nabore.bg

Литературен мегдан

За селото с прегърбени чардаци

Земята се пропука от безсилие.

Отвори паст и зейна в самота,

че вместо жито - тръни и осили

пробождаха недрата й сега.

 

Изплака сова... Гарван грозно грачи.

И търси с поглед нещо да кълве.

Очите му, по-тъжни от сираче,

все търсят зрънце в пустото поле.

 

А селото с прегърбени чардаци

простенва глухо в своята печал.

Кирпичените къщи тихо плачат -

прозорците им някой заковал.

 

Затворил ги, а после си заминал.

Обрекъл роден дом на пустота...

И споменът огнищен е изстинал,

щом хлопнал външната врата.

 

Днес селото със тъжните чардаци

го няма и на картата дори...

Предадено от родовата памет,

пустее тъжно... После се руши.

 

 

***

 

Не унивай, море... Тази вечер на болки е чужда.

Като счупена стомна си разхвърляло плахо вълни.

И се чувстваш самотно - унило - и тъжно.

А край теб февруари отново свирепо ръмжи.

 

В този сляп хоризонт ти недей и за миг да поглеждаш.

Не тъгувай. Недей! Тази зима си тръгва сега.

С посребрени коси си доплита последната прежда,

за да тръгне със приливно бяла вълна…

 

И тогава, море, моя светло мечтана надежда,

пак живот ще възкръсва във дълбоките твои недра.

Ще трепери денят пред стихия могъща и нежна,

а нощта ще се милва във твоята вода...

 

 

Над Созопол свистят ветровете

 

Позакърпил поредната мрежа,

остарял, но безумно щастлив.

Пак поглеждаш таляна с надежда,

че Нептун ще е днес милостив.

 

А морето пред теб се простира

и те мами с ласка и блян...

Блян, за който пак сили намираш.

И си жив! И си сам! И си там!

 

И луната безшумно и глухо

си играе с твоите коси.

Очертава ти светла пътека,

после тихо притваря очи.

 

Над Созопол свистят ветровете,

с помъдрели от обич вълни,

все доплитат рибарската мрежа,

сякаш молят: „При мен остани!"

 

 

Октомври си играе на челик

 

Октомври си играе на челик,

обагря нажежено хоризонта

и люби се с морето сякаш с вик,

поел го в ласката изконна.  

 

А слънцето, червено зарево,

с лодката самотна му приглася.

Подел с октомври буйното русло -

ту пали се, а после се угася.    

 

Но тръпне с аромата на челик -

игриво буен, сладък и безкраен .

Защо октомври пак е романтик?

И носи дух омаен, но нетраен.

 

Октомври все играе на челик...

 

 

Есента е лудост

 

Есента е полепнала сладостно

по разлистени в мрака очи.

И е грях, и дискретност отдадена,

уловила с тих шепот лъчи.

 

Тя е лудост и стъпки във времето,

ветрен огън и хладен пожар.

Съхранила сърцето и стремето,

тиха пепел е лумнала в жар.

 

И надежда е сгушена в шепите,

с куп светулки във пъстрият свят.

Тази есен е лудо прошепната...

И е обич... И пристан... И бряг.

 

Веселка ВАСИЛЕВА

 ---------------

 Веселка Василева е родена на 4 юни 1970г. в София. Човек с много призвания, разностранни интереси и афинитет към изкуството – във всичките му измерения и форми. Издадени от нея книги са "Животинско царство" – 2014 г., "Принцесата от Стража планина" – 2014 г. Има публикации във в. „Новият пулс”, в. „Уикенд”, в. „Ретро”, сп. „Родна реч”, сп. „Аз-жената”, сп. „Свободни поети в blog.bg”, сп. „Клуб 50+”, алманах „Свободни поети в blog.bg: Поезията – моят живот”, алманасите „ Нова българска литература -  Поезия 2013” и „ Нова българска литература - Поезия 2014”, както и в интернет. Носител е на награди от литературни конкурси.

 

 


Веселка Василева

Веселка Василева