nabore.bg

Литературен мегдан

Занаят

Разказ

 

Обраха ме. Както се казва, случи се и на мен, дока-

то пътувах в един не много пълен трамвай. Неуловими

пръсти сръчно ми срязаха чантата и измъкнаха порт-

монето ми без да усетя. На спирката на „Солунска” се

изсипа група мургави млади жени, с две деца и една

бременна сред тях. Групата беше пъстра, биеше на очи

и аз ги загледах, мярна ми се нещо познато и извед-

нъж ме изби пот. Огледах чантата си и разбрах – това,

което се въртеше в ръката на една от тях беше моето

портмоне. Заблъсках се да сляза от трамвая, но светна

зелено и той тръгна. Залепих се на прозореца и видях

мургавата крадла да изтърсва всичко от портмонето ми

направо в локвата до тротоара, и после да го слага в

джоба си, да вдига главата си и като ме видя подпряна

с две ръце на стъклото до вратата, засмя се и ми махна

с ръка. Задушавах се от гняв. В портмонето ми има-

ше само пет лева – за седемте дни до пенсия, снимка

на внучката ми, календара с лика на Богородица, поч-

ти нова тримесечна транспортна карта и разни бележ-

ки от платен телефон и ток. Разплаках се, хората около

мен зашумяха, гледаха ме съчувствено, един през друг

обясняваха кой, как и кога е бил обиран, какво е напра-

вил или какво не са направили в полицията и т.н. Меж-

дувременно трамваят спря и аз изскочих навън. Валеше

ситен дъжд, но дори не се сетих да отворя чадъра си и

хукнах обратно. Изминах разстоянието до предишната

спирка тичешком и задъхана, мокра и жалка започнах

да подсмърчам и да събирам в локвата това, което тя

милостиво беше изхвърлила – календарчето, снимката

на внучката и бележките. Нямаше го портмонето, петте

лева и картата за транспорта. Събрах мокрите листче-

та, избърсах снимката. Портмонето ми беше красиво,

кожено, подарък от мъжа ми и много си го харесвах и

обичах. Истинската загуба беше картата, защото ме об-

ричаше на пешеходство за дълго, а петте лева – е, без

тях някак щях да се справя. Чувствах се беззащитна,

унизена… Затътрих се обратно, защото отивах до една

от кооперациите на „Патриарха“ – така или иначе тряб-

ваше да стигна до там. Вече не можех да се кача и в

трамвая, нямах билети, нямах пари за глоби, нямах и

чанта като хората – стисках с ръка зейналата дупка, за

да не изпопадат от там бележник, химикалка и разните

дреболии като във всяка дамска чанта.

На ъгъла на „Патриарха“ и „Витошка“ под козирката

на бившата аптека на някакви кашони се беше настанила

дребна на вид циганка, свита с бебе в скута и дете до кра-

ката си, и пъргаво ме хвана за мократа пола, като провлече

глас:

– Како, дай ми десет стотинки за хляб, господ здраве

да ти дава… – Бебето ù спеше, а в свободната си ръка дър-

жеше кутия с дребни стотинки на дъното. – Дай ми, како,

стотинки за хляба, – проточи още веднъж глас циганка-

та и аз като че ли озверях. Ритнах кутията, стотинките се

разпиляха, детето скочи и почна да ги събира, а аз вече

крещях:

– Млък! Ваши ме обраха в трамвая, виж на какво ми

направиха чантата! Стотинки ли?! Главата ще ти счупя – и

дърпах полата си със всички сили от ръцете ù. Тя ме гле-

даше без да мига и ме държеше здраво, после изведнъж

ме хвана за глезена и бързо-бързо заговори:

– Спри са, ма, аз не съм ти взела нищо, чакай! – ос-

тави бебето на кашона, викна нещо гърлено на детето и

то покорно седна до спящото, тя пъргаво стана без да ме

пуска и силно ми стисна лакета. – Спри са, не викай! Ела

да ти кажа нещо. Колко ти взеха?

Разплаках се отново и като хлипах, продължих да ви-

кам.

– Всичките ми пари – пет лева имах само и ми ги

взеха, картата, портмонето, да пукнат дано, ръцете им да

изсъхнат… Защо крадете ма, защо просите… Защо децата

си влачите под дъжда. Милост за децата си нямате! За вас

закони няма ли, няма ли затвор за вас?…

Хората се заобръщаха, дори започнаха да спират, ци-

ганката ме държеше здраво за ръката и почти ме влачеше

към отсрещния тротоар в кафенето в градината пред НДК.

Дъждът беше престанал и мокрите столове блестяха на

внезапно изгрялото слънце.

– Трай ма, спри се, не викай, не реви – говореше ци-

ганката и ме настани като малко дете на един от мокрите

столове, избърса с ръкава си масата и докато аз подсмър-

чах смазана и вбесена, тя бързо донесе димящо кафе в две

пластмасови чашки. Седна срещу мене и придърпа едната

чашка. – Пий, – рече като побутна другата към мене, –

пий, тука кафето е хубаво… Защо крадем питаш – едни

от нямане, други за леснотия, ама всички крадем от зор.

Не реви ма, пари се печелят; е, аз ша ти дам два лева, да

можеш да си доходиш дома, че тия, контролите са като

пцета, изядат човека за билетче…“

Потърсих в чантата си пакетче кърпички, зная, че го

имах, но не го намерих, сигурно е изпаднало през сре-

за, докато съм тичала. Циганката разбра какво търся и

бръкна някъде из дрипавата си пола, извади кърпички и

ми подаде една. Погледнах ръката ù – мръсна, пръстите

тънки и дълги с красиви, издължени плоски нокти, с чер-

но под тях, на китката ù гривни и омотани конци. Остави

кърпичките пред чашката и бръкна отново в полата си,

измъкна дълго цигаре, мушна цигара и щракна с красива

запалка. Цигарата залепна между извити розови устни, и

цялото ù лице беше правилно, изящно, с подчертани ску-

ли, с големи, леко дръпнати очи, с високо и тясно чело, с

малки уши с някакви съвсем обикновени непретенциоз-

ни обички. Забрадката ù се беше смъкнала на рамената

и откриваше тежка, леко начупена коса, едва прошарена

около слепоочията, но в останалата част лъскава и чер-

на. Мургавата ù ръка залепна за чашката, повдигна я с

леко плавно движение към устата, отпи голяма глътка и

отново ме подкани.

– Пий! Стига си ме гледала!

– На колко си години? – попитах.

– Що? – тя леко присви очи и пусна кълбо дим. – На

30. Ша мъ сватосваш ли?

Кафето наистина беше хубаво, бях почнала да се успо-

коявам, а и ситуацията беше нереална. Аз обраната, дето

ритнах кутията на циганката, седях с нея на една маса и

пиех кафе от нея. Мълчахме и се оглеждахме.

– Ти не си много млада вече? – по-скоро констатира

циганката.

– Не съм – съгласих се аз.

– Пенсионерка ли си? Деца нямаш ли?

– Пенсионерка съм и имам двама сина, ама единият е

семеен, а другият учи… – Ядът ми като че ли се поукроти.

– Че вашите пенсионери работят. Ти що не работиш?

– Никой не ме иска – отговорих аз и криво се усмих-

нах – Стара съм.

– Е, – каза циганката – видиш ли, и мене ме не искат,

че съм циганка. И що да правя? Четири деца имам, мъжа

ми не е научен да работи тежко, не вади много пари, прося.

– Тя говореше сериозно.

– Не те ли е срам да просиш, протягаш ръка, хората се

правят, че не те виждат, висиш тука с децата си, я ти пусне

някой нещо, я не ти пусне…

– Е, в началото не ми беше хубаво, аз преди работех,

бех санитарка в нашата болница. Аз съм от С., там къща

имаме, ама я затворихме, нема що да се прави и дойдохме

тука, рода имаме. Та в началото не ми беше хубаво, ама

свикнах. Пò ми върви да просим, отколко да крадем. Има

хора пускат. Пък и не съм само аз, ние сме група, дето

просим, по райони сме. Не дават хората много, но събира

се за хляба.

Тя замълча и запали нова цигара. Огледа ме.

– А мъж имаш ли?

– Имам, отговорих, ама е болен. Ако изкарам нещо –

това е, нали сега знаеш пенсиите какви са…

– Е, малки, големи – барем пенсии имате, ами мене

питаш ли, с тия четири деца и социални помощи нема…

А не щем да съм курва, крака на секи да дигам… Така, ша

карам докъде мога, па ша видим…

Тя загледа някъде над мен, неопределено с помътнял

поглед в черните си очи и продължи: – То е като занаят ма,

щеш не щеш учиш го – нали тряб’а да се живей…

– Толкоз хора има от вашите с пари, със злато… – тя

ме прекъсна.

– Че от вашите няма ли? Тез коли дето ги карат от

нямане ли е… Нашите барем терен ни намират и кога вре-

мето е лошо с децата в кола ни докарват. Ми то е като

работа ма, просиш осем часа и си ходиш… Занаят… – Тя

помълча, после погледна нагоре към разкъсаните облаци,

огледа ме внимателно, забърка някъде под надиплената си

пола и извади шепа стотинки и банкноти. – Земи барем 2

лева да те не свалят от трамвая – и тя побутна към мене

една банкнота.

– Благодаря ти, ще се оправя някак, но благодаря ти

все пак…

Станахме и двете. Едва сега забелязах, че циганката

е по-висока от мене почти с една глава, тънка в кръста,

с дълги крака и тесни дълги стъпала, обути в протрити

мъжки обуща. Съвсем миролюбиво се разделихме на вхо-

да на градинката. Когато стигнах до ъгъла пред светофара

се обърнах и видях, че вече си беше заела мястото и про-

тягаше ръка с картонената кутия. Бебето ù беше в скута, а

по-голямото дете надуваше някакво балонче съсредоточе-

но и сериозно.

Все пак успях да свърша работа, и след като разказах

историята за срязаната си чанта, колегите ми услужиха с

пари за билети, намериха и билет. Като ме изпращаше на

вратата, колежката ме попита:

– Сега какво, ще ходиш ли в полицията… – Махнах с

ръка и си тръгнах.

Като наближих ъгъла на „Патриарха“ и „Витоша“ за-

търсих с поглед новата си позната. Смрачаваше се, точно

там се трупаха младежи, тълпяха се, блъскаха се докато

чакат светофара да премига, за да прекосят, или просто

се въртяха безцелно, разголени, с провиснали панталони

и триъгълни къси поли, със странни прически и многоц-

ветни коси, като на карнавал. От дъжда нямаше и следа,

локвите се бяха изпарили, въздухът тежеше от горещина и

влага. Будките за вестници бяха закрити с капаци, стърча-

ха неестествено сред вечерната суетня и пречеха на дви-

жението. Нямаше ги продавачите на гевреци, нямаше ги

децата, кашона, кутията с дребни стотинки. Моята нова

позната не се виждаше никъде.

Види се работният ù ден беше свършил.

 

Дима НИКОЛЧЕВА-ДУДУЛОВА


Дима Николчева-Дудулова

Дима Николчева-Дудулова