nabore.bg

Два разказа за добротата, човечността и отзивчивостта на обикновенните иранци, за техния богат духовен свят

 

Фрагмент от светилището на Фатима

Светът ври и кипи - Украйна, Гренландия, Венецуела, а вече и Иран, където режимът на аятоласите избива хиляди демонстранти, вдигнали се на бунт срещу тиранията на властта. За свобода, справедливост и по-добър живот!

Наследник на великата Персийска империя, днешен Иран е държава с огромно влияние не само в Близкия изток, но и  в целия свят. За съжаление, повече от 45 години, Държава на злото, защото нейна характеристика са тероризмът, средновековното подчинение на жените, погромът над гражданските права, все по-дълбоката пропаст между бедни и богати, вилнеещата корупция сред управляващия елит.

След свалянето на шах Реза Пахлави през 1979 година, народът на страната е смачкан в клещите на религиозния фанатизъм и потисничество и за иранците настъпват тежки времена на изолация, ограничения и драстичен срив на икономическото и социалното положение.  Само преди месец милиони измъчени хора се вдигнаха на най-мащабните протести в новата история на Иран, но те бяха удавени в кръв. Режимът, готов на всичко, за да се задържи на власт и да демонстрира легитимност, варварски изби по различни данни между пет и трийсет хиляди граждани(!), излезли на улиците за така жадуваната промяна и подкрепени от сина на шаха, който от години живее в изгнание. И този път, въпреки обещаната на думи помощ от САЩ и въпреки че светът осъди остро зверствата на аятоласите, гневът на хората беше потушен и макар и разклатена и отслабена, властта успя отново да се задържи.

Имах щастието да посетя Иран неотдавна, в по-спокойно време и с ръка на сърцето мога да призная, че при всичките ми пътешествия в над 90 държави, не съм срещал по-гостоприемни, по-топли, по-услужливи и по-будни хора! Чувствах се  като най-скъп гост, независимо дали на улицата, в нечий дом или в хотел, навсякъде срещах любезни, усмихнати лица, готови да помогнат абсолютно безкористно и с най-добри намерения, нещо вкоренено в културата и в традициите на иранците, както по-късно разбрах.

Тук представям на читателите някои впечатления от Иран, които съм описал в „От гърлото на дявола към завоите на смъртта“ - моята книга с истории от странстванията ми по света.

      

***

         - Вие сте луди, бе! Там във всеки чужденец виждат шпионин и на мига му отрязват главата! Там всеки християнин го обявяват за враг на Аллаха и го бесят! Там всеки, погледнал жена с интерес и копнеж, го събличат гол и го бият с пръчки пред озверяла тълпа, а оживее ли, го тикват в затвора за десет години! Вие сте луди, луди до безсъзнание!

       „Там“ е държавата Иран, там, където гърмят бомбите на пропагандата, мирише силно на барут и се дочува зловещият тътен на приближаваща война. А тези, които се опитват да ни спрат с подобни страшни страхотии, втълпени от медиите – наши роднини, близки, приятели, всъщност наистина са много разтревожени ще оцелеем ли в толкова рисковано пътешествие и дали „там“, в тази незнайна, „тъмна“ страна, няма да ни одерат живи.

       Ние с Филип обаче сме инати и въпреки всичко тръгваме!

       Малко преди кацането на Техеранското летище в самолета става чудо невиждано: изведнъж дамската половина от пътниците започва трескаво да вади от куфари, чанти и сакове всевъзможни забрадки, кърпи, воали и да се загръща и опакова с тях така, че когато рулираме по пистата всяко създание от женски род е забулено от глава до пети – виждат се само един нос и две ококорени от уплаха очи. Тук обаче трябва да отбележа, че иранските религиозни норми не задължават лицата на жените и телата им да са напълно закрити. Достатъчно е да бъде наметнат дълъг шал или фередже – широко наметало, което покрива и главата, и част от тялото. Цветът му - по избор.

 Градината на двореца Голестан

   

     Процедурата за издаване на виза при пристигане изглежда много проста, но след около час обиколки между четири гишета заедно с двама заблудени като нас холандци, разбираме, че има реална опасност да не получим разрешение за влизане в страната. Искат да се обадя на приятел в Ислямската република, който да гарантира за мен и за моя спътник. Успявам да дам номера на позната на приятел на мой приятел, но дали реално някой й е звъннал или това е част от стрес-сценария за проверка на чужденци, ще си остане завинаги тайна на намусения чиновник с белите сандали и черните вълнени чорапи.

      Всичко в Иран е странно, шокиращо, щом вече толкова време случилото се стои пред очите ми сякаш е станало вчера и щом все се връщам назад в спомените за тази луда седмица, която започна още на летището в столицата Техеран.

        Най-сетне, слава Богу и слава Аллаху, излизаме със заветните визи в паспортите и сме изумени - на голямото международно летище в Техеран, град с над 10 милиона жители, няма никой, вярвате ли - буквално никой, освен нас! Сбърках, извинявам се: освен нас и полузаспалите служители. Също и няколко дремещи полицаи. В средата на огромния терминал „Пристигащи“ се мъдрят много самотно двата ни куфара, прилежно подпрени, а до тях мъж на средна възраст, с искрено, усмихнато лице, служител на хотела, където имаме запазена стая, държи табелка с моето име и ни гледа с надежда. Очевидно ние сме неговите хора, двамата холандци все още не са излезли, може да нямат нашия късмет и въобще да не се появят.

       Бусчето, поне на 40-50 години, по-подходящо за музей на ретро автомобили, отколкото за използване, се движи пъшкайки с не повече от 60-70 километра в час по безупречно асфалтираното шосе и вдига страшен прахоляк. Влизаме в Техеран, една от няколкото столици в света, заедно със София и Сантяго де Чили, разположени в самото подножие на планина. Светофарите тук са препоръчителни, не задължителни, трафикът непоносим, превозните средства изскачат отвсякъде, повечето втора и трета възраст, голяма част местно производство или сглобени по лиценз. Ауди официално е забранена за внос автомобилна марка на територията на Иран, а Мерцедес и БМВ - привилегия на наистина заможните. Въздухът е прашен, мръсен и жегата го прави още по-сух, така че кашлицата идва от само себе си.

       - Как да стигнем до кулата Милад? – питам момичето на рецепцията, защото решаваме да започнем именно с тази 435-метрова стълба към небето обиколката си в Техеран.

      - Вървете по улицата и някой ще спре да ви вземе.

      - Не, ние искаме да отидем до кулата, нямаме уговорка с никого да ни кара – настоявам аз, убеден, че тя не ме разбира.

     - Да, ще ви вземат, щом тръгнете по улицата, тук освен такситата, частните коли също стават таксита след пазарлък за цената.

       Тая работа никак не ми харесва, но точно на петата секунда след като стъпваме на улицата, пред нас спира черна кола местно производство, с мустакат иранец на волана, който знае пет-шест думи на английски, но това не е проблем, защото в случая банкнотите са важни, не езикът.

       Милад е една от най-високите сгради в света, извисява се величествено и от последната площадка разкрива смайваща 360-градусова панорама на Техеран - при ясен, слънчев ден видимостта е десетки километри, но сега е нощ. И докато се взираме в поръсената с милиони светлинки тъмнина над града, за първи път се заговаряме с иранци. Впоследствие разбираме, че това е нация на много любопитни и жадни за света хора. Поради естеството на политическата система и ниския стандарт на живот, малко поданици на аятолаха имат възможност да пътуват в чужбина. Затова в този край на Земята наша милост е атракция, макар че все още не го знае.

       Група ирански деца на възраст около 12-15 години, облечени в униформи, се приближава към нас и буквално ни засипва с въпроси на нелош английски: „Откъде сте?“, „Какво мислите за Иран?“, „Защо сте тук?“, „Така ли е и във вашата страна?“, „Как сте купили тези дрехи?“

       Ние сме малко шашнати от цялото внимание, а накрая се налага дори да позираме за обща снимка. Всъщност, като се пооглеждаме на излизане, се оказва, че сме единствените чужденци, решили да посетят строителното чудо Милад!

       Както си му е редът, не може да си в столицата и да не отидеш до монумента Азади – Кулата на свободата, площада пред него и парка. Често паметникът е наричан Вратата на Техеран, построен е от бял мрамор от Исфахан и е още едно бляскаво творение на иранската архитектура. Навсякъде са пипнали градинари, цветя, дръвчета, храсти са изкъпани и сресани, всичко е излъскано до блясък, тревата е като пред английска къща – наситено зелена, изящно подрязана. В далечината се забелязва двойка младоженци и цяла свита от оператори с камери, търсещи перфектния ъгъл, за да запечатат момента на фона на грандиозния монумент.  Предупредени сме да внимаваме със снимките, защото в Иран има желязна забрана за фотографиране на правителствени, военни и всякакви други обекти, важни за националната сигурност. За разлика от други държави с подобни забрани, тук на мига те арестуват и после иди доказвай, че не си шпионин. А нали вече знаете какво става с шпионите?

       Мраморният дворец Голестан е следващата ни цел. Бивш царски комплекс на Каджарската династия, той обединява над седемнадесет внушителни постройки, освен тях – музеи, пищни градини. Образец е за сливане на персийски с европейски архитектурни стилове. В миналото, когато Иран е имал друга форма на държавно управление, в Мраморната тронна зала на двореца са се извършвали коронациите на шаховете.

        Пропускаме „копърките“, които ни преследват едва ли не на тълпи, смело хвърляйки солидни цифри за курс до двореца, и продължаваме надолу, без да знаем накъде точно вървим, когато до нас спира млад мъж с неизменните мустаци и тъмни дрехи, яхнал стар „Симсон“ – мечтата на моториста у нас преди половин век.

        След като дава вид, че уж знае къде трябва да ни закара, започваме преговори за цената. Щом те свършват, следва покана да се качим. На този мотор трима души – пълно безумие?! Категорично намирам това за авантюра, дори за самоубийство и очаквам, че той има предвид негов колега с кола. Нищо подобно – човекът просто пътува по работа в нашата посока и защо пътьом да не изкара няколко риала. Целият пазарлък се проточва доста време на висок глас, от околните магазинчета и ресторанти се събират хора да ни навиват и да ни демонстрират как за стария „Симсон“ трима пътници са си нещо съвсем нормално. Рискуваме и се натъпкваме един зад друг, по-точно един върху друг, все пак сме в Иран, трябва да правим като местните.

       Кошмарно пътуване - няма друга дума, която да опише тази ужасия, която преживяваме, особено аз, бидейки най-отзад. На няколко пъти почти падам и от стреса чак получавам халюцинации как автомобилите зад мен минават през главата ми!

        Возим се около половин час с две обърквания на маршрута и поне няколко  десетки фатални ситуации, от които се измъкваме с луд късмет без някой огромен камион да ни размаже. Защото адът е дошъл тук: диви клаксони, нашествие на коли от всички посоки, тежък смог, тичащи по платното пешеходци, кокошки, кучета, котки - в цялото това невиждано шосейно стълпотворение, където светофарите са безполезни и дори пречат, се озоваваме и ние със затворени очи, вкопчени един в друг, сипещи молитви да стигнем живи! Нашият човек обаче наистина е виртуоз на мотора - за тридесет минути не спира на нито един червен сигнал, както впрочем и останалите участници в откачения трафик, не докосва с крака земята при завои, успява да мине невредим през всяко кръстовище, да се промуши със завидно спокойствие през невъзможни задръствания и накрая... да ни закара на съвсем друго място! Ние обаче сме дотолкова шашардисани и щастливи, че с крясъци „Живи“, „Живи“ скачаме в движение - майната му на дворец и на всичко, повече на мотор в Техеран – никога!  

        Привечер продължаваме с метрото. Подземната железница е стара, захабена, но чиста и за град с такива размери е най-удобният начин да стигнеш, закъдето си тръгнал. А двамата с Филип след преживяното сме се насочили към Дарбант, огромен комплекс от ресторанти, магазинчета, занаятчийници, вкопани в скалите на планината Алборз, на север от Техеран. Отново не знаем как да го намерим, но нали с питане далече се стига, та и ние така... до крайната спирка на метрото. Обясняват ни, че последното влакче е малко преди полунощ, когато специален служител застава на изхода на станцията, за да привика всеки закъснял пътник. После по радиостанция съобщава на машиниста, че всички вече са се качили и му разрешава да тръгне, като все още се оглежда загрижен да не остане някой неприбран.  

Вагоните са разделени на мъжки и дамски, жена може да се качи в мъжки вагон само ако е със съпруга си, или ако е майка - със сина си, който трябва да е навършил пълнолетие. Коментираме си, докато се возим с ескалатора, това полово разделение, както и погледите, вперени в нас постоянно от всички посоки и изведнъж чуваме някъде отзад руска реч:

     - Момчета, от Москва ли сте? – забрадена жена с лош акцент явно насочва въпроса към нас.

      Мълчим, защото знаем, че тук се наказва случайният контакт с чужденци, какво ли не може да последва, още повече че навън вече е тъмно и наоколо се мяркат опасни физиономии.

      - Учила съм в Ростов, казвам се Енсие, вие от Москва ли сте?

      Гледаме се с Филип и аз измънквам:

      - Не, не, благодаря ви, не сме от Москва.

      Забързваме по стъпалата на ескалатора, а тя ни следва:

      - Къде отивате, искате ли да ви помогна? Говорите ли руски, откъде сте?

      Залепя се за нас и казва, че малко след изхода на метрото има хубаво място с домашно готвена храна, да отидем заедно да вечеряме.

     - Не сме гладни - отговаряме ние, а истината е обратната - умираме от глад.

       Закостенелите ни мозъци не допускат, че някой някъде на тоя свят може да има чистите намерения да ни нагости, само защото религията и културата му възпитават да се помага на чужденци, на пътници, на хора в беда и за разлика от нашенско, тази повеля тук желязно се спазва.

Става неудобно да отказваме за пети път, представяме се кои сме и откъде сме, благодарим, но никак не можем да приемем Енсие да ни купува вечеря.

Тя е непреклонна:

      - Не, вие сте в моята родина, вие сте мои гости, бих ви поканила у дома, но живея далеч, става късно и не е добре да вървим заедно в тъмното.

Няма какво повече да кажем, тръгваме към скромно заведение на самообслужване, нещо като закусвалня – витрината е претрупана с ирански гозби, надалеч изкушаващо се носят аромати на всевъзможни подправки. Енсие ни пита дали има храна, която не ядем и избира пет ястия, подчертавам, пет пълни догоре чинии, взима ни по една иранска „Фанта“, плаща на касата, пренася таблите до маса с два стола и ни пожелава приятен апетит с такова задоволство, сякаш тя самата е сготвила всичко и сме се разположили като най-скъпи гости на миндера в нейната къща.  Аз инстинктивно бъркам в джоба си и подавам пари, при което тя скача, дръпва се крачка назад и искрено се възмущава как можем да си помислим, че ще позволи ние да плащаме.

     - Моля, седнете да хапнем заедно – кани я Филип и придърпва трети стол.

     - Нямам право да седя на вашата маса и да ви притеснявам,  докато ядете...

     - Как така, не може така, не бива ние да се храним, а вие да гледате отстрани!?

       Но тази странна, невероятна жена точно това и направи – седна през една маса от нас, без да яде нищо и търпеливо зачака да се налапаме, като в един миг отново скочи, за да ни донесе салфетки и още хляб, и през цялото време бе толкова щастлива, все едно тя е омела двете табли с храна!

Аятолахът дебне отвсякъде

 

Подобни случки имаме още няколко пъти при нашето пътуване из страната и те отварят пред нас една непозната врата, вратата на иранското благородство, гостолюбие и подкрепа към всяко човешко същество, изпаднало в затруднение.

        Гузно излизаме двамата от гостилницата, тя върви до нас гладна, но очевидно изпитва радост от добрината, която е сторила. Ние – преяли, с объркани мисли какво следва да направим. Предлагаме да напълним торба с различни пресни плодове от близките сергии и да й я подарим - отказва; да купим месо, за да го занесе вкъщи - отказва; да я водим на обяд на следващия ден - отказва. Смайваща жена! Изпраща ни до близката „стоянка“ и ни спестява „обира“, който ни грози, ако тя не ни урежда возенето до Дарбант. Следва сбогуване с плахо ръкостискане и пожелания Аллах да е с нас и да ни закриля.

      - Извинявай, Енсие, ние сме християни, нашият Бог е Исус Христос – казвам с усмивка, но и леко засегнат.

      - Господ е един за всички, той е в сърцето! Довиждане! – тихо ми отговаря на развален руски, обръща се и потъва в реката от хора.

       Мълчим в таксито, гледаме през стъклата, единият наляво, другият - надясно, колите пак са ужасно шумни и многобройни. Мислим за тази жена и колко малко е нужно, за да бъдем човеци, но изглежда много от нас са забравили как става това.

       Оазис в мръсния, луд, претъпкан град - това е Дарбант. Скалите са запазени недокоснати, издълбани в необичайни форми, няма надстрояване, няма бетон и вече „любимото“ за България съсипване на природата. Изумително пъстри украси, почти архаично обзавеждане. Ориенталска музика, тържество, празник в делника, безброй цветове. Екзотични ухания от кухнята на Изтока, майстори готвят и въртят шишове пред всички, скари цвърчат, сладко от грозде се вари, пекат се ядки, пътешествие назад към традициите на отминалото време. При това цялата атмосфера е съвсем автентична, а викачи, облечени в старинни носии, настойчиво канят минувачите да хапнат в заведенията. Каменният град изглежда като излязъл от приказките.

Спира ни дъха великолепен ресторант, разположен на ръба на висока скала – едната му половина виси във въздуха! До него се стига само с асансьор, вкопан в канарите. Въпреки че сме сити след гощавката на Енсие, изкушени от викачите, решаваме да опитаме кухнята и сме очаровани от храната. Липсва ни единствено по чаша бира – алкохолът е абсолютно забранен навсякъде.

     По–късно в хотела ни посрещат с въпроса:

      - Имате избор между обикновен билет и ВИП места, разликата е около пет долара. Вие кажете какво предпочитате и Махди ще изпълни поръчката.

       - За толкова часове път най-добре да седим удобно, затова - ВИП. И нека  Махди обясни на  шофьора къде да ни свали, че той, ако не говори английски...

      Сбогуваме се с момичето на рецепцията, усмихната и красива девойка от града на виното Шираз. Тя идва да учи в столицата и щом завършва, е приета на работа в „нашия“ хотел. После се оставяме в ръцете на Махди, същия Махди, който ни посрещна на летището, а сега с познатото старо бусче трябва да ни откара към огромния автобусен терминал. На него е поверена задачата да ни качи на следобедния автобус за Исфахан – Града на мостовете, за да продължим нашите приключения в Иран.

 

(Следва)

 

Стойко ИВАНОВ