Кой поиска реабилитация на фашизма в първите години на прехода?

Още в първите митинги 89-90-та година пролича омразата към „тоталитаризма” и „диктаторския режим на комунистите”. Никой не се опита да обясни как при такава зловеща диктатура населението бе 9 милиона, хората имаха работа, жилища, образование, здравеопазване и по няколко собствени имота, всяко селище имаше своя вилна зона, всяко предприятие почивна база, което далеч не е характерно за западните демокрации. Търсеше се реванш от страна на загубилите властта на 9.09.1944 г., но тогава това още не личеше ясно, то бе прикритият мотив и идея. Така започна поругаването, гаврата, осмиването и обезличаването първо на хората участвали в антифашистката борба като партизани, ятаци, помагачи, на техните семейства и авторитет. Партизаните бяха наричани „мандраджии” и „терористи”, които просто са се крили по горите. Много бързо бяха забравени, неравни битки с полиция и жандармерия, блокади и престрелки, жертви и убийци, включително и на невръстни деца. За награда „Народната милиция” бе прекръстена в „Полиция”, която преди 09.09.1944 г. бе олицетворение на жестокост и безчовечие – неща описани в спомени и показания пред съдилища, в книги и разкази. Никой не се догаждаше, че това е стъпка към връщане на една жестока система, за чието събаряне бяха дадени толкова много свидни жертви. Е, днес реваншът го виждаме с очите си.

          Така започнаха да се търсят и жертвите на комунизма, без дори да се спомене, че една огромна част от тях бяха предишните сатрапи, грабители и идеолози на фашизма.

Важното бе да се очернят борци антифашисти, партийни и държавни ръководители, признати строители на социализма, идеолози на хуманизма и човечността подчинили знания и опит за дорбуване за целия народ, не само за една върхушка.

          Никой не погледна и не говореше на изграденото, което още бе налице. Материални активи за над 350 милиарда долара. Тези активи не бяха просто машини и сгради, това бе трудът на хората, който после бе просто бе подложен на грабеж и унищожение.

          Така се стигна до песни с предизвикателно-елементарно  съдържание, агресивност и нихилизъм, който граничеше с откровена омраза.

          Осквернени бяха паметници, смениха се названия на улици и площади, които носеха имена на герои от антифашистката борба и, забележете, върнаха се имената на хора свързани с монархията, така се случи с болници и институти, които пък приеха имената на светци. Целта бе да се изтрие от паметта на поколенията всичко свързано с антифашистката борба. Мнозина партийни водачи и ръководители бяха осмивани с категорично  недостоен и  просташки подход. Никой не си спомни за речта на Георги Димитров пред Лайпцигския процес, в която той блестящо защитава своя, българския народ, без страх от смъртта, без страх от нацизма и фашизма  и оставя смачкан до истерия дори вездесъщия Гьоринг. При това Георги Димитров е оправдан от същия този нациски наказателен съд, за да намери унижението си в лоното на нашата днешна демокрация. Не се каза дума, че именно Георги Димитров след среща със Сталин, и го убеждава да  настоява пред Чърчил за спиране на англо-американските бомбардировки над София и страната ни. Нито дума! Клевети, просташки възторг, липса на всякаква памет и елементарна култура във всичките печатни и други издания, предавания, срещи и конференции от онези години, пък и до сега.

          Мнозина партийни и държавни дейци, учени и преподаватели на различни равнища бяха подложени на унижение, вербална и физическа репресия, започнаха проверки на имоти и придобивки, които не доказаха нито злоупотреби, нито незаконно забогатяване и престъпления. А всекидневният грабеж днес остава не само скрит, но и ненаказуем от най-високите етажи на съдебните институции. За сравнение въобще не може да става дума.

          Хайде да се запитаме: Кой има интерес да затрие годините на самоотвержена борба срещу фашизма в България?

          Отговорът е съвършено прост: Този, който иска реабилитация на фашизма!!!

          След толкова години, дори елементарния анализ от научна, идеологическа и чисто фактологическа гледна точка потвърждава такава позиция. Защото то личи и в европейски и в международен план, където военната машина настъпва във всички възможни посоки, държави, континенти без подбор на средства и с пълната си зловеща мощ. Паралелът с 1939 г. не е необходим, той е очеваден. Германия тръгва към народите и природните богатства на СССР, тогава, сега САЩ и техните сателити вървят по същия път, но в много по-мащабен план през цялата, изтръпнала от ужас, планета. Началото са факелни шествия и изгаряне на книги. Не го ли виждаме сега и тук?!

          Естествен е въпросът: Добре, защо тогава, след като имаме такива учени, анализатори, хора със сериозен партиен стаж, подготовка и опит, защо никой не каза, никой не разбра, никой не предположи реабилитацията на най-нечовешката идеология и практика у нас и по света? Толкова ли бе безсилна столетницата БКП, калена в жестоки битки и дала толкова свидни жертви?

          Поругаването,  опозоряването на славната ни история на борби и градеж влезе в учебниците, влезе в лекции, интервюта, специални исторически предавания и така социализмът  да остане с образа на концлагера Белене и вездесъщата Държавна сигурност. Нищо друго, нищичко! Кой и защо търсеше този създаден в чужди психологически лаборатории образ? Ами същия този, който създаде образа на фалшивата демокрация, като технология за съсипване на България, на народа ни, на икономика, здравеопазване, образование...

          Безчестието стигна до демонтажи на паметници, на Съветската армия, освободила Европа от най-страшния и враг – фашизма, дала живот и мир на света, на паметници от героичното Септемврийско въстание, а музеят на Революционното движение в София тихомълком се премести на тавана на „Позитано” 20 откъдето съдбата му е неизвестна, къщата музей „Георги Димитров” запустя и е пред рухване, на портата има табела „Политехнически музей”.

          Величавите борби и градежът на щастлива девет милионна България бяха потъпкани в калта на уждемокрацията с добре известния ботуш на нацизма и нихилизма, който стъпи в целия свят. Затова постепенно спряха чествания на дати, паметни събития, на герои и паднали борци свързани с атнифашистката борба. Някой вият до болка, че фашизъм в България не е имало. Защото ако се съгласят няма как да се разминат с героите от антифашистката борба, с жертвите и тяхната памет! 

          Така поругаването на всеотдайните борци за свобода стана мисия, която се изпълнява в образованието, в културата, в честванията и сълзите на „изстрадалите” от комунизма. Не бива да отричаме погубените невинни  хора и тормозът над семейства и родове. Но това са стотици случаи, които не могат да се съотнесат с просперитета на цялата българска нация и нейните материални блага. Великолепният Анжел Вагенщайн казва: „Гневът е справедлив, но гневът може да бъде и несправедлив”. А зад гнева стоят жертви, клани, изгорени живи, лишени от дом и поминък, пребивани в затвори и арести, ликвидирани и без съд. След толкова години днес е удобно да търсиш жертви, защото това го искат модераторите от Запада. Всичко е ясно, но сега ги няма животът, радостта, вдъхновението и благодарността на онези девет милиона българи, които тогава живееха като достойни трудови хора с условия за отдих, с перфектна система за зрвавеопазване и образование, с грижи за деца и възрастни.

          Днес фашизмът иска колкото може повече печалба власт и войни. Мафията е негова производна. Това се видя и в другите страни, които не промениха обществения си строй след Втората световна война. Мафията иска свобода на действие, властта осигурява тази свобода и получава тлъстия си пай. Друга формула няма. Но това при социализма няма как да се случи, защото идеологията и ценностите са други, съвършенно други.

          Формулите за диктатура, тоталитаризъм, еднолична власт са известни, остарели от употреба по цялата планета. Но чрез тях, именно, бе вменена вина на заслужили участници в борбата против фашизма, на почетни трудови хора, на заслужили деятели на културата и изкуството, на кадърни и признати учени, стопански ръководители, само защото са работили и са се борили за развитието на страната и благоденствието на народа си. Този абсурд бе благословена практика на „демократическата журналистика”, която се втурна ентусиазирано да утвърждава новите евроатлантически реалности. Този „катехизис” им е символ верую и до сега.

          Или както казва моят литературен герой Бай Онзи: И да  иконата на Христос с гащите си, това не значи, че той не те вижда!

Георги АПОСТОЛОВ