nabore.bg

Свят широк

1. Шеговитите приписки на стария репортер: Самарканд

Приписки са онези кратки бележки в полето на страницата, с които някогашните хроникьори и преписвачи на светите книги са излизали извън канона и темата за да отбележат лични неволи, бедствия, сполетели хората, понякога дори катадневните си харчове. Обикновено пращат журналиста в чужбина да „покрива” събитие” – война, избори, международна среща, официално посещение...Пише той своите репортажи, те са подчинени на поставената му задача, а в бележника или просто в главата му остават десетки впечатления, които да сподели най-много с приятели впоследствие. Такива шеговити и непретенциозни са приписките, които предлагам на читателите.

От детинство ми беше останала мечтата да отида до Самарканд. Сигурно защото звучи приказно красиво. Когато се оказа, че макар и обиколил доста свят, в Съветския съюз още не бях ходилб, ме определиха да гостувам на в. „Комсомольская правда” по линията на журналистическите размени между младежките вестници. Естествено поисках в обиколката да включат Самарканд. Тогава впрочем открих по картата, че е в Узбекистан.

Излитаме от Москва.

 

На някакво летище в Урал

 

самолетът прави техническо кацане и всички слизаме. Под бръснещия леден вятър, който носи снежец по пистата, се отправяме към двата автобуса, които чакат на тармака. Към мене се приближава жена с ушанка и пита:”Вы группа?”Не, естествено, сам съм и се качвам заедно с другите пътници в препълнения автобус. Другият, странно, е празен.Автобусът не тръгва, жената с ушанката оглежда някакъв списък и високо произнася името ми. Надигам се озадачено. Доста строго служителката /рускините са си строгички/ ме скастря, че съм отрекъл да съм „группа”,

 

когато всъщност съм бил „група”

 

 в качество си на клиент на „Интурист” (”инностраный”, т.е. чуждестранен турист). Трябва да сляза и да се прекача в другия, празния автобус. Сам – интуристовец.

Февруари е, в Самарканд и в столицата Ташкент не пронизва леденият уралски вятър, топло. И доста калничко. Но са му намерили цаката: пред всяка обществена сграда е изведена водосточна тръба с дупки. От дупките струи вода. Слагаш крака на тръбата, подлагаш обувката под струята

 

и позамазваш калта с пръсти.

 

А вътре, в обществените сгради, в ресторантите, в хотелите силно мирише на паркетин, с който огледално са излъскани подовете. Мирише и на рози. Излизаш от ресторанта, гардеробиерът, с източна учтивост ти държи балтона през тезгяха, след това с властен жест те завърта с лице към себе си, кара те да разтвориш реверите и мощна струя от нещо като сифон, обилно те облива с розова вода. Местните хора си знаят и не чакат да ги завъртат, а сами се обръщат с лице към гардеробиера и разтварят  палтото.

Поисках една вечер

 

да ме заведат на фолклорен спектакъл.

 

Като чуждестранен гост ме сложиха на първия ред – сам. Още на третата-четвъртата песен нещо се изтърколи от задните редове (залата беше с голям наклон) и се трясна в преградата на оркестъра. Бутилка, бутилка водка, празна. Към средата на концерта се прехвърлих на задния ред, защото отпред беше една стъклена хекатомба. Естествено настроението в залата си го биваше. Имаше защо: артистите свиреха, пееха, танцуваха превъзходно.

 

Константин ИВАНОВ

-----------

Константин Иванов e журналист международник от вестниците "Земеделско знаме" и "Народна младеж", бил е главен редактор на редакция "Международна информация" на "Хоризонт" в БНР. Работил е като кореспондент на в. "Работническо дело" за Близкия изток (1977-1983), директор на "Предавания за чужбина" на радиото (1983-1988), бил е секретар на Международната организация на журналистите в Прага, (1988-1993) и е оглавявал международния отдел на в."Дума" (1993-1998). Автор е на книгите "Подвижните пясъци на Близкия изток", "В Близкия изток - подстъпи на експанзията" и"Виетнам - победа на героизма и солидарността".

 

 


Константин Иванов

Константин Иванов