nabore.bg

Литературен мегдан

За една олимпиада и не само...

                Разказ

През далечната 1971 година, работих в  техническата работилница на  съседно село, която ремонтираше селскостопанската техника на клоновото земеделско стопанство. Бяхме  десетина момчета, плюс администрацията, която включваше началника и двама склададжии. Основната   група, водена от шефа Слави Йотов, бяха много добри монтьори, които се бяха специализирали  до перфекционизъм в ремонтите – извършваха ги бързо  и качествено. След което се отдаваха на любимото си занимание – пиенето.  То беше  визитната картичка на работилницата. Но и на цялото село. Поне на мъжката част от него. Различия в безспирната алкохолна консумация имаше само през сезоните. Най- натоварена беше есента.  Нямаше ден през нея, след като новата винена реколта беше прибрана в буретата, в който след работа, да не сме поканени някъде, за да уважим  гостоприемните домакини и техните, в повечето случаи,  измислени поводи за  празнуване. Местните не бяха разглезени – не отпиваха по глътка, както в  квартална  кръчма, а следваха ревностно  един от девизите, родени по време на социализма  - „Да пием на екс“. Наливаха в канче, с вместимост 200-300 грама, вино, като настояваха всеки гостенин да го изпие от раз. Издържах няколко пъти на тези инквизиции, но накрая реших, че трябва да направя нещо със себе си, защото виждах пред очите си резултата – за няколко месеца, двама от най – активно празнуващите, единият от които началникът на работилницата, се споминаха. След работа бързо се мятах на  балканчето и  се прибирах в Калояново, преди  другите да са забелязали липсата ми. Имах един приятел от работилницата – Алекса. С него по цял ден, по време на работа, си говорихме за спорт, конкретно за шахмат, по който бяхме много запалени. През почивките решавахме шахматни задачи, които вестник Спорт всяка седмица публикуваше. Няма да премълча скромно и ще се похваля, че бях сред спечелелите националния конкурс 20 човека и участвах в Първото  републиканско първенство,  което се проведе в София.  Заех 13-то място, което ме радваше, защото повечето преди мен , бяха шаматни композитори.   Веднъж с Алекса си заговорихме за предстоящите олимпийски игри в Мюнхен през следващата година и той предложи да се запишем за обявената  екскурзия. Аз имах сериозна връзка – директорът на единствената банка в Пловдив – БНБ -  беше мой калеко. Отидохме на разговор.Тъкмо му обяснявахме за голямото  ни желание да отидем на олимпиадата и в този момент влезе директорът на Балкантурист.  Помоли за валута, защото му предстояло пътуване до Сирия. „Ще ти дам, ако ти направиш нещо за моя племенник и приятелчето  му“ – усмихна се калеко и  обясни случая. Колегата му обеща, но спази само наполовина обещанието. Когато обявиха списъка на щастливците, името на Алекса липсваше в него...

Ден, преди заминаването, ни събраха в хотел Балкан, в столицата, за да ни инструктират как да се държим във вражеската страна. Предупредиха ни, че Мюнхен е гнездото на нацизма в ГФР, където Хитлер е взел властта. Затова, като вървим в групата,  да се озъртаме. Тогава не знаех, че Хитлер не е взел властта с преврат, а е спечелил демократични избори.

Самото пътуване заслужава отделен разказ. Посетихме интересни и красиви места в Белград, Загреб, Залцбург, Виена... Първата среща с ГФР беше с техните аутобани –  широки, прави, бетонни магистрали, по които профучаваха с голяма скорост лъскави  автомобили. Хората пътуваха за работа на повече от сто километра разстояние от местоживеенето си, което ми изглеждаше неестествено и им съчувствах. Сега се сещам, че аз съм пътувал 20 години на много по-малки разстояния, за повече време... Нямаше много отбивки, нито завои. Селцето, разположено в подножието на    баварските Алпи, в което ни настаниха за нощувка – Зинделсдорф се казваше, отстоеше само на около 2-3 колометра встрани  от магистралата, но ние трябваше да караме още 10, преди да стигнем отбивка. В автобуса бях в компанията на съпруга на олимпийската вицешампионка Йорданка Благоева /забравил съм името му/, футболния коментатор Митко Чуков, фотографа на вестник Старт, Петър Спасов. Все хора, пътуването зад граница на които, беше ежедневие. Аз, невзрачното селянче, само слушах с голямо внимание прелюбопитните истории, свързани с многобройните им излизания...  От  София, но не от паркинга пред цирка, от където тръгна групата, в автобуса се беше качил един тип, който ми направи впечатление, че беше без багаж, зле облечен, с кръпка на панталона си. Осведомиха ме под секрет, че е от службитеДа  внимавам с него, защото изпълнявал мисия. Така се и оказа, няколко дни беше неотлъчно до мен, докато се убеди, че нямам намерение да бягам.    Но и аз имах мисия. Носех писмо до човек, който през трийсетте години отишъл да учи за свещеник в Германия, а по време на войната мобилизиран  в Северна Африка. От тогава му беше отказвана всякаква кореспонденция със семейството в България. И аз му носех първото от десетилетия писмо...

В Мюнхен първата ми работа беше да остана сам и да се обадя по телефона. Нямах тази възможност  няколко дни. Не знаех немски и когато женски глас веднъж ми се обади,  просто затворих. Помогна ми Митко Чуков, който знаеше езика и успя да се свърже и уговори среща  с моя човек.

Най – голямата изненада във враждебния, по предварителните ми нагласи, град, изпитах, когато в центъра на Мюнхен, до Мариен плац, влязох в една книжарница и видях на стените  втръсналите ни от България образи на Маркс, Енгелс, Ленин и Сталин. Продавачът забеляза моето изумление и се усмихна: „Их бин дойче комунист“... Бях  като гръмнат. Значи така – гнездо на нацизма, а може свободно да висят портретите на световните комунистическите  вождове, си казах. А в България, на която братският съветски съюз беше подарил на 9 септември 44 г. свободата, няма опозиционна партия. Там можело да има многопартийна система, а у нас -  не.  Само БЗНС, за който и децата знаеха, че е създаден за маскировка.  Сетих се и за уж  изборите, които се провеждаха в родината. Бях член на БКП. Три години преди екскурзията, работех във ВМЗ - Сопот. Бях в монтажен цех, чийто състав наброяваше  около 60 жени и само 5-6 мъже, заедно с началниците. Единствен аз бях ерген. Имаше доста момичета и млади жени,  чийто погледи често нещо ме питаха. С други думи – радвах се на внимание... Лелките от партийното бюро, ме поканиха  да стана техен съпартиец, което аз възприех за високо доверие  и се почувствах поласкан.  Казаха ми, че имало шанс да ме изпратят да уча,като стипендиант на завода, в СССР, или ГДР, но само при условие, че съм партиен член. Дори „молбата“ за встъпване ми написаха, аз само я подписах. Тогава не знаех, че подписвам  моралната си присъда. На следващата година се ожених и се завърнах в Калояново.

 Малко,  след като прекратих упоритите приятелски опити да  стана алкохолик, в началото на 1972 година ме избраха за секретар на общинския комитет на комсомола. С други думи, към  Мюнхен тръгнах, като пълноправен класов враг...

 Случаят в книжарницата ме накара сериозно да се усъмня в собствения си мироглед и представа за света.  Реакцията ми не беше само на удивление, но и усещах несправедливост, че в България нямаше друга партия, освен БКП. Както казах по-горе, БЗНС не го броях – беше за  заблуда на капиталистическия противник. Ще илюстрирам  политическото си невежество, със следния пример. Бяхме в олимпийското градче, до телевизионната кула, в  ресторант на открито. Йосиф - човекът, на когото занесах вест от родителите  и двете му сестри, бе със 5-6 свои   приятели. Всички пиеха бира – в тези дни се провеждаше  техният  Бирфест. Попита ги могат ли да познаят от каква националност е младежът до него. Те изредиха десетина държави, но най - близо  до моята страна,  беше Сърбия. Когато Йосиф им каза, че съм българин, интересът  към моя милост силно нарасна. Попитаха ме какво работя. Отговорих гордо: „комсомолски секретар“. Немците се спогледаха и замълчаха. Все-пак, за спомен от олимпиадата и срещата ни, решиха да ми направят подарък.  Всеки подаваше на Йосиф по някоя банкнота, защото нямаше магазини наблизо. Отказах, почти с възмущение... Това възмущение съм запазил и до този момент, но отдавна то е насочено към самия мен. Какъв глупак съм бил...  За 15-дневната екскурзия ни бяха дали  по малко долари, да си купим билети  за някои от състезанията. Аз се отказах от почти всички спортни  надпревари, като ги гледах от телевизорите, каквито имаше на всяка крачка в олимпийското градче. Искаше ми се да влеза в залите и стадиона, но трябваше   да купя подаръци за двегодишната си дъщеря  и близките си... Посетих само залата за борба, защото знаех, че мой съселянин невъзвращенец – Кирил Пищялов, изявен на времето наш борец, беше станал треньор на шведите. Успях да го зърна, но не и да говоря, защото до мен беше човекът на ДС.  Имах щастието да посетя и лекоатлетическото състезание, в което нашата Йорданка Благоева стана втора в скока на височина. Когато бяхме затаили дъх,очаквайки да е преодоляла най – голямата височина и че е вече шампионка, летвата, която стоя почти 5 секунди, взе, че падна. В центъра на града, в един магазин, видях току-що спечелелият олимпийската титла за  България във вдигането на тежести Нурайр Нурикян. Поздравих го за великото чувство, което  достави на българите... Преживяхме, обаче и ужаса на палестинската терористична  акция  срещу израелските спортисти. 7 от тях загинаха. Спомням си напрегнатите часове, в които  ръководството на нашата туристическа група, състояща се от три автобуса, чакаше сигнал от посолството, да напуснем града, защото България подържаше активно арабите, включително с оръжие, или да останем. Но всички други моменти бяха приятни и запомнящи се.  Една вечер, докато чакахме да стане полунощ /тогава тръгвахме към селцето, където нощувахме/, се приближих до група японци, които бяха заобиколили висок американец и настояваха  за нещо. Всички бяха окичени със значки, повече, от колкото медалите на съветски маршал. Разбрах причината. Човекът държеше в ръцете си значка, издадена специално за игрите, която представлявала голяма ценност за маниаците. Беше си пийнал. По едно време чух от него нещо, като ругатня, изречена на руски. Казах, почти без да искам:  „Вий очен симпатичний  человек“. Американецът от руски произход се обърна към мен, усмихна се, взе ръката ми и сложи в нея значката. После си тръгна. Опитах се и аз да направя същото, но тълпата не ме остави. Заобиколиха ме. Един, по гърдите на когото нямаше незаето от значки, място, направи кръг около тях и посочи към мен, като ми даде да разбера, че ще ми ги даде всички, срещу  тази, подарена ми от пийналия американец. Съгласих се веднага, японецът започна да сваля своите, аз ги сложих в джоба си, дадох му моята и чак тогава ме оставиха на мира...

От екскурзията много хора не се завърнаха. Видях един, който купи фолксфагена на жител от селото, в което нощувахме. Оня му го даде   за 100 марки, защото до него стоеше нов мерцедес. Затова бързо свали от поисканите 300. Повече не видях този човек в автобуса...

След завръщането си в България, получих упреци от приятели, че съм отказал поканата  да остана в Мюнхен. Йосиф ми гарантираше работа при него – фирмата му строеше плувни басейни в домовете на богаташите. „Щеше да ни изтеглиш чрез Червения кръст“ – показа осведоменост и жена ми. През октомври 1990 година синът ни, 17 годишен, замина на гости във Франция. На изпращане му казах: „Сине, ако там ти хареса – остани, ние някак си ще се оправим. На моето рамо беше кацнала златната птичка, но аз я прогоних“. Ваньо ме послуша. От тогава, до днес, вече 24 години, живее в Париж – един от символите на свободното западно общество. А аз... Аз доживявам живота си на беден пенсионер в България и правя равносметка на едно отминало, бурно, но  красиво – заради младостта – време...

 

Георги СЛАВКОВ

 


Георги Славков

Георги Славков