nabore.bg

Потънали в евроатлантическото си безличие, никой от политиците не казва, че сме единствената страна в ЕС, чиято историческа идентичност е православно-славянска

Покръстване на българите, миниатюра от Ватиканския препис на Манасиевата летопис, ХІV в.

Приближаваме се към 2025 г., остават още някакви си дни. А от страна на родния десен сектор все още не са обявили тази година за юбилейна: изминали са точно 1160 г. от основополагащото за българската нация събитие – покръстването. С този акт православното християнството става идеология на държавата, а през модерната епоха – базов елемент на националната идентичност.

Защо да очакваме това от „десните“? Не са ли те консерватори?Дясно-консервативните партии, независимо дали са аристократични /като английската/, народни /като сръбската/ или са християндемократически /словосъчетание, което прикривадумата „националистически“/,  са агенти за възпроизвеждане на историческите културно-национални идентичности. Обаче в лагера на родните „десни“ цари мълчание. Срамуват се да заявят, че сме такива, каквито ни е направила нашата история.

Няма да ги упреквам в паисиевски стил. И няма да ги питам защо се срамуват. Знам защо –  липсва воля за идентичност. Потънали са в евроатлантическото си безличие, само носовете им стърчат отгоре, за да подушват накъде духат ветровете на промяната.

Искам само да покажа защо няма причина да се срамуват – не само десните, но всички останали. Не съм чул нито един политик да казва: България е единствената страна в ЕС, чиято историческа идентичност е православно-славянска. Включително „възродителя“ Костадин Костадинов. Какво възражда в такъв случай, само той си знае. А в „Има такъв народ“ още не са разбрали какъв е този „народ“ – православен, католически, протестантски или просто публика на тяхното  политическо шоу, което плащаме вече по задължение.

Първо. Независимо от по-късното религиозно състояние на Балканите (ХVІ – ХІХ в.), православието е оригиналният културен синтез в религиозно-митологична форма, който наричаме християнство. Това е първият, съществуващ и до днес, универсалистки проект. Той е дело на хора с най-различен етнически произход, но преди всичко гърци и евреи (в културен смисъл) – от Платон и неоплатониците до Филон Александрийски (евреин), апостол Павел (евреин) и специално, отците на църквата, утвърдили на Никейския (325 г.) и на Константинополския (381 г.) събори основните принципи на християнството. Но не участието на индивиди с различен етнически произход в християнизацията на източната част на Римската империя е същественото, а – подчертавам това – самият процес на религиозно-културен синтез като единство на време и място.Тук, в „Изтока“, където сме разположени и ние, в определено време, се осъществява срещата между гръцкия Логос и „човешкия син“ на юдео-християните. Значимото в европейската култура идва оттук, евроатлантически са само милитаризмът, колониализмът и расизмът.

Второ. На държавно-правно равнище оригиналното християнство се свързва с римското право на етапи. Константин Велики започва християнизацията на правото с постановление, което дава правомощия на епископите да съдят вярващите според църковния канон. Постепенно се налага възгледът, че държавата и църквата не са две отделни институции, а две прояви на единното християнство, немислими една без друга. По думите на П. Бицили: „Понятието „римлянин“ и „православен християнин“ се идентифицират. Империята, която отслабва като политическа величина, заживява преди всичко като религиозна, съответно като църковна общност. Imperium Romanum преминава в нова формация – Sancta Romana Ecclesia“.

Разделянето на империята на Източна и Западна през 395 г. и използването на името „Византия“ за източната териториално-административна област дълго време са подлагани на ретроспективно модернизиране, изразяващо се в преувеличаване ролята на територията и езика (гръцки срещу латински). Но първенството „по чест“ на папата и второто място в йерархията на константинополския патриарх следва да се мислят в референциалната рамка на икуменизма: немислимо е през Ранното средновековие каквото и да било разделяне на Sancta Romana Ecclesia. Обратното, „външната“ политика на източните императори е насочена към възстановяването на империята в предишните ѝ териториални граници, което за определено време е реализирано от Юстиниан Велики.

Покръстването на Борис I, семейството и приближените му, художник Николай Павлович.

Тази цел получава правен израз в законодателната дейност на Юстиниан. Юстиниановото законодателство,пише Георги Бакалов, се разглежда  „не само като сбор от закони, а като цялостна програма за възраждане на Византия (Римската империя)“.И по-нататък обобщава: „Юстиниановото законодателство застъпва идеята, че „всеки човек се ражда свободен“ и че „робството е неестествено състояние на човешката природа“. Не е трудно в тази важна постановка да прозрем две обстоятелства: първо, благотворното и хуманно въздействие на християнския морал, третиращ хората като „равни пред Бога“; и второ, бавното разложение на класическите робовладелски отношения“. (Г. Бакалов – „Византия. Културно-политически очерци“)

Една от новелите на Юстиниан постановява, че каноните, издадени от предишните четири вселенски събора – в Никея, Константинопол, Ефес и Халкидон, – придобиват силата на закон. Този процес продължава и когато отношенията между Рим и Константинопол стават все по-остри, най-вече във връзка с „българския въпрос“. Малко след приемането на християнството от Константинопол, в българската държава е въведено и римско-християнското законодателство - Закона за съдене на хората и Земеделския закон. Ето едно постановление от първия закон:

„Никой не бива насилствено /да изкарва/ из черква тогова, който е в нея прибягнал. Но прибягналият открива работата на попа и вината, извършена от него, когото попът приема като беглец, догде се издири по закона и се изпита неговото обвинение“.

Тук, още през VIII в. е заложена идеята на английския „Habeas corpus“ от 1679 г. „Великата харта“ от 1215 г. защитава правата само на „свободните хора от кралството“/TO ALL FREE MEN OF OUR KINGDOM/. За правата на „свободни англичани“ претендират по-късно американските колонисти по време на Войната за независимост. Когато Короната им отказва,  те ги преформулират като „права на човека“. Така пише американският историк Робърт Палмър във „Века на демократичните революции“:

„Американските колонисти смятат, че правата на англичаните са права на цялото човечество. Когато висшите английски власти изразяват несъгласие с начина, по който американските колонисти дефинират правата на англичаните, на американците…им се налага да потърсят друг принцип на реабилитация – по-малко етноцентричен, повече исторически. Тогава те започват да наричат правата си права на човека“. (https://www.bard.edu/library/pdfs/archives/2023/06/Palmer-The Age Of The Democratic Revolution.pdf).

Между другото, тези действия обясняват инструментализирането на „ценностите“ от страна на американските геополитически стратези, които играят с “правата на човека“ /в Косово/ и „териториалната цялост“ /на бившата комунистическа Украйна/ според своя собственически интерес.

В заключение ще кажа, че напълнооснователноанглийският историк с руски произход Дмитрий Оболенски твърди:византийското право, оставайки свързано с Юстиниановата кодификация, надживява падането на Константинопол и се превръща в общо наследие на западната цивилизация/подч. от мен – А.К./. Известният английски юрист и историк от ХVІІІ в. Уилям Блекстоун потвърждава неговата теза. В своите „Коментари на законите на Англия“ той посочва „трите „наставления на Юстиниан“ като фундамент на английското право и нарича крал Едуард Първи „нашият английски Юстиниан“ („our English Justinian, King Edward the First“). (Sir William Blackstone, “Commentaries on the Laws of
England in Four Books”, vol. 1 [1753]). (http://files.libertyfund.org/files/2140/Blackstone_1387-01_EBk_v6.0.pdf),

Икона на княз Борис I

За англичанина Уйлям Гладстоун техният крал е важен, защото е „английският Юстиниан“. Нобългарският княз Борис е още по-важен, защото извършва своето дело – основополагане на славяноезичното християнство като първа „демократизация“ на културата - пет века преди  Джон Уиклиф да преведе библията на английски език. И много преди времето, когато немският император Карл V казвал, че на немски говори само с конете си, а образованите немски дворяни говорели и пишели на латински.

И това е вярно, независимо кой и кога го е казал. Но мога да уточня за по-младите поколения евроатлантици – казва го Георги Димитров, обвинен за подпалването на германския Райхстагпред съда в Лайпциг. В действителност пожарът е провокация на  германските нацисти. А те намират широка подкрепа във всички западни държави на „цивилизована“,  всъщност, расистка „Европа“, каквато си оставатя и до днес в интимната си същност.Днес тази същност се разкрива най-откровено в поведението нанейнитепълномощници на Изток -  прибалтийските и украинските „арийци“.

Ако не вярвате на мен, ето какво казва друг англичанин – известният теоретик на нацията Бенедикт Андерсън във „Въобразените общости“:

„Измислиците на расизма фактически произхождат от идеологиите на класата, а не от тази на нацията: преди всичко с твърденията за божественост на управляващите, за „синя“ или „бяла“ кръв и „изисканост“ на аристокрацията. Така че не е чудно, че предполагаемият баща на модерният расизъм е не някой дребнобуржоазен националист, а Йозеф Артур, граф дьо Гобино. Също така, общо взето расизмът и антисемитизмът се проявяват в националните граници, а не отвъд тях. С други думи, те легитимират не толкова външни войни, колкото вътрешното потисничество и господство.“

„Вътрешното“ – в границите на ЕС - е„господство“ над кого? Над такива като нас, които се срамуват от себе си. Ако изобщо има други такива като нас…

     Александър КЕРТИН