nabore.bg

Литературен мегдан

Змей се спусна от небето!

Разказ

  

   Когато гръмотевицата тресна и удари първия път – нищо. Случи се на втория, рядко е да повтори и падне на същото място. Тогава изби децата, че и учителката им.

   Тогава имаше буря, че повече от буря, на хората им се сторило змей да е паднал от небето! Това вече са глупости, летящата чиния се появи по-късно, тя е истинска, портативна и сглобяема. Срещнах и тримата, не заедно, един по един, приех да са един. Самото зло, по-истински от самото зло: Пришелеца, Извънземното и Бабачамсалачам – наистина са трима. По очите ги познавах. Очите им са еднакви, зелени, ту кафяви, зениците цепнати и вертикални, присвити като на котките и жестоки. Нямаха зъби и не хапеха, но езикът им се показва раздвоен.

   Погледнеш ли календара, днес денят е понеделник – водещ, след него са другите и не ми се искаше да започне с лошо.

   Вече съм се срещал с Пришелеца. Така го нарекох когато дойде за първи път и защото не беше канен. Тогава разбрах, че на неговата Земя е осъден на смърт и дребна подробност, присъдата била обесване. Следваше и втората дребна подробност, имало и още подробности. Недоразумение, но трябва да се изпълни. Как да бъде обесен и увисне на въжето – те са планета лишена от гравитация, липсва им тежест. При тях не се произвеждат въжета, не отглеждат коноп, нямат кантари. Имал правото на избор, да си избере друга планета. Попаднал на нашата Земя, известна с гравитацията си. Бесенето ще се извърши с лекота, въжето ще се опъне и край! 

   Спуснал се е черен и противен мрак, който трудно се пробива и не идва от планината. Изчаках да се разнесе, докато и прашинка не остане от него. Върхът на планината е почернял. Исках да ми е чисто, приятно и приветливо.

   След като дошъл, за кратко време Пришелеца извършил купища престъпления. Вече подхвърлих за децата и учителката им, че и още престъпни действия. Насъбрало се много и няма да му се размине. Злото тържествува и пее грозната си песен. Честно казано, няма да му се размине!

   Мина време, нали на нашата Земя имаме време, Пришелеца неочаквано започнал да се променя. Времето му се отразило. Сеща се за смъртната присъда, която уж е забравил, и се почувствал неудобно. Мина още време, днес е понеделник и ме уведоми, че вече се нарича Извънземното. Така да му казвам, така и направих. Не е отражение на промяната.

   Извънземното, свикнах с новото му име, решил да се промени, защото така не бива да продължава. Нали съм разпилян в пространството частици от добротата ми, усетил е и прашинките морал. Съвестта му се раздвижила и нещо ставаше.

   Решил, че най-после смъртната му присъда трябва да се изпълни. Не му се чакало, ние нищо не правим, намислил да се самоубие. Сецнало го:

   - Какъв съм забраван, хубаво е да разнасям злото по Земята, така им се пада! По-добре ще е да се самоубия, така ми се пада!

   Според мене трябва да бъде обесен, краката му да ритат докато се опънат.

   Казвам му:

   - Приискало ти се – самоубий се. Как ще го направиш?

   - Ще се оставя да умра от старост!

    Нали при нас времето имаше значение, решил да умре от старост. Хитрува, намерил пък начин да се самоубие. Юридически изпипано, добре нагласено, законът се спазва, прихванал добро от мене.

   - - -

   - Не искаш ли по-бързо да стане тази работа, Извънземното? – свикнал съм с новото име. Отива му, пак същия, не се различава от двамата, само името е друго.   

   - Извънземното, да опитаме по съкратената процедура?

   Уверен и силен, гласът ми е леко пресипнал.     

   - Бутна ли те от балкона, ще полетиш като камък. Падаш и готово!

   Докато се колебае, ще го бутна! – за мене и хората събрали се по балконите отмъщението е преди всичко. Никога няма да забравим погубените деца. И за учителката ни беше жал, дядовците са между другото.

   - Бутнеш ли ме, няма да е самоубийство.

   - Няма да те бутам, ще скочим заедно.

   Затворихме очи, преброих до три и скочихме. На мене нищо ми няма, той не се върна. Така съм го измислил – да не се върне, защото не скочих. Той не се върна, защото скочи.

   Хората по балконите ръкопляскаха. Най-обикновени хора, които рано сутрин отиват на работа, късно вечер се прибират. От грубите им трудови ръце се вдигаше прах. Радваха се за отмъстените си дядовци и внуци, не забравяха учителката, знанията, които изгоряха с нея. Тя ги учеше при гръмотевична буря да не се крият под дървета – опасно за живота!

   За неговите мащаби тринадесетият етаж не е височина, прекалено ниско, като да се тътриш по корем на земята. Но аз знам какво правя: не само скочи, блъснах го с всичко сила! Спасение няма да има.

   Победа, нещо му стана и изчезна. Приема се планетата да е спасена, с Извънземното злото е изчезнало, лошото няма да го бъде. Каквото било, друго се получило и повече няма да го има.

   Забравил съм за мръсниците и негодниците, които живуркат сред нас. Забравил съм за дребните душици, които надничат тук-там от балконите. Те искат злото, обикнали са лошото и свикнали. Усладило им се, не могат без Извънземния, иска им се да са като него. Като видели да го бутам и пада, още повече им дожаляло и да се намесили. Нещо като магия, използвали ключова дума и се получило:

   - Ойларипи-и-и! – нали сме високо по балконите.

   - Ехо-о-о! – чух да отговаря ехото. Обадило се, ехото не обича да се намесва, прави го по задължение.

   - - -

   За мене ключовите думи не са от значение. В заклинания и магии не вярвам, други са мислите и желанията ми. Използвам момента, съсредоточил съм се, наглед съм цял и невредим. Преди време паднах от балкона, по тази причина уж ме имаше, ту ме нямаше. Търся смисъла, как да бъде по-нататък. Събрала сила и воля, мисълта ми се блъска, напира и ме измъчва по-силно от друг път. Нямам време да мисля. Питам се и уж думичка не казвам:

   - Как да изляза, нима завинаги ще остана на тази кръгла като презряла диня Земя. Как да се измъкна извън мисълта, да намеря отдавна търсеното и недостижимото? Земята е безкрайна, защото се движим в кръг, обикаляме и тъпчем на едно място! Естеството не би ми помогнало, прекалено дребен съм за него. Ще поема нечовешка отговорност. Много станаха хората, натрупа се ненужна биологична маса. Земята няма да издържи, орбитата се изкривява, чува се дрънкане, тракат ламарини, мирисът на хумус се губи и изчезва. Стаичките ни стават все по-тесни, ние по-дребни, от дишането кислородът е отровен, хората се задушават…

   Сам си отвръщам:

   - По-малко мисли, повече действай. Мисълта и разумът носят разрухата – гениална мисъл, жалко, че е мисъл. Миналото не бива да се връща. Неслучилото се ме преследва, не трябва да се търси, а да се продължава напред!

   Фактите са други и са поредица от дребни подробности!

   - - -

   Познай кой – трябва да е той, Извънземното ще ни дойде на гости? То е, Извънземното, и няма да е на гости. Същото, дето скочи от балкона, ама аз не скочих, защото не съм будала, се върна. Не предателите, само си помогнало.

   Стигнало познатите балкони и му е добре. Видя близката планина, върхът над нея се чернеел, така трябвало да бъде. Намира всичко да е наред. Запазили сме времето, това е чудесно.

   При тях времето не съществува и се чувстват по-свободни от нас. Пръхти и ругае, че не съм го последвал. Показал съм изобретателен ум, колкото до постъпката ми, била просташка. Просташка, ама не съм разхайтен убиец на деца, да не забравяме учителката, за старците не ми се говори.

   На нашата Земя винаги съм усещал как се отделя времето, как се отлепят секундите, минутите и часовете падат, потъват в пространството. Как металът на часовника ми олеква. След като секундите, минутите и часовете се навъртят, отново ги има, часовникът тежи в ръката ми и цъка. Отново ме има, отново съществувам, кръвта още по-уверено пулсира във вените. Това, че сам пръснат в пространството е дреболия.

   - - -

   Извънземното за последен път се огледало: парапет, познат балкон, лошите приятели го чакат. Не го чакат, избягали. Ужас, очакваше го неприятелска засада!

   - - -

   Една от дребните подробности, които не са малко, и не е за изпускане.

   Ако имах револвер само с един патрон, точно Извънземното щях да гръмна! каза се да имам! Пистолетът попадна в дланта ми и се намести. Нищо особено, за всеобща употреба, с изтрити номера и се е намерил когато трябва. 

   Извънземното се върнало и за всеки случай е невидимо. Предпазливо е. Може да се намираше неизвестно къде, може на милиони земни години от мене. Може да е зад гърба ми и не мърда. Тежко му.

   - Тебе гледа, мене види, баба си рисува! – вълшебните думички, казани от мене. Не е магия и не са ключови. Трябва да кажа нещо и да го изпреваря. Ключовите думи оставям за него. Може да съм изкрещял, защото може да се намира далече.

   Извънземното, едва се чува да крещи:

   - Арбадакарба! – обърнато, иначе е абракадабра! Произнесено отзад напред, против уроки. Извънземните са суеверни.

   Неговата дума срещу моята, моята дума срещу неговата?

   Не моята дума срещу неговата или неговата срещу моята, сребърният куршум срещу него! Куршумът в барабана на револвера е един и е сребърен. Колкото и далече да е Извънземното, стрелям! Сребърните куршуми са точни. Попадна в резервното му сърце. За по-сигурно, Извънземното си е поставило още едно сърце. При аутопсия ще се види сребърният куршум да е пръснал резервното сърце, после отскочил и поразил истинското.

   Извънземното е зад гърба ми, само поразено. Усещам го. Мърда и запазило достойнство. Вдигна крака, така се предавали на тяхната Земя. За по-удобно се изправило на ръце. Смъртната присъда не се смята за изпълнена. Дори наистина да е изпълнена, изпълнението трябва да бъде потвърдено от собствената му планета. Получава се нищо да не съм направил.

   В появилата се мъгла, която идваше от далечните простори, успях да видя нещо определено. „Тебе гледа, мене види, баба си рисува”? Очаквал съм подробности за рисунката. Видях как изглежда нарисуваната баба. Костелива старица с наметка, преметнала ръждива коса на рамо. Весело намига и ми се смее. Няма потвърждение, не съм се справил, край на предаването!

   Няма как, трябваше да го пуснем. Посъветвахме го да потърси друга планета.

   - Оправяй се сам, не можем ти свърши тази работа. Отивай на майната си! – грубичко, неприятно и неприветливо.

   Жалко, но няма да му се размине. След жестокото избиване на децата не мога да се разтоваря – още ми тежеше. Учителката – толкова знания загинаха с нея! Не ми е до отмъщението, търси се справедливостта.

   Не сребърен куршум, сребърният куршум не го ловеше. Прави дупка. Прибрала косата, смъртта се кикотеше и смееше, получи се веднъж да е весела.

   От засадата на моя балкон не дремехме. Защо сребърен куршум, нека отрежем главата му! Огледахме го, потърсихме врата му. Видяхме, че е нямал глава! Не ни пукаше, каквото направим, това ще бъде. Обаче Извънземното се изпусна. Миг небрежност, показа се, опит да надникне. Замахнах с ръка и главата му се търкаляше отрязана! Не сребърен куршум, този път в ръката ми се появил сребърен ятаган.

   - - -

   Остана ми Бабачамсалачам. Той се появи изведнъж, яхнал летяща чиния. Все едно нищо не е било и не го интересува. Облизва се и премлясква, сякаш яде нещо вкусно. Дори трети, не се отличаваше от другите двама. Трябва  да внимавам, името му е необичайно. Подобно на птиците летящата му чиния има криле и ги размахва.

   В началото го наричах ту Пришелеца, ту Извънземното. Той не се сърдеше, усмихва се. Погледна ли го в очите, е строг и сериозен. Стигна ли до звучното и мелодично Бабачамсалачам, ми е гадно и отвратително.

   Още първия път, след като пристигна на портативната си летяща чиния, влезе право в кухнята. Чувства се като у дома си. Скри я сред неизмитите чинии в мивката. По време на дългото пътуване е повече от мръсна, прах и кал от далечните простори, мръсотия. С друга дума – Космос.

   Свикнах с Бабачамсалачам. Той тихо се подсмихва, изведнъж станал сериозен, бърка кашата в посока обратна на часовниковата стрелка:

   - Ще видиш ти, ще има да си патиш… – долавям заплаха в гласа му, усеща се и лютата закана. 

   Обикновено си приготвяше каша от просо. Иначе не се спира, по цял ден тича и обикаля. Излита, отново излита и се връща, пак се връща и разнася злото и омразата. Подготвял взривяването на Земята!

   Вместо вратата му отварям прозореца. Той се измъкваше през широко отворения прозорец, а след него на кълба излиташе тежкият и спарен въздух. Земята уплашено потръпваше, което не е на хубаво.

   Ту ме има, ту ме няма, разпилян съм в пространството. Подготвям се за поредната дреболия. С престъпника поддържах приятелска връзка и правех мили очички. Защото не съм по-малко потаен, аз съм особено опасен и подъл. Не аз, той трябваше да се пази. Замислях унищожението на Бабачамсалачам.

   Веднъж измих прословутата му летяща чиния, оставена сред мръсните тенджери, тигани, чинии, между лъжиците и вилиците. Опитах се да прочета какво пише на дъното й. Колко са изостанали от нас: още драскат черти и резки, по някоя буквичка в зародиш – „О” като квадратче, опашчици от все още неизвестна бъдеща азбука.

   - - -

   И докато съм мъдрувал и пилеел във времето и пространството, тук съм и ме няма, Бабачамсалачам се възползвал от заблудите ми. Нали възможностите им са неограничени, липсата на време ги облагодетелства, изкопал дълбоко във вътрешностите на Земята дълбока дупка. Ето къде се е моткал с крилатата си летяща чиния, която летеше като птица. Успял да натъпче във вътрешностите на Земята пирони, болтове, сачми и гайки. Получило се унищожителна бомба! Насипал барут, мушнал няколко фитила. Мислил да я взриви.

   Пресрещнахме го на пътя към близка бензиностанция, пеша, тътри крака, пъшка и бърза. Нямал кибрит, за по-сигурно искал да си купи запалка.

   Отказа се от запалката – по пътя намерил ненужно и неупотребявано въже. Не е въже за бесене и се отплеснахме. Точно като за нас! Дебелото и здраво въже, което няма скъсване.

   Върнахме се и започнахме. Хванахме въжето от двата края, плюхме си на ръцете, забили сме крака в земята. Разделили сме се по равно: колкото добри и лоши от едната страна, толкова лоши и добри от другата. Едните дърпат назад и другите дърпат назад, дърпаме и дърпаме! ЗАЕДНО, ВСИЧКИ ДЪРПАМЕ НАЗАД!

   - - -

   Огромно, безкрайно поле. По средата му кичесто дърво. Стъблото като да се е забило в короната на дървото. Много светкавици на едно място, гърми и трещи, небето се тресе! Светкавиците бият от всички страни. Скрил съм се под кичестото дърво! Невероятен боксов мач. Удари светкавица – аз замахна, удари друга – аз замахна. Прасне тук и там, чукне в краката ми, пред мене и зад мене. Не спирам – замахвам и замахвам! Накрая гръмна оглушително!

   Когато се свестих, нищо ми няма. И високото дърво го няма. Дъждът престанал и не разбирам.

   Почерняло, на връх главата си имах точковидно изгаряне, наподобяваше светкавичка. Дежурният лекар от линейката носеше невероятното име Мачаласмачабаб, което прочетено обратното, не звучеше така невероятно:

   - Бабачамсалачам!

   И между другото придобивка, следствие от удара на светкавицата по главата ми:

   Придобил съм невероятната способност с лекота да чета думите отред назад! Последната дребна подробност…

 

Иван БАБУКОВ