nabore.bg

Литературен мегдан

Съвети за всеки ден: Защо не написах мемоарите си?

Навремето се случваше в интервюта и дори в приятелски разговори да ме питат как пиша. „Спонтанно!” – отговарях аз. И наистина така си беше.

Събудя се, примерно, сутрин, никакъв махмурлук, нищо, никога нямам махмурлук. Пийна само глътка-две водица, пийна глътка-две водчица и седна да закусвам.

- Днес почвам да пиша роман – казвам на жена ми.

- Аха – тя не се чуди. Знае особения ми маниер на работа. Но все пак пита: - И за какво?

- Не знам още – отговарям, докато дъвча. – Но първото изречение вече се върти из главата ми.

После се оттеглях в кабинета си и почвах. След известно време отнасях романа в издателството.

Понякога казвах на закуска друго:

- Днес почвам да пиша стихосбирка.

- Аха – за стихосбирката жена ми не се чудеше. Там не можеше да се пита „за какво”. Защото стихосбирката се състои от разни чувства и отделни мисли, които се накъсват на отделни ритмични редове и в краищата на тези редове се слагат рими.

Стихосбирките се пишат по-бързо от романите, защото са по-тънки и редовете вътре по-тесни. Тряс-прас и за една стихосбирка, цяла, отива време колкото за четвърт роман.

Един ден реших, че написаното е достатъчно. Да не претоварваме – рекох си – бъдещите изследователи, хе-хе, това беше шега. Аз някои ги познавам лично. И взаимно сме си антипатични. Отсега още. Да не говорим какво ще стане като умра и те няма да имат страха, че мога да ги убия с някоя иронична епиграма, да речем, която ще им се лепне за цял живот.

Но напоследък ми се случва да разказвам разни смешни истории от миналото по разни сладкарници и другаде, където се срещаме с приятелите. Останалите живи, искам да кажа. И двамата. И с още няколко, по-млади, които слушат със зяпнали уста. Смешните истории са свързани с разни велики хора. Понеже по-длъжко съм живял, случило се е тъй, че съм се срещал и общувал даже с хора, родени през ХІХ век! Класика! Писатели, артисти, художници. Има ги в учебниците. В читанките дори ги има. Двама пък, на една маса съм седял с тях, направо – носители на Нобелова награда. Част от улиците на София са наречени на имената на хората, за които разправям какви ли не смехории. Какво аз съм им казал и какво те на мене са казали.

И веднъж някой, ама не помня кой от моите познати, възкликна:

- Бе ти що не вземеш да напишеш едни мемоари? Сума ти народ е писал, писал, пък накрая е останал в световната литература не с друго, а тъкмо с мемоарите си.

Замислих се.

Събудих се на другата сутрин. Пак нямах махмурлук, както винаги, отпих глътчица-две водка и се замислих. Да пиша ли мемоари или да не пиша?

Бе... малко неудобно взе да ми се струва. На един съпругата още жива. Почуква с бастунче по тротоарите. Как да разкажа, че мъжът й и изневеряваше. Ама така, наляво и надясно, с всяка, която му падне? Най-малкото тъжно ще й стане на съпругата. Или за един друг, гадняр и половина, но добре си спомням как две вечери плати цялата сметка на компанията в бар „Астория”. Не се забравят такива неща. На още един – синовете, единият разбойник от дете, ще ме пребие като едното нищо, а другият, писател вече като баща си и като мене, след смъртта ми ще ми го върне с такива мемоари, ама с такива, че земята ще се разтресе отгоре ми. Или друг, много известен. Педераст обаче. Ще се запита тогава читателят: как аз, авторът, с такава убеденост описвам хомосексуалното битие на колегата си? Откъде са ми известни с такава сигурност тънкостите на неговата сексуална ориентация...

И както винаги спонтанно, щом стане въпрос за едно или друго творческо решение при мен, избрах най-сигурното: никакви мемоари.

 

Божидар ТОМОВ, писател

 


Божидар Томов, писател

Божидар Томов, писател