nabore.bg

Архивите са живи

Още са в спомените ми: Заровеното слънце на писателя Орлин Василев

Няколко щриха от „бургаския период” на видния български драматург и белетрист

 

Този незлепоставящ никого личен спомен, свързан с пиесата “Заровеното слънце” на вече почти забравения писател-драматург Орлин Василев, престоя в редакцията на в. “Литературен фронт” повече от три години (от 4 януари 1988 г. до лятото на 1991 г., когато беше внесен). Безбройните уверения на зав. отдел “Критика” К. Еленков и на зам. гл. редактор Ат. Свиленов, че материалът е одобрен и разписан за отпечатване винаги след това потъваха в тъмните низини на страхливото озъртане от евентуална разправа с тях. Защото онези, които бяха свикнали покорно да гледат ниско под краката си, и никога високо или далеч пред себе си, приемаха за смъртен грях от служебно и обществено крушение, ако той бъде поместен. Свиленов неколкократно изричаше пред мен като аргумент за оправдание, че

 

Тодор Живков яростно отричал пиесата

 

на писателя, забранена лично от него още през 1962 г и само споменаването й щяло отново да го разбеси.

Нищо не можа да помогне за отпечатването й и собствения му син Орлин Орлинов като главен редактор на сп. “Български воин”, нито съпругата му Даря Табакова като редакторка във в “Народна култура”, на които също бях предложил материала за публикация. Днес тези факти доказват не друго, а при каква позорна нищожност е бил поставен да живее и твори българският писател в онова време, винаги зависещ от волята на конкретни редактори, дори с мозък колкото шивашки напръстник. А дали живковия гняв е бил толкова заплашителен, че да пренесе в жертва някои от подплашените редактори или това изкуствено са внушавали неговите глашатаи, читателите очакват тепърва да разберат. Затова, след като изтеглих материала и от “Литературен форум” и престоя в архива ми цяло десетилетие, сега го представям, пък нека читателят отсъди дали редакциите са имали основания д го спират.

Да, понякога и в малкото, което човек знае за един творец, може да каже и много. А често в многото, което знае, може да не изрече и нищо значимо. Защото през полета на отминалото едни изпълват човешкото съзнание с мъдрост и поучение, но без да оставят знак на ценност върху живота им. Други откриват небеса, но без да ги вграждат в безсмъртието. Трети живеят с тленното като със святост, но без да коленичат пред вечното. Аз съм от осъдените да помнят всичко за доброто и красивото, за да го превръщат в житейска ценност за нищожните…

Затова тук няма да изричам нищо свое. Ще отроня от спомена само онези цветоносни мисли, чувства и случки, които посипваха тогава младостта ми. Едни от тях, оставили светла памет за възвишена нравственост и писателско себеотдаване, вгради в живота ми Орлин Василев.

Години изминаха оттогава – повече от петдесет. Не знам защо, но все го виждам в зелено-кафеникав лоден

 

и с каскет на бялата си глава.

 

Много по-късно се появява в пардесю от мохер със сребреещи косъмчета и гологлав. В Бургас се движеше най-често по десния застръмен тротоар на бившата “Фердинандова” – от театъра, към “Богороди” с часовника. Тук зиме поледици няма. Хлъзгавото падане за бургазлии е почти непознато. Но аз възприемам вървежа му със страх, като че всеки миг ще политне: обикновено когато човек върви така, той се движи с разперени ръце. Но писателят винаги ходеше с ръце, мушнати в джобовете на палтото си. Главата му бе наведена, леко изпъкналите му очи влажно проблясваха и задържаха взора си само когато срещнеше случаен познат. Но мисля, че по това време Орлин Василев не виждаше нищо забележително в нашия град, освен сцената на театъра и онова, което дълго готвеше и трескаво очакваше да се появи на нея. Затуй беше дошъл нарочно от София – да постави новата си пиеса “Заровеното слънце”, посветена на черноморските миньори. И за тази цел близо година той живя в нашия град по хотелски стаи, слизаше многократно в мината, пишеше, поправяше, спореше с режисьори, драматурзи, актьори своите новородени мисли, идеи, решения…

Един от младите му приятели в града през онзи театрален сезон бях и аз. Близостта ни дойде внезапно, искрено, сърдечно, без никой от двамата да пресича пътищата на другия – единият с незрелостта на годините и опита си, другият – с таланта и мъдростта си. Освен творчески секретар на културните дейци, аз бях и член на литературния кръжок “Атанас Манчев”. Но струва ми се, нито едното, нито другото извикваше този копнеж за взаимни срещи и разговори, колкото човешкото привличане и откровенност на характерите ни. Тези срещи (с малки изключения) бяха винаги случайни, кратки, припрени и много рядко удължени

 

от спонтанното увлечение на разговора ни.

 

 Колко са били и какво сме говорили – вече е трудно да кажа. Но няколко мига от тях пазя и до днес в сърцето си като нравствено благословение.

На нашите кръжочни занимания той дойде само два пъти. Ние четяхме своите първи литературни “напъни”, а той слушаше и после започваше да ги анализира. Много по-малко успявах да запомня как оценяваше творбата на тоз или онзи измежду нас, отколкото онова, което той говореше за мъките на писателския труд, за търсенето на темата и яркият сюжет, за изграждането на формата и композицията, за точността на фразата и чистотата на езика. Все познати и препознати неща. Но тогава всяка дума по тези въпроси, изречена от такъв мастит писател, ние възприемахме като висша духовна радост и поука. Когато разглеждаше четивото на някой от нас и откриеше композиционна разпокъсаност в повествованието, писателят казваше:

– Като си впрегнал коня веднъж в талигата, карай напред, не я връщай назад, че после пак да я тикаш напред. Пътят, по който си повел читателя, трябва да е лесен за целта, която преследваш…

Поради това, че не мога дословно да предам мислите на писателя от беседите му с нас, защото ги цитирам по памет, ще разкажа една преживяна от него случка, свързана с нравствената хигиена на писателя.

Веднъж Орлин Василев оживено говореше за човешката съвест и нравствената същност на писателя, за чуждата нему поквара, измяна, предателство, злост и лукавост, сред заразното им влияние на които понякога е принуден да се движи и живее. И за да даде убедителен пример, разказа следния случай от своя личен живот.

 

По телефона започнала да му звъни  настойчиво и дръзко

 

непозната гимназиална ученичка от София. Искала срещи с него, обяснявала му се в любов, вричала се във всеотдайност. Това продължило дълго, докато накрая заплашила, че ще се самоубие, ако не отвърне на любовта й. Писателят се видял в чудо. Ами ако наистина посегне на живота си, поради отхвърлената любов? Опитвал как ли не да разубеди момичето от неразумния избор. Казвал, че той е вече стар за такива връзки, че е семеен и обича жена си, че отгоре на всичко има син, който сигурно е на годините на баща й. Но ученичката отхвърляла тези доводи и заявявала:

– Обичам Ви! Искам да имате моята първа любов, а аз – вашата последна!…

Тази история продължила с дни и седмици. С жена си, с която споделял, Орлин Василев обмислял какво да прави, как най-разумно да постъпи. Накрая двамата решили да поканят момичето вкъщи и да се обяснят. Когато то се обадило на следващия ден, той казал:

– Добре! Ела утре по обяд!

В уречения час на вратата се позвънило. Писателят отворил и на прага застанало момиче с цветуща красота и завършени форми. Поканил го в кабинета си и го оставил за мъничко само. След миг въвел жена си и казал на момичето:

– Ето моята съпруга, която на години е колкото баба ви. Запознайте се! Разкажете й това, което ми говорехте досега всеки ден по телефона. Ако го повторите

 

и се закълнете пред жена ми, че ме обичате,

 

 тогава…

Но момичето не дочакало завършека на думите, захлупило засрамено лицето си с ръце и побягнало навън…

Друг случай.

Беше в самия ден на премиерата на пиесата “Заровеното слънце”. Писана дълго и репетирана всеотдайно от целия постановъчен състав на театъра, първото представление се очакваше като същински празник от всички негови приятели, колеги и почитатели. И ето че този вълнуващ миг дойде. Всеки облечен в най-новия си тоалет, както тогава се ходеше на театър, трепетен и щастлив, че е успял да се снабди с премиерен билет, заемаше мястото си в залата, едва очакващ вдигането на завесата. Отвън фоайето се изпразни, към балкона и ложите пробягваха последните закъснели посетители. Допушвах цигарата си, когато от служебния вход излезе писателят. Понече да влезе в салона през първата врата, но като ме съгледа, махна зарадвано и бързо приближи към мен. Дойде с протегната ръка, пъхна я дланите ми и рече:

– Гледай, целият съм в пот… Никога не съм се страхувал толкова, както от тази пиеса…

Познавах добре пиесата. Бях гледал неведнъж репетициите й. Знаех всеки детайли от декора, от монолитните дървени минни подпори. Черният блясък на каменните въглища мистично отсветваше голите гърди на Петър Слабаков, застанал скулптурно в позата на гладиатор. Всичко от този спектакъл излъчваше внушение и сила на авторския замисъл, размах на режисурата, релефност в актьорската игра. Вярвах в тази пиеса! Още при първата репетиция я приех с радост и вълнение. Почти убеден в безспорния й успех, притиснах с длани запотената ръка на писателя и произнесох:

– Не бой се! Пиесата е хубава. Силна! Ще се приеме!

– Не знам! Много ме е страх.! – отрони той и открехна с другата ръка вратата. Надникна в салона, а после се обърна към мен и продължи: – Целият треперя като маларичен…

 

Тогава внезапно ми поиска цигара.

 

 Докато изваждах от джоба си кутията, казах, че няма време започва първо действие. Но той махна с ръка и взе една цигара “Мелник”. Поднесох му клечка кибрит. И досега го виждам да всмуква мощно и ненаситно. А като удари последния звънец, преди още да беше вдишал втори път, той рязко захвърли цигарата към сандъчето с пясък и плахо полуотвори вратата. Поканих го да дойде при мен в служебната ложа – отказа. Искал да бъде в салона, за да наблюдава отблизо реакциите на зрителите.

Публиката прие пиесата. Но “факторите”, от които зависеше нейният бъдещ живот, я отрекоха със скандален гняв (макар да минаваше за първа лястовичка на Априлския пленум). Колко представления издържа на сцената и какви трусове са гърмели в душата на писателя – не знам. Защото още като че на другия ден той изчезна от града ни, за да се появи отново след известно време. А при новите ни срещи за вече отбягвах да говоря за пиесата. Той – също.

Последната ми среща с писателя беше няколко дни преди напущането ми на Бургас – 30 ноември 1962 година. При своето сбогуване поканих някои от най-добрите си приятели, с които тогава ме свързваше сърдечна и искрена дружба. Сред тях бяха: секретарят на културните дейци Методи Долапчиев – мой приемник, артистите Цено Кандов и Виктор Данченско и приятелката ми Надя. На прощалната вечеря в едно от сепаретата на Интерклуба поканих и Орлин Василев. Тъжна и мъчителна беше тази вечер, за която днес не искам да си спомням. Но по едно време към нас приближи фотографът Мими и бай Орлин ми каза:

– Я го извикай да ни щракне по една снимка за спомен!…

Изпълних молбата му. А скоро след това, когато получих в София готовите снимки, позвъних на писателя. Покани ме в новия си апартамент в комплекса “Владимир Заимов.” Беше неделен преди обяд, когато влязох в дома му. Там бяха жена му и синът му Орлин Орлинов, с когото тогава се запознах. Седяхме на креслата в хола, говорехме, разпитвахме се за това-онова, но приказките някак не вървяха. Докато дъвчех с неохота поднесения ми кекс, писателят обсъждаше нещо загрижено със сина си, защото на няколко пъти двамата се отделяха в другата стая. Явно не бях избрал сгоден момент за гости и станах да си ходя. На сбогуване му дадох една от снимките. Повечето от тях в нея вече са извън земното бреме, потънали в черното бездъние: прекрасният човек и народен артист Цено Кандов, сърдечният Виктор Данченко,

 

пленил сърцата на всички момичета

 

 и бургазлии с ролята на Иван Шишман от едноименната пиеса на Камен Зидаров, обаятелният и неизтощимо жизнен Методи Долапчиев, неусмиримият и мощен дух на Орлин Василев. От всички останаха само мислите ми – тихи, незлобливи, нежни, топли. А можеха да бъдат и лукави, зли, нападателни и отровни като змиите, ако искаха да се уподобят на някои. Но те не си го позволяваха. Защото знаеха, че злото не се укротява, ако се оставиш да те повлече в своя въртоп.

С най-човешката си сила и мъдрост ме покори и писателят Орлин Василев, пред чиято памет коленича с уважение!.

 

Станко МИХАЙЛОВ, писател


Сградата на бургаския театър

Сградата на бургаския театър

Петър Слабаков като актьор на бургаска сцена

Петър Слабаков като актьор на бургаска сцена

Синът на писателя - известният поет Орлин Орлинов (Орлето)

Синът на писателя - известният поет Орлин Орлинов (Орлето)

Орлин Орлинов с писателя Генчо Стоев, получил „Златен меч“ от списание „Български воин“, отзад е бащата Орлин Василев.

Орлин Орлинов с писателя Генчо Стоев, получил „Златен меч“ от списание „Български воин“, отзад е бащата Орлин Василев.

Орлин Василев като млад

Орлин Василев като млад

В сборника

В сборника "Театър" са събрани пиесите на Василев "Тревога", "Щастие", "Любов" и "Заровеното слънце".

Един от последните фотопортрети на писателя

Един от последните фотопортрети на писателя