nabore.bg

Литературен мегдан

Зловещо лице

Разказ

 

Какво да прави човек, като пенсията не стига?! Хваща се пазач, добре, ама и това не стига, защото и на децата не им стигат парите, и на внуците. И все гледа да докара още нещо допълнително. То хубаво, че завърши „Финанси“ навремето, и има още приятели тук там, та го взеха за вещо лице в съда. Не е кой знае колко, викат го от време на време, ама все се припечелва по нещо допълнително. За празник има какво да извади като иде при децата и при внуците, или да се почерпи с кутия по-читави цигари.

Пък и по влаковете и рейсовете все види някой, я познат, я зевзек, я някой вдовец пенсионер  като него, та да си изплачат болката. Е, тя е една и съща – за 40-45 години трудов стаж – двеста, триста лева пенсия.

Ама какво да правиш, орисия, демократическа съдба. „Каквато те залюлее, такава ще те долюлее“ – така казваха по неговия край едно време старите хора. Сега и той остаря и разбра, че са били прави. Баща му беше хамалин, той се поизучи, сменява какви ли не работи, по чужбина ходи, задочно завърши, та се поиздигна. И таман да хване по-високата заплата, и високата длъжност като шеф на ревизорите в едно министерство и хоп, избухна демокрацията. Ха насам,  ха натам, та я добута до охранител-пенсионер.

Жена му се разболя и си  отиде, децата няма на кой друг да се опрат, това е. Съдба, като него – колкото щеш сега.

Такива мисли му се въртяха из главата, докато пътуваше към едно подбалканско градче. Трябваше да направи експертиза като вещо лице по  съдебно дело. Една жена – инвалид-пенсионер съдеше общината, защото бе уволнена от работа, като портиерка, поради съкращение на щата. Какво да правиш, всеки се бори вече не за хляба, ами за трохата, до там стигнахме с тая демокрация, реформи, преходи и купчина безумия, които докараха хората до кофите за боклук.

Какво хубаво градче. Навремето бе идвал тук, красив Балкан, хубави хора, и хубава ракия имаха някога. Като войник ги докараха тук на едно  учение, та търчаха почти десетина дни из гората. Хората тогава ги приемаха като свои деца, ще ги почерпят, ще ги заприказват, ще ги поканят. Та от едно такова гости си тръгнаха пеш, защото си забравиха джипа, след като опитаха анасонлийка с биволско кисело мляко за мезе – страхотия беше. Колко пъти се е сещал и е разказвал тази история. Ама годините отлетяха, казармата е вече далечен спомен. Пък сега и казарма няма, та момчетията се въртят по кръчми и дискотеки.

В общината намери чиновничката по човешките ресурси. Човешки, ама дали са човешки, дали има човещина в тях или само бройки човеци и някакви, кой знае какви ресурси? 

Освободили са жената, защото общината няма пари и съкращава длъжности. Няма вече портиер, само един охранител, служител на такава фирма.

-Вижте, ние с господин кмета прегледахме всички възможности – смутена обясняваше чиновничката – все пак от един град сме, знаем се. Тя, Петя Денчева иначе е много добра жена. Вдовица е, грижи се сама за внучката си, защото дъщеря и замина, и работи в Италия, гледа там възрастни хора. Дъщеря и е учителка, сега внучката учи с нейните ученици, ама какво да правиш...

Вещото лице схвана ситуацията, тя бе толкова близка до неговите собствени преживявания, че в случая експертната му оценка, която искаше съда, остана на заден план.

-Можете ли да ми представите длъжностите в общината, според регистъра, да видим какви са възможностите, защото госпожа Денчева смята, че има възможност, все пак...

-Да, разбира се, - отвърна служителката, която отговоряше за човешките ресурси – само че следобяд ще ги взема, защото вече сме в обедна почивка и колежките ги няма...

Експертът се упъти по улиците на града. Стигна до парка, приседна на една пейка и извади от чантата две филий хляб, парче кашкавал, половин кренвирш и люто чушле. Хапна. Пооглеждаше се с неудобство, ама по-добре двайсетте лева от командировъчните да ги спести, защото ако отиде да яде в заведение, или край някои павилион пет-десет лева не му мърдат, а има и нови очила да прави...Пи студена вода от буйния соп на една чешма, която той помнеше още от войнишкото си учение някога и по калдаръма се спусна към центъра.

Документите бяха приготвени. Седнаха отново с чиновничката по човешките ресурси. Място за портиер – няма, за домакин на хижата на общината не става, защото се иска шофьорска книжка, а тя няма. В детска градина не може да бъде, защото няма такова образование и квалификация, за охранител в парка също не може, защото се иска обход и боравене с оръжие, за касиер в плувния басейн също няма как , защото там се иска да познава и командва техниката на съоръженията...Да, наистина нямаше възможност.

По едно време на вратата се почука. Влезе възпилничка жена, с усмихнато зачервено лице, а зад нея надникна момиченце на осем-девет годинки.

-Влез, влез – покани я смутено и с явно неудобство служителката.

Той се досети. Това бе Петя – дето оспорваше решението на съда, и искаше да се върне на някаква работа в общината. Това е малък град, сигурно бе разбрала, че експертът е тук. Личеше неудобството й, но безизходицата се виждаше и по дрехите, и в погледа.

-Аз искам само да помоля – започна тя направо – защото сме двете с малката. Дъщерята праща, каквото може, ама не стигат, а трябва да й купя дрешки за зимата, дърва нямаме, токът поскъпна...

Ръката и опряна върху облегалката на стола потрепваше конвулсивно.

Чиновничката обясни, че това е вещото лице изпратено от съда и сега гледат списъка с длъжностите...

-Ами добре – рече жената, изтри с длан сълзите, хвана детето за ръка и двете тихо затвориха вратата на кабинета откъм коридора.

-Няма ли възможност някъде другаде в града?-попита вещото лице.

-Смятам да говоря с господин кмета, да видим евентуално на автогарата, или в читалището, ама и там няма място. В нашият град в момента няма никаква работа, ама никаква, разбирате ли?!

Виждаше се, че и тя – чиновничката е съпричастна, че съчувствува, но това не бе достатъчно, за да се намери работа на Петя.

Експертът си записа грижливо всичко. Заключението бе, че общината няма реална възможност да назначи жената в  своите подопечни отдели и предприятия. Петя щеше да загуби делото, но никой не печелеше от това, защото справедливостта бе на страната на закона, а в самия закон нямаше човещина, нито съчувствие, нито дори малка надежда. Старият финансист въздъхна тежко и излезе от общината. Започна леко да се сдрачава. Той приседна на пейката пред сградата, запали цигара и се загледа във витрините на отсрещните магазини.

В един момент усети, че някои го гледа. Обърна се. По тротоара вървеше Петя стиснала торбичка с хляб в едната ръка и дланта на внучката в другата. Вървеше навела поглед в земята. Детенцето, обърнато назад бе вперило очи към него. В един миг то се спря, дръпна се от ръката на баба си и застана пред пейката. Гледаше по в упор, право в очите, сякаш изучаваше нещо, сякаш искаше да го запомни. Изведнъж почти изкрещя:

-Ти си зловещо лице, зловещо лице си ти ...

Петя се извърна. Тя чак сега забеляза вещото лице, което седеше на пейката. Пристъпи чевръсто, хвана детето за ръка и го задърпа на другата страна.

-Недей бабо, остави, той човека не е виновен, ела Ани, ела чедо...

Детето вървеше след баба си, обърнало глава и го гледаше с укор, с болка, с ненавист, с насълзени и присвити парещи очички,  с трепереща брадичка и извита в тъжна дъга устичка, като че ей сега ще заплаче неудържимо. То бе казало всичко, което усещаше в този миг на  отчаяние и мъка, на искрена детска злоба, и толкова тежка безпомощност. Това вещо лице сега зловещо отнемаше  хлебеца,  някое шарено якенце, като на другите деца,  може би  хубави зимни  обувчици или бонбони,...а може би подарък за баба Петя...

Мъжът забеляза, че ръката му трепери. Цигарата бе догоряла и се изплъзна между пръстите. Почувства неудобство. Сякаш всички в този град сега гледаха тъкмо него, сякаш той лично и собственоръчно бе зачертал всички възможности, тази бедна, болна, отрудена и нещастна жена да може да си намери работа.

Зловещо лице?!

Стигна до гарата и се седна в купето на вагона. След малко влакът се изсули от градчето. Въздъхна тежко. В далечината стърчаха стени с отдавна изкорубени прозорци – сигурно някогашни цехове на някогашна фабрика . Може би тъкмо там, в тия някогашни цехове, на тъкмо тая някогашна фабрика е работила Петя, когато е била млада, може би тъкмо там се е запознала дядото на малката Ани, може би? ... но със сигурност някъде там е останала работата, човещината на тази мъничка частица от „човешките ресурси“, там някъде е останало някакво човешко щастие, което сега е толкова далечно и недостижимо, някъде там...Защото отдел и отговорник за човешките ресурси има, но за човещината и човешкото щастие няма кой да отговаря днес!

Той бе вперил поглед в стъклото. От прозореца на вагона го гледаха блесналите, насълзени очички на детенцето, и сякаш в такт с тракането на колелата на влака чуваше: Зло-вещо ли-це, зло-вещо ли-це...

Той сигурно завинаги ще остане в паметта на детето онова зловещо лице, което не дава на баба й да работи, което я обрича на бедност, което...Почувства се виновен пред това толкова отчаяно и тъжно детенце. То може би не осъзнаваше ясно своята съдба, но му бе обидно за баба, заради сълзите на баба, заради мама, която не е тук. Изведнъж момиченцето се оказа лишено от своето детско безгрижие, благодарение на това зловещо лице, момиченцето сега  бе хвърлено в света на тревогата, на  немотията, на тъгата и болестите на баба му – един друг, чужд и страшен за него свят. Детето го оприличи на своето нещастие, на своята непосилна детска мъка и дълбока покруса. А мъката на едно детенце е по-голяма, винаги е по-голяма, от целия останал свят!

Да, законът, алинеите, правилата, всичко това, не даваше право на Петя да има работа, а кое й даваше право на живот, който е гарантиран от конституцията и държавата е отговорна за това право на Петя. Но държавата отговаря ли пред Петя?! Не, държавата всяка вечер от телевизора обяснява на Петя колко е добре, а на малката Ани разказва весели, занимателни  приказки с „Лека нощ деца“...

Вещо лице – Зловещо лице! Как само го каза детенцето, това момиченце, което имаше майка, дето работеше някъде далече, много далече, както и неговата дъщеря. Сега Ани имаше единствено баба си Петя, и никой друг на този свят, свят, който за нея вече имаше едно наистина зловещо лице. Това ли е лицето на днешния, на утрешния ден на това невръстно детенце. Той гледаше унесен в тъмното стъкло на идващата вече нощ.

+ + +

От касата на съда взе хонорара за експертизата. Мина през кафенето на адвокатите, пи с един колега малко коняче и тръгна към спирката на тролея. Като минаваше покрай пощата се поспря, после чевръсто влезе, отиде в залата за преводи, извади експертизата и преписа адреса - град, улица, за г-жа Петя Денчева, пощенски запис от 120 лева. Толкова бе хонорарът. Ще стигнат поне за част от дървата за зимата или да купи дрешки на Ани. Подписа се като „изпратил“ – Иван Борисов, но не писа „вещо лице“.

Даде парите на касата , излезе и забърза към спирката.

 

Георги АПОСТОЛОВ


Георги Апостолов

Георги Апостолов