Лични драми
- search
- Всички
2. От моя дневник: Селската ни къща
Когато се сдобихме с нея, съседите ни в Граовско се чудеха как тъй от Пловдив, от Родопите, сме дошли в този беден край. Отидохме там, защото ни беше по-близо от София. Беше време, когато селските къщи ни бяха тих пристан, място за почивка, за отдих от градската шумотевица. Там и сега е тишина, но в тези усилни години на жестока промяна селските къщи се превърнаха в тежко и тревожно бреме. Защото вършеят навсякъде опустошителни и жестоки крадци, защото вече не е безопасно да останеш сам в опустелите ни села. А и в полетата им само вятърът гони тръните…
Пренесохме се като костенурките - с всичките си стари, но здрави и удобни, пък и паметливи мебели. И, всяка пролет, и ние като щъркелите “кацвахме” в селото, отваряхме стара къща и като деца се радвахме на любимите си вещи. Някой си пипаше обичаната книга, друг - старото си ръкоделие. Детето си намираше играчките и им се радваше. Уж вещи, пък колко са ни скъпи! Защото в тях сме ние! Затова си я и обикнах тая стара селска къща. Там грееха мамините пъстри черги, удобно се подпирахме на бродираните възглавници.
В тази селска къща израсна дъщеря ми. Там тя на воля си играеше, катереше се по дърветата, ловеше пеперуди. Сутрин ни събуждаха птиците, които в надпревара се заливаха в многогласни песни, а вечер поемахме на разходка из полето. Над нас светеше луната, а наоколо й ярки звезди разказваха тайнствени и далечни приказки. Във вечерната тишина се понасяше чудният нестроеви хор на хлопките и звънците - идваха си от паша крави, овце, кози. Дъщеря ми пита:”Мамо, това рогатото какво е?” Аз авторитетно й отговарям, че е момче. А тя през нощта се пробужда и сънено казва:”Рогатото дава най-много мляко. Така каза чичо Стоян като доеше овцете.” Толкова разбирам и аз! Ами, да, нали имаме хубавата жаловита народна песен за агънцето, което плаче за майката си Рогуша? И как прочувствено я пее Борис Машалов!
Петра ТАШЕВА