nabore.bg

Пътуваме с нашия таксиметров шофьор Джефри към „божията”  лечителка  Естер, където ни очакват  вълнуващи  преживявания

Опашка от чакащи  пациенти пред „кабинета”  на  божията  лечителка Естер.

Чак не ми се вярва колко е спокойно на централната автогара в Манила. Остава само и Емо да се появи, за да купя билетитe. В лудия трафик нищо чудно да закъснее и тогава изгаряме и с парите за тях, и с пътуването. В крайна сметка едно бяло такси от клана на копърките спира и той слиза с два куфара, ухилен до уши, нищо че по-късно разбираме как бакшишът го е изпързалял двойно със сметката.

         Напускаме столицата и се отправяме към град Урданета, провинция Пангасинан, за посещение при Естер Браво. Ето нейната необикновена история, която обещах да разкажа, а дали да вярва или не в написаното, всеки сам ще реши.

          Когато е на пет годинки Светият дух се явява в съня й, за да й каже, че е избрана да бъде негова представителка на Земята и да служи на хората. Както всяко малко дете, и тя не разбира какво точно означава това и уплашена отказва. Случката се повтаря няколко пъти, а нейното семейство също не вярва и приема разказа и за небивалица. Тогава идва наказанието – майка й спира да се храни, да се къпе и да говори през идните 20 години. Без видима болест, години наред стои затворена в стаята си и вегетира. Лекарите не намират медицинска причина и не могат да помогнат на жената.  Всички смятат, че тя просто е изгубила разсъдъка си. И така до деня, в който в къщата идва свещеник и казва, че майката извършва саможертва и плаща цената на отказа на Естер да бъде Божия избраница. Когато тя приеме съдбата си, Господ ще излекува майка й. Вместо да стане така обаче бащата събира семейството и бягат от родния си град Урданета нависоко в планината, с надеждата, че всичко ще се оправи. Нищо не се променя. След години се връщат и Естер се бори да бъде просто обикновено момиче и да живее нормалния живот на връстниците си. Виденията продължават, а тя продължава да не приема участта си на богоизбрана.

          Една вечер тръгва за дискотека и сядайки в триколката–такси се сеща, че е забравила нещо вкъщи. Казва на шофьора да я изчака за минути, но когато се връща, той вече качва друго момиче и потегля. Ядосана, тя взима друг превоз и малко по-надолу вижда таксито, в което е трябвало да бъде тя, размазано на пътя с мъртвото момиче в него след ужасен челен сблъсък. Естер се предава и сключва сделка с нейния пазител Светия дух. Тя ще се посвети на хората, а той ще върне живота на майка й. На другата сутрин жената се появява на закуска напълно здрава, сякаш никога нищо не е било.

Междувременно, легендата разказва, че Христос три поредни вечери слиза на Земята, сяда до нейното легло, дава й сила и кураж, за да получи просветление и да „материализира негативните енергии от тялото, които сме допуснали вътре, като ги вади от нас, за да ни избавя от болките“, това са думи на нея самата, изречени по-късно.  А след последната среща с Христос тя припада и когато се събужда е вече Естер Браво - Божията лечителка.

Днес, повече от 25 години след чудото, е женена, с шест деца, и едва намира време за семейството си, защото тълпата пред къщата й никога не намалява. Построила е десет параклиса с даренията на благодарните си пациенти, на места, посочени от Господ. Няколко пъти в годината се качва високо в планините за медитираща мисия близо до Исус с група от верни последователи. Никога не взима пари за сеансите си и за разлика от повечето останали изцелители приема само доброволни дарения. Официално работи събота и неделя, но не връща нуждаещи се от помощ, а те идват по всяко време на денонощието.

След четири часа клатушкане с автобуса и безброй спирания по незнайни поводи, прочитам табелата Урданета. В залисията около пътуването пропуснах да разпитам Митко и компания как е самият град, има ли нещо да се разглежда, къде може да се хапне вкусно, кой хотел да изберем. Затова и изненадата ми е пълна, когато този повече от стохиляден град се оказва съсредоточен около една много широка и дълга централна улица. Нещо подобно на нашата „Витошка“, защото е пълна с щъкащи нагоре-надолу хора, и Околвръстното на София, защото трафикът е шумен и претоварен. А ако погледнеш встрани, прилича повече на циганска махала, отколкото на централен средноголям град.

          За автогара се ползва пространството пред местното заведение „КиЕфСи“, а когато се пътува обратно към Манила – спирката е пред мола отсреща. Още докато слизаме по стълбите на автобуса, сме атакувани от глутница таксиджии. Таксито тук, обаче, не е нито джипни, нито нормален автомобил, а мотор със заварен към него кош, тип рикша, известно също с името тук-тук, но покрито с дебел найлон за покрив. В едно такова моторно недоразумение трудно би се събрал по-едър човек, да не говорим за двама.

          Офертите за превоз валят, без дори да ни питат къде отиваме. А ние отиваме в единствения хотел, който успявам да намеря в сайта „букинг“, малко преди да слезем от рейса. Видът му на снимки е приличен, цената – приемлива. Но имаме далеч по-сложна задача – шофьорът, който ще ни откара до хотела, на другата сутрин трябва да ни заведе и до параклиса на Естер. Очаквам всеки да е чувал за нея. За моя изненада, от четиримата бакшиши, дето са ни се лепнали като конски мухи, никой няма идея коя е тя и къде е. Постепенно глутницата губи интерес към нас и ние оставаме с три куфара на пътното платно, без да знаем в коя посока да поемем.

Оглеждам се и погледът ми среща двама младежи с рикши, облегнали се на тях и люпят семки. Доверявам куфарите на Емо и ги приближавам:

         - Здравейте, сега пристигаме и се чудех дали можете да ни помогнете?

          - Какво търсите, хотел ли? Веднага ще ви заведа до най-добрите хотели и ще си изберете – казва единият, ама с такова самочувствие, все едно сме на гарата в Лондон и ни препоръчва да отседнем в “Риц“ или в “ Хилтън“.

          - Имаме си хотел, но търсим Естер Лечителката, чували ли сте за нея?

„Хотелиерът“ мълчи и се напряга да се сети коя е тази Естер, а другият веднага скача:

          - Знам къде е, нашите редовно ходят при нея. Ще ви заведа веднага.

           - Сега ще се настаним, а при нея ще отидем утре сутринта. Тя не приема по всяко време, така ни казаха наши приятели.

           - Заблудили са ви, тя не връща никого, но както желаете - ще идем утре сутрин.

            Тогава още не знаем, че когато и да почукаш на малката й порта, тя ще те приеме. Сбъркахме, че не отидохме веднага, а се натресохме с още над сто човека на другата сутрин, но за това после.

              В рикша за един се набутваме двама с два големи куфара, а раницата е завързана за седалката на мотора на Джефри Табунда, нашия шофьор. Във Филипините всякакви транспортни аномалии са възможни. Караме по бетонираното, не асфалтирано, а бетонирано, централно шосе, само надолу по права линия, излизаме от града, дори къщите се губят и в средата на нищото спираме пред уж приличния хотел, който съм избрал. Спогледжаме се многозначително и направо молим Джефри да ни търси друг вариант за спане. Хайде пак нагоре с „моторикшата“, а мен кръстът така ме заболява от безумната поза, в която съм застанал, свит на сърма, че не знам дали и Естер ще може да ме оправи. 

  „Операционният”  кът  на  лечителката Естер.

      Спал съм на стотици места за настаняване и освен удобно легло и чиста баня там нищо друго не ме интересува. Двата хотела, които Джефри ни показва, уж единствените два по-свестни в Урданета, са разположени на самия път, отляво и отдясно, изглеждат удобни за придвижване пеш, но и те са в доста окаяно състояние. Нямаме друг избор и оставаме в този с дворчето и ресторанта в него. Стаите ни са през една, на последен етаж, без асансьор, натъпкани с комари и обзавеждане от времето на Втората световна война. Това как да е, преживява се някакси, но липсата на топла вода, църцоренето от душа едва-едва само на студена и жалкият ми опит за къпане съвсем ме изнервят. Докато водя неравна битка с комарите, паяците, бръмбарите и не знам още какви гадинки в стаята ми, сякаш за капак климатикът изведнъж заработва с трясък на къртачна машина, и то право със струя леден въздух в главата ми. Изключвам го и пускам огромния вентилатор, който виси над мен - той издава същия грохотен звук. Предавам се на зверската жега и заспивам следобеден сън, плувнал в пот, сред омайващата миризма на мухъл и изгнило дърво.

         Събуждам се от настойчивото блъскане на Емо по вратата. Време е за вечеря и аз се излюпвам в полуадекватно състояние, правя втори жалък опит за душ и се пускаме по централната улица в търсене на нещо за хапване. Фантастичният аромат на скара ни закотвя пред подобие на ламаринен павилион, където пекат огромни, сочни парчета свински ребра на дървени въглища. Филипинците са луди по скарите. За смешна сума се наяждаме на корем, поливаме месото с ледена бира и май няма какво друго да се прави в този град освен да се прибираме.

         Наближава полунощ, а ние наближаваме хотела. Не щеш ли, три преки преди него, прочитаме на овехтяла табела: „Стриптийз бар и караоке“. Караокето е любимото забавление на филипинците. Обикновено се напиват до безобразие и грачат фалшиво пред екраните, сричайки грешно текста на песните.

         Без дори да се коментира, завиваме в пряката, която се оказва неасфалтирана, непрогледно тъмна, с насядали пред фургони бездомници, пияници и дилъри на дрога. Рязко ми се изпарява желанието да продължим, тъй като шансът да не излезем никога от бара е голям. Впрочем бар не се забелязва, а в далечината има нещо подобно на трафопост със слабо мъждукащи светлини. Но да се върнем ще значи страх и поражение. Вървим, без да виждаме къде и в какво стъпваме, и се озоваваме пред постройка с надпис „Стриптийз бар и караоке“. Пътьом два пъти ни предлагат кокаин, един път хашиш, два пъти секс „ на промоция“, един път само орална любов без секс, и не ги преброих колко пъти ни псуват и овикват.

        - Емо, последно, влизаме ли? – питам колебливо.

         Той ме бута и дърпа вратата - вече сме вътре!

        Правя краткото отклонение с историята за посещението на бара, не защото сме единствените ходили на филипинско караоке, а защото никога до този момент не съм предизвиквал такава реакция с появяването си.

Какво заварваме вътре? Виждаме съсипани пластмасови маси и столове, гъст дим от евтин тютюн, четири пилона, две захабени сепарета и два нащърбени бара в двата ъгъла. Едва ли има по-долно място в цялата провинция Пангасинан! Дъни филипинска естрада и танцуват четири малолетни дебелички девойки, намазани с тежък грим. Публиката е от строителни работници с гащеризони, алкохолици, стари воайори, група друсани ентусиасти на едното сепаре... и ние.

        С влизането ни цялата тази сбирщина онемява, замръзва по местата си с увиснали от изненада ченета и се взира в нас абсолютно и необратимо хипнотизирана. Изведнъж, за да е пълно шоуто, отгоре светват лампи и ние, на свой ред, онемяваме и замръзваме пред вратата, взирайки се във вкаменения пейзаж от хора.

          Стоим, оглеждаме къде да се настаним, а към нас вече тичат две момичета и един младеж, впоследствие представил се като управителя на заведението. Веднага ни предлагат свободното сепаре. Любезно отказваме и предпочитаме изподрана мръсна маса пред един от пилоните. Поръчваме по бира, а погледите на другите клиенти още са вперени в скромните ни персони. С бирата идват и три филипинки за компания, което предизвиква освен любопитството на останалите посетители и тяхната завист. Явно сме специални – друга маса с момичета няма. Заговаряме се и, не изминали десет минути, аз вече получавам предложение за женитба от едната! За да не я разочаровам, обещавам да си помисля и утре да дойда с готов отговор.

        - Ако не ме харесваш, може да се ожениш за сестра ми! – сочи тя девойката от лявата ми страна. Която и да избереш, ще се грижим за теб и двете, няма да си разочарован.

         Грея от щастие:

        - Такива красавици не съм срещал никъде по света, макар че много пътувам! Направо ви вземам и двете – тамън като ви събера годините стават колкото моите. Виж ти как ми излезе късметът, а то за малко да си остана стар ерген! – кикотя се и ръся лафове, а сестричките не знаят шегувам ли се или говоря сериозно.

         Все пак приземявам разговора:

         - Вашите ще ви пуснат ли да заминете в друга държава?

         - Да, но ще трябва да платиш по 90 000 песос (около 1500 евро) на собственика, за да пусне мен и сестра ми Ая, защото ние му носим пари и той никак няма да е щастлив, ако си тръгнем ей така.

       - Имате ли други братя или сестри?

        - Имаме двама братя и една сестра, те работят във фабрика, в съседна провинция, и пращат пари на родителите ни, за да си достроим къщата. Сега живеем на открито, но скоро ще имаме покрив. Утре ще те запозная с мама и татко, за да им кажеш, че ми искаш ръката!

         Голям цирк, но и тъжна филипинска реалност за огромна част от населението: бедност и надежда за измъкване с чужденец - където и да е, с когото и да е, само да е някъде далече.

         Допиваме бирите, плащаме си порядъчна суровачка за престоя и тръгваме, изпратени от цялото заведение със същото внимание и любопитство и с уверението на управителя, че утре масата пак ще ни чака.

Едва след като се отпускам в твърдото легло, усещам колко съм уморен. Отново не ми се получава с къпането, жегата е почти същата, комарите си влизат през скъсаната мрежа, а аз наивно вярвам, че ще заспя светкавично.

Но най-отвратителният хотел има скрита изненада, която да ме довърши окончателно. Затварям очи, унасям се и рязко в тишината се чува упорито, силно дращене, наподобяващо ноктите на животно. Скачам, светвам, панически претърсвам стаята, не откривам нищо и загасям. Още не съм се завил с вехтия чаршаф и дращенето започва отново, толкова силно, сякаш е до възглавницата ми. Скачам, но този път е ред на банята, да не би да съм пропуснал нещо, обаче пак нищо.

          Загасям и якото стъргане се подновява, като със струг. Поглеждам нагоре. Взирам се в тавана от стари дъски, последен етаж и ми светва: над мен вилнеят дузина плъхове, които атакуват покривната конструкция, искат да я прегризат, да я издълбаят или не знам какво да направят, но усещането е все едно ми чегъртат в главата. Лягам за пореден път, но пиленето и дращенето става непоносимо. Минава три след полунощ и побеснял слизам на рецепцията, готов да се разправям и да искам да ме настанят другаде, ала дежурният е отпрашил някъде. Последният ми ход е да се пренеса при Емо, за да дремна поне малко. Точно заставам пред вратата му и отвътре се разнася такова грохотно хъркане, че с радост избирам компанията на плъховете и се примирявам с безсънната нощ.

        Настъпва денят за нашата аудиенция при Естер.

       Джефри ни чака отрано пред хотела с моторикшата и поемаме към дома й. Мястото всъщност е близо до хотела, навътре по алеите, вляво от главния път, но едва ли бихме го открили сами. Къщата, в която живее лечителката и семейството й, е скромна, не се различава по нищо от околните, освен в едно – там, където тесният двор свършва, се издига китно параклисче. В него се провеждат изцелителните сеанси, четат се молитви, пеят се песни и се възхвалява името Господне. Джефри, леко разочарован, ни съобщава, че сме подранили, да дойдем след час, но междувременно записваме имената си в дълъг списък и получаваме номер, по реда на пристигане. Аз съм 56–и. Емо, неизвестно защо, е 72-ри. Впоследствие виждаме, че номерата не се спазват, а всеки е извикван според вътрешното усещане на Естер. Не ни остава друго, освен да пообиколим в превъзбуда улиците, докато стане време да се върнем. Нито сме жадни, въпреки жестоката жега, нито сме гладни, а и без туй такива екстри като кафене или подобно заведение не се виждат на хоризонта.

           Разбира се, няма как нещо да не се обърка в целия план. Появяваме се в уреченото време и заварваме параклиса, който може да събере не повече от 30–40 души, запълнен от 120 пациенти, поне на толкова спрях да ги броя. При температура навън над 35 градуса, тази тълпа е завряна в миниатюрния храм без обувки и чорапи. Цялата площ е колкото просторен хол със столова в модерна софийска панелка - няма климатик, а четирите гигантски вентилатора въобще не успяват да раздвижат въздуха. Задухът е брутално тежък и не е изключено да има припаднали през предстоящите дълги часове в очакване да бъдем повикани, когато изцелителните сеанси започнат.

         С голяма доза късмет и леко нахалство се намъкваме между красиво момиче от лявата ми страна и стар пръхтящ холандец отдясно на Емо. Пълно е с групи от чужденци, докарани с бусчета, вероятно срещу солена цена от фирмата организатор.

         Докато тръпнем в очакване на Жената чудо, заговарям филипинката до мен. Имала тежко стомашно заболяване, предстояла й сложна коремна операция, но родителите й настояли да се довери на Естер и тя я спасява. Месеци наред ходи при нея, от заболяването няма и следа, а лекарите в болницата мислят, че диагностичните им уреди са се развалили, когато отива при тях на контролен преглед!

          Ето я и Естер! Влиза в параклиса усмихната, семпло облечена, наметната със сива жилетка без ръкави, боса, с дебела Библия в ръката и с най-дълбоките черни очи, които съм срещал някога. Изглежда млада, пълна с енергия и доброта. Бавно отваря Божията книга и започва да чете пасажи на филипински език. След това спира и на прекрасен английски поздравява всички чужденци, дошли от цял свят, като продължава проповедите. Темата тази събота е как да приемем човека до себе си, да живеем в хармония с половинката си, да простим грешките на другите, да контролираме гнева и емоциите си. Човешките отношения са толкова сложни, така оплетени в болка и страсти, че само вярата в Господ и вътрешният мир ще помогнат на нас, търсещите и обърканите, да постигнем покой.

         Естер говори гладко, нежно, запленяващо, нищо освен вентилаторите и гласа й не се чува в тесния параклис.

         Минава неусетно повече от час.

        Тя спира, затваря Библията, съблича жилетката и се подготвя за това, заради което пропътувахме хиляди километри – операциите и изчистването на организма с голи ръце. Иззад завесите две момчета донасят огромна туба с дезинфектант, а две момичета влачат чувалче с памук и салфетки. След първия ред от столове има две стъпала и вместо трибуна или олтар там е разположена масивна дървена маса със зеленикаво перде от мушама.

Естер застава зад масата, унесена в молитва. Пак е пълна тишина. Взирам се в очите й, те са се изцъклили сякаш е припаднала и духът й витае в небесата. Това е състоянието, в което тя изцелява, състояние на транс и сливане с друг свят. Страховито е и въпреки разтапящата жега, кожата ми настръхва, само като я погледна. Тя впива взор в хората и с дрезгав, плътен глас извиква първия за деня пациент. Става слабичка възрастна жена, кръсти се и ляга на лакираната дървена маса. Момчетата отстъпват място на двете момичета - асистентки, дърпат пердето и след няколко минути жената се надига, кръсти се и се връща на мястото си.

          Един след друг лечителката вика присъстващите по номер, по име или посочва с пръст кой да се качи при нея. Работи без почивка, младежите пъргаво помагат, но хората са толкова много, че все още не намаляват. На някои отделя по минута, на други - по десет. Номерата ни показват, че в най-добрия случай ще минем късно следобяд. Атмосферата в черквичката е напрегната, всеки очаква с нетърпение той да бъде следващият. Помощниците се включват и Естер казва неясни думи, наведена към тях, а те на английски приканват поредния вярващ. Стискам моето и на Емо листче, от ръцете ми капе пот и изведнъж тя стрелка поглед към нас и извиква:

- 72–ри номер!

          Пружинирам в същата секунда и бутам Емо да върви. Естер ме сочи да го последвам, а от устата й се носят неясни брътвежи. Той е пръв, вече лежи на дървеното легло, а аз гледам вдървен от напрежение какво следва.

Божията жена забива пръсти в различни места на тялото му, от всяко бликва кръв и нечистотии! Върти го ту по корем, ту по гръб и бърка все по-навътре в него, сякаш вижда всичко с рентгеновите си очи. Открива висок холестерол, изкривявания на гръбнака, травма в дясната ръка, високо кръвно и препоръчва  да си види черния дроб, да не яде много сладко, да намали свинското месо... Другото не съм запомнил.

      Емо става, благодари и идва моят ред.

         Настанявам се, тя ме пронизва с очи и забожда пръстите на лявата си ръка в слабините ми. Усещам парещо пробождане, успявам да надигна глава и виждам как момчетата бършат кръвта ми с памук. Все едно горещо шило дълбае в плътта - болезнено, но не и нетърпимо. Това се повтаря още няколко пъти, казва ми удивително точна диагноза, копие на поставената във Военна академия. Препоръчва да се грижа за кръста си, благославя ме и съм готов. Сядам на столчето встрани, където момичетата разтриват с необработено кокосово масло тези места от тялото, които са били третирани – при мен кръст, черен дроб, врат, - и ни инструктират какво не може да правим през идните часове и дни.

        Трябва да не се къпеш пет дни, да се въздържаш от алкохол, червено месо, плодове и вдигане на тежки предмети, както и 36 дни да не правиш секс. Другото ще го издържа, ама без баня в тази смазваща топлина няма как да се получи. Казвам това на девойката, а тя се подхилва и ми разрешава леко да се облея под душа с хладка вода и да вечерям само риба със зеленчуци. Никакво месо!

         Джефри ни чака чинно повече от 5 часа. Когато го питаме какво му дължим, отговаря: „Колкото вие прецените.“ Възнаграждаваме го повече от добре, за да сме сигурни, че на следващата сутрин ще бъде навреме пред хотела, за да ни закара до автогарата. А и защото е само на 23 години и вкъщи го чакат три гладни гърла. Той е изненадан, щом му казваме, че ще се оправим оттук пеш, нищо че жегата е все така разтапяща.

        Чувстваме се всесилни, могъщи дори и в същото време леки, въздушни, телата ни сякаш не съществуват, направо летим. Странно усещане - такова нещо не сме изпитвали никога досега. Какво направи Естер с нас, едва ли ще разберем. Дали ни е преляла енергия, дали е изцедила отровите, които всеки човек носи в организма си?

       Слънцето уж отслабва, а ние почти тичаме, километри нагоре по прашния бетониран път, преродени.

     Стойко ИВАНОВ