nabore.bg

Най-удобният начин за придвижване в Манила е чрез смартфон приложение за такси, а за вкусна вечеря в ресторант се плаща такса...готвене

Внушителни небостъргачи в преддверието на Американските гробища в Манила

- Усещаш леко парене и сякаш те боцкат с игла.

- Е, а не тече ли кръв, как така?

- Нали затова ги наричат безкръвни хирурзи. И да е имало, не съм видял, аз така се бях вцепенил, ти представяш ли си някой да си пъхне ръката до китката в черния ти дроб?

- Каква китка, какъв дроб, бе, вас май ви удари червеното вино? – рязко се включвам в разговора на Иво и другите.

- Ти сякаш не следиш приказката – пресича ме Митака, – нали направо бъркат с ръце във вътрешностите, няма лъжа, видях го с очите си.

- Чакай, чакай, може аз да съм прекалил с виното и да не съм разбрал въобще за какво говорите.

- За филипинските лечители, заплес, след няколко месеца ще отида да ме оправят – обажда се Емо от края на масата.

- Значи всички вие тук, без нас двамата с Емо, сте ходили на някакви лечители, които правят операции с голи ръце под упойка?

- Няма упойка, това са Божии лечители, няма нужда от упойка, ти не усещаш нищо, трябва да прочетеш и да се образоваш. Аз ти казвам, че такова чудо не ми се беше случвало.

Гледам Иво и все още не разбирам тая цялата измишльотина за някакви доктори накрая на света, дето пипали вътре, човъркали, настройвали ти органите, изцелявали...

Тръгваме да излизаме от заведението и Емо ми подвиква:

- Ако решиш, аз се стягам за септември, ей го къде е, идвай за компания и да ни направят железни и безсмъртни.

На другата сутрин най-напред звъня на всички от вчерашната сбирка в турския ресторант да разбера майтап ли беше това или има чудеса накрая на света? След като се чувам с четиримата „излекувани“ и изравям целия интернет, в късния следобяд вече съм взел решение – заминавам, с Емо или без, септември или октомври, но заминавам за Филипините!

Феноменът „Божии доктори“ съществува освен във Филипините, държава с над седем хиляди острова, 300 000 квадратни километра територия и 106 милиона население, също и в огромната Бразилия. В Бразилия обаче лечителите използват медицински уреди - ножици и скалпели, в работата си. Свързващото между двете страни е силната католическа вяра в Христос, но и голямата бедност, особено в азиатската държава. Оттук се тръгва, за да бъде разплетена изключителната популярност на този вид терапия – в страна, където огромната част от населението не може да си позволи преглед при лекар или да плати болничното си лечение, хората търсят друго спасение.

Спасителите са безброй: медиуми, магьосници, астрални и паранормални терапевти, канализатори на духа, баячки, хипнотизатори с психокинеза и над всички в пирамидата на нетрадиционните изцелители са „Божиите лечители“ и „безкръвните хирурзи“. Първите извършват своите действия без да проникват в тялото на болните, само с молитви и енергийни сеанси. Вторите, тези, към които съм се запътил и аз, се твърди, че изпадат в транс и се свързват с Бог, като по този начин преминават на друго материално ниво и проникват безболезнено и безкръвно в тялото на пациента. Така те изчистват увредения орган от тумори, ракови образувания, шлаки, запушвания и подновяват настройката на енергийния поток в организма.

Общото между двата вида лечители е силната вяра в Светия дух, който според тях управлява ръцете им и те му принадлежат по време на интервенциите. 

Броят на тези лечители Господни е неизвестен, но се предполага, че са над 10 000, пръснати из цялата страна, като за своеобразен техен център се смята провинция Пангасинан. Мнозина са познати само в района, в който живеят, и там славата им се носи от уста на уста, но достъпът до тях на чужденци или хора от други краища е труден. Само малък брой от хилядите практикуват безкръвни операции, а между най-добрите в занаята има голяма конкуренция. Божият закон е, че тези хора не трябва да взимат пари, за да помагат на сакати, болни и нуждаещи се, но действителността е друга – много са станали милионери от страданието на вярващите, като заплащането за един сеанс достига стотици долари. Мълвата твърди, че Бог отнема дарбата на печалбарите и ги наказва за алчността им. Той повелява всеки да бъде лекуван, единствените условия са да бъде вярващ и да не е отнел човешки живот. Изцеряването е индивидуално и продължава колкото изисква болестта.

Първият официално описан лечител е човек на име Елеутерио Терте, чиито услуги стават популярни през 40-те години на миналия век, но едва през 50-те чуждестранният интерес започва да нараства. Неговият ученик Тони Агпаоа продължава делото на учителя си и придобива международна известност. Световното внимание към безкръвните операции се увеличава лавинообразно, докато не достига своя връх през 70-те, когато между осем и десет хиляди туристи, обикновено бели западняци, отиват във Филипините всеки месец. Появяват се стотици фирми, специализирани в организирането на екскурзии до островната държава с цел лечение. Те се превръщат в машина за пари. Някои посетители отчаяно търсят лек срещу смъртоносни заболявания, други са просто любопитни. И докато едни са излекувани, мнозина се връщат разочаровани след скъпо и уморително пътуване.

В крайна сметка Агпаоа е арестуван и обвинен в САЩ за измама, а когато самият той получава възпаление на апендицита си, по спешност постъпва и бива опериран... в градската болница в Сан Франциско. Постепенно истерията по „Божиите доктори“ отшумява, за да се завърне пак в началото на новото хилядолетие, когато отново тълпи от болни тръгват, за да търсят спасение, с разликата, че вече не са толкова многобройни като през миналия век.

Както всяко дълбоко противоречиво явление, извънземно дори, мненията за „Божиите доктори“ в самите Филипини са разделени и отиват в двете крайности.  Министерството на здравеопазването не ги признава, медицинските асоциации ги игнорират, а Църквата ги отрича. Милиони хора обаче, особено от малките градове, ги боготворят. През годините много учени и лекари се опитват да разгадаят чудото на тези магични избранници. Някои успяват да ги изобличат в измама и използване на животинска кръв и карантии при операциите, други твърдят, че кръвта е червена боя, трети, че това са ловки фокусници, цапащи пациентите... с кетчуп. Не са малко и тези, които твърдят, че благодарение на паранормална сила заболяването е изчезнало.

Прочитам за интересен случай, документиран от известния южноафрикански биолог, зоолог и писател Лиал Уотсън. Той разказва, че взима болна тъкан от пациент, опериран по „Божия начин“ в малко село и я пренася  в херметически затворен и запечатан стъклен буркан в лаборатория в Южна Африка за анализ. Когато пробата стига в ЮАР, стъкленицата е празна, а печатът е недокоснат. Съдържанието просто се изпарява по чудодеен начин!

Мистериозни и неразгадани, такива ще останат вероятно завинаги лекуващите с Божията сила, но ние с Емо искаме да изпитаме върху себе си дали всичко е истина или лъжа. Планираме да се видим направо в столицата Манила, защото аз идвам от Страната на усмивките и любовта Тайланд, а той иска да прекара малко време насаме с млада филипинка. Преди да наредим маршрута за предстоящите дни, ни остава най-важното – кой от хилядите доктори да изберем? Как да се ориентираме за най-добрия, най-надеждния, най-отдадения? Опитваме с четене, но не смогваме да изчетем написаното за всеки, а и все се намират хора, оставили лоши мнения. Единственото правилно решение е да се доверим на нашата приятелска група, наскоро завърнала се оттам, и да се спрем на същия изцелител, който те така горещо ни препоръчват. Тя всъщност е жена. Казва се Естер Браво от Урданета, провинция Пангасинан, а фантастичната й история ще опиша по–нататък.

От хората, посетили Манила, не срещнах някой, на когото да му е харесал градът, точно обратното – всеки казва, че ако има как, даже не би преспал тук и една нощ, ами направо от летището - и към островите. Метропoлията на столицата включва 17 района и градове, разположени върху площ от стотици квадратни километри и дължина над сто километра. Населението по различни оценки е между 18 и 24 милиона и в статистиките е на първо място по градска гъстота в света и на едно от първите места по замърсеност на въздуха.

Освен потресаващия трафик, стария автомобилен парк и пренаселеността, има още една, и то куриозна причина за отровния въздух: столицата е без официален наземен градски транспорт! Вместо това има междуградски автобуси, приложения за такси, подобни на Юбер, подземно метро и запазената марка на Филипините – джипнитата, или както ги наричам аз - джипки. Тези безумни превозни средства са военни джипове на американската армия, наследство от Втората световна война. След нейния край хиляди такива коли остават в ръцете на филипинците и по-късно започват да се използват масово за транспорт. Шасито им бива удължено, след което колата лесно се превръща в нещо като маршрутно такси с фиксирана цена.

Започва поголовно производство на такива маршрутки, постепенно те превземат градовете. Отскоро вече има закон, че не трябва да са на повече от 15 години, за да се движат по пътищата. Наброяват 75 000 само в Манила, с ретро дизайн, с покрив и с перила, със седалки модел „тапицирана пейка“, и събират 18, понякога 30, че дори 40 човека, натъпкани като сардели и дишащи мръсотията на улиците. Основният проблем на джипнитата е шумният, стар и извън всякакви екологични норми дизелов двигател. Той издава гръмовен звук, бълва огромни облаци черен дим, а не стига това, ами шофьорите карат като луди, изпреварват се, засичат се и участват в битката за всеки клиент.  Боядисани в жълто, червено, зелено, нашарени с всевъзможни надписи, с висящи дрънкулки, като в тираджийска кабина, джипнитата обаче са неразделна, много живописна част от пейзажа.

Азия е може би най-мирният и най-дружелюбният континент и където и да се намирате, дали в огромен град или в малко селце в джунглата, рядко може да се чувствате несигурни или заплашени от местните хора. Манила, за съжаление, е съвсем друга история – тя е сред най-опасните столици в света. Тук престъпността не е така стройно организирана, както например в Рио де Жанейро, просто кварталите се владеят от по-малки банди. Истинско бедствие са безбройните криминални прояви на бедни младежи, които не са слагали залък в устата си с дни, или пък са пристрастени към наркотиците. Ако сте свикнали да се разхождате сами по улиците на Банкок, Пном Пен или Сингапур, в Манила това съвсем не е препоръчително. Рядко ще срещнете бели хора, защото когато се стъмни, излизат просяци, бездомници, престъпници, често здраво почерпени, а филипинците са известни с агресивното си пиянство. Обирите са масово явление - както си вървите или се возите на джипнито,  могат да ви дръпнат чантата, портфейла, златната верижка от врата, телефона от ръката. В някои квартали въобще не бива да се ходи, охраната на жилищните сгради е задължителна, а в много магазини пазачите са въоръжени дори с пушки-помпи. Всеки случайно минаващ европеец дълго и подробно е оглеждан от местните, събрани на групи пред къщите, кафенетата със стари, счупени пластмасови столове и по кьошетата.

Манила не е мечтата на туриста, но ако все пак имате време за губене, което искате да изкарате не в обикаляне из вездесъщите азиатски молове, то ще ви насоча към няколко места, които си струват вниманието.

Интрамурос или Ограденият град е исторически район в центъра, заобиколен от стена. Построен e в късния XVI век, по време на испанското владичество, за да предпазва от чуждите нашествия. Вътре има крепости, канали, екзотична растителност, препратки към миналото време със стари постройки и улици. Днес Ограденият град е възстановен, поддържан и отворен за туристи, но през далечната 1945 година е бил буквално заличен при опустошителната битка с японската армия. Филипинци и американци се бият рамо до рамо близо месец, а японците изтриват Манила от картата след брутални бомбардировки и извършват масови убийства на над 100 000  цивилни граждани. 

Комплексът Интрамурос продължава с парка „Ризал“, кръстен на националния герой и патриот Хосе Ризал, екзекутиран от испанското колониално правителство през 1896 година. Огромно зелено пространство, красиви паметници, фонтани, мемориал, един от най-огромните градски паркове в Азия e прекрасно място за разходка далеч от джунглата на бетона и мръсния въздух.

Най-удобният начин за придвижване в Манила е чрез смартфон приложението за такси – Граб такси, в превод Хвани такси. Независимо къде сте, само до няколко минути идва кола, като предварително се изписва цената на превоза, регистрационният номер на автомобила, името и снимката на шофьора и в колко часа ще е при вас. Почти като Юбер, но според мен по-надеждно.

Поръчвам едно такова такси и от Интрамурос продължавам към Американското военно гробище. С над 17 000 гроба, то е най-голямото за американци, загинали през Втората световна война извън пределите на САЩ. Разположено е в престижния район „Бонифацио“ на площ от над 150 акра и е безукорно поддържано. Контролът започва от входа, където записват данните ви и питат защо искате да влезете тук, каква е причината за вашия интерес?!? Алеите са по-широки от двулентов булевард, асфалтът е излъскан, тревата е подравнена вероятно с линийка, целият ансамбъл се напоява постоянно с монтирани в почвата пръскачки и зеленият цвят е така наситен, че избожда очите при по-дълго взиране.

Безмълвно щъкат десетки градинари с ножици и лопати, чистачи събират падналите листа от внушителните махагонови дървета с едри цветове. Паметниците са от бели мраморни плочи, подредени в безкрайни, съвършено прави редици, с изписани имената на геройски загиналите в битките. Завършекът е грандиозен мемориал, а пред него на широка тераса са разположени два големи полукръга. Двадесет и пет мозаечни карти припомнят успехите на американските въоръжени сили в Тихия океан, Китай, Индия и Бирма. Върху правоъгълни колони от финия варовик Трани са изписани таблично подредени 36 286 имена на обявените за изчезнали в сраженията. Ако минавате през столицата на Филипините, посетете това място!

Идва време за срещата с Емо, ще уточняваме кога да тръгнем към лечителите, ще вечеряме и в случай че намерим интересни сувенири, може да отметнем малко имена от списъка с подаръците. Единодушно се спираме на СМ мол – твърде подходящ за нашите планове. В огромния търговски център има стотици ресторанти и магазини, а пред него е крайбрежната улица с виенско колело, забавления, алея за разходки и още ресторанти.

Градският транспорт Джипни в ... действие

Както си му е редът, губим няколко часа в шляене и, бая изгладнели, започваме да избираме къде да хапнем. Предлага се всякакъв вид кухня – японска, тайландска, испанска, италианска, филипинска, американска, даже и гръцка.

Не помня кой от двамата дава фаталното предложение да пробваме някое от крайбрежните местенца със свежа морска храна. Все пак сме на брега на море. Улисани в приказки и зяпане, вървим и подминаваме десетки заведения, докато неусетно така се отдалечаваме, че сме стигнали твърде далеч, за да се връщаме назад. Изневиделица пред нас изниква викач, който ни кани с мазна усмивка в близката гостилница и ни успива с меню на доста примамливи цени.

Имам правило, което съм утвърдил при моите пътешествия из Азия – никога не се подвеждай по подобни уж изгодни оферти, защото резултатът почти винаги ще е скрита уловка в цената или стоката, а сега – в храната! Този дребен мургав филипинец ли е много убедителен или ние сме много изморени от дългото обикаляне, не знам, но покорно го последваме и влизаме в един неугледен ресторант, където ухае фантастично на морска храна. Като гладни африкански дечица караме по ред от листа - скариди, печени риби,  мариновани миди, пресни зеленчуци на пара с традиционни подправки, купа с бял ориз и всичко - полято с по халба ледена бира. Вечерята е вкусна, прясна и въпреки сумрачната атмосфера и небрежния захабен интериор около нас, си заслужава. През цялото време ми прави впечатление, че има още само две заети маси, и то с чужденци. Доста странно, предвид що-годе централното разположение, чудесната кухня и приличните цени, а-а-а, да не забравя, и големите порции. Привършваме втората халба с мезето от осолени пържени фъстъци, комплимент от келнера, когато той пристига и моли да оправим сметката, че щели да затварят. Поглеждам часовника – наближава полунощ и сме единствените клиенти.

- Разбира се, дайте да платим, малко сме се унесли в разговора, няма да ви бавим - отвръщам любезно аз.

Той бързо бърка в джоба на престилката си и вади дълга сметка, която прилича повече на откъсната страница от счетоводна книга за приключване на годината. Взирам се шокиран в цифрите, бутам Емо и му давам да провери да не би аз нещо да не довиждам в тъмното.

- Братко, тук има грешка, викай го оня дребния, да коригира сумата, тук е надписано точно двойно, като сравнявам с цените в менюто.

- Извинявам се, може ли да изчислите наново, има сериозно разминаване, не разбирам какви са тези 2800 песос накрая  (натоварили са ни близо 100 лева).

- Не, няма грешка, това е такса „готвене“!

- Моля, какво значи такса „готвене“, каква е тази такса, такова нещо за пръв път чувам? – шашнат съм от филипинската дяволия.

- За да се приготви вашата вкусна вечеря, сме използвали ток, подправки, уреди за готвене, труда на нашите готвачи, това е таксата за тези разходи.

- Що за безумие, естествено, че използвате ток и печка и затова си плащаме, не очакваме рибата сама да скочи в тигана. Няма как да платим тази сума. Никой не ни предупреди, никъде не го пише.

- Напротив, пише го, вие не сте прочели внимателно, грешката е ваша - казва наглото мургаво джудже и ми подава менюто, като сочи с пръст микроскопично напечатани буквички и цифрички. – Ето, пише си го ясно.

Превеждам на Емо какво си говорим и двамата буквално сме бесни как ни правят на идиоти. Междувременно около нас се събират 4–5 събратя на сервитьора и ни гледат лошо. Още по-неприятното е, че друг слага верига с катинар на вратата към изхода, така че пътят ни е отцепен, не че сме тръгнали да бягаме, но явно ни кроят капан. 

- Няма да платим тази такса, това е обир и измама, вие се възползвате, че сме чужденци и се опитвате да ни окрадете! – инатя се аз.

- Тогава няма да излезете от заведението, да сте чели какво поръчвате! – крещи джуджето, а другите стесняват кръга около масата.

Тук е преломният момент в тази кошмарна случка. Казвам на Емо, че ако отстъпим, платим и ни пуснат да излезем, нищо чудно по пътя към таксито да ни пребият в тъмното и да ни вземат останалите пари, карти и телефони. Така или иначе сме заложници, поне да се държим на положение и да отговорим на атаката. Той е твърдо „за“.

- В такъв случай, щом не искате да се разберем нормално, ще звънна на полицията, нека те да дойдат и да видим кой какво трябва да плаща! – заканвам се самонадеяно и се облягам доволно на стола, вадейки телефона си. Друг въпрос е, че нямам номера на полицията, никога не съм го имал, а и най-вероятно те са в комбина със заведението. Вместо да се стресне, ресторантската банда избухва в писклив кикот и единият, най-отвореният, посяга да ми дръпне телефона от ръцете. В тоя момент, неясно и за мен самия откъде, вероятно, защото преди няколко часа съм бил на Американското гробище, подсъзнателно се сещам за всесилните американци и отчаяно извиквам:

- Така ли, сега ще се обадя в американското посолство да поискам помощ, ще кажа, че ни държите заложници, хайде да видим много ли ви е смешно?

Моята заплаха произвежда ефекта на гръм - следва гробно мълчание и пълен шок. Абсолютно неочаквано и за мен, признавам си. Моментално използвам набраната инерция и продължавам да говоря уж на себе си, но така, че да ме чуват:

- А–а-а, номерът не е в телефона ми, Емо, издиктувай ми го, за да звъннем веднага... да, да, същия номер, който консулът ни даде за спешни случаи.

Ония отпускат кръга, гледат се, незнаещи какво да правят, а Емо не разбира моето самоговорене на английски и не реагира по никакъв начин. Изсъсквам му на български бързо да си погледне телефона и да се прави, че вади номер от указателя. За по-ефектно продължавам да сипя заплахи на английски как така ще ни държат заключени и как сега ще вдигна на крак цялото посолство. При това така здраво се самонавивам, че вече си вярвам!

- Защо не се споразумеем и не платите половината такса „готвене“? – рязко сменя посоката мургавият келнер.

Разбирам, че вече печелим битката и нахъсано му отговарям:

- Няма да платим нито песо от тази такса, но ще оставим добър бакшиш и ще забравим за недоразумението, или искате утре да гръмне навсякъде, че заплашвате и се гаврите с туристи чужденци?

Десет секунди съвещание, положителен отговор, щедър бакшиш от нас и почти спринт към изхода. Не знам за Емо, но на мен краката ми треперят, а сърцето ми бие до пръсване.

Измъкваме се на магия от елементарния капан за бели туристи, а може би и от по-голяма беда. Поръчваме две таксита, всеки поема към своя хотел, а по пътя си мисля трябваше ли точно последната ми вечер тук, Манила да потвърди имиджа си на опасна столица?

Стойко ИВАНОВ