nabore.bg

Тежката дума

Изповед на един ексцентричен марксист в разгара на ужасната европейска криза (шеста част)

Предлагаме ви шестата, последна, част от статията на бившия финансов министър на Гърция Янис Варуфакис, публикувана в сп. „Аспекто”. Ето с няколко негови думи предисторията на тази статия: През май 2013 г. имах удоволствието да изнеса лекция по тази тема на шестия „Подривен фестивал” в Загреб – статията представлява нейното резюме.

 

(Продължение)

 

Урокът, който научих от Тачър по трудния начин – че дълготрайната рецесия е способна да подкопае лявата политика и да превърне мизантропията в основа на обществото, – е полезен за мен и относно днешната Европейска криза. Всъщност това е причината за позицията ми спрямо европейската криза, заемаща почти изцяло времето и мислите ми през последните няколко години. Това е причината да съм щастлив да изповядам греха, според обвиненията в „меншевизъм“ от страна на някои мои критици от левицата: греха за избора си да не предлагам радикални политически програми, стремящи се да използват кризата като възможност за срутване на европейския капитализъм, за премахване на ужасната еврозона, и за подкопаването на Европейския съюз на картелите и фалиралите банкери.

Да, бих се радвал да представя такава радикална програма. Но, не,

 

не съм готов да допусна същата грешка повторно.

 

Какво добро постигнахме във Великобритания в началото на 80-те, призовавайки за програма към социалистическа промяна, на която британското общество обърна гръб, докато стремглаво падаше в неолибералния капан на Тачър? Абсолютно нищо. Какво добро ще постигнем днес, призовавайки за премахване на еврозоната и на самия Европейски съюз, когато европейският капитализъм прави всичко възможно, за да подкопае еврозоната, Европейския съюз и всъщност самия себе си?

Гръцкото, португалското или италианското излизане от еврозоната бързо ще доведе до раздробяване на европейския капитализъм и до сериозен рецесионен излишък на изток от река Рейн и на север от Алпите, докато южната част на Европа ще се гърчи в клопката на ужасна стагфлация.

 

Кой мислите, че ще се възползва от подобна ситуация?

 

Прогресивната левица, възкръснала като птицата Феникс от пепелта на европейските обществени институции? Или нацистите от Златна зора, множеството неофашисти, ксенофобите и бандитите? Нямам абсолютно никакво съмнение кой ще спечели от разпада на еврозоната. Лично аз не съм готов да предоставя свеж вятър в платната на постмодерната версия на 30-те години. Ако това означава, че ние, ексцентричните марксисти, трябва да се опитаме да спасим европейския капитализъм от самия него, така да бъде. Не от любов към европейския капитализъм, еврозоната,

Брюксел или Европейската централна банка, а само защото искаме да ограничим ненужните човешки жертви на тази криза и загубата на безброй животи, изправени пред перспективата да бъдат допълнително унищожени без никаква полза за бъдещите поколения европейци.

 

8. Заключение: Какво трябва да направят марксистите?

 

Европейските елити се държат днес като безпомощна каста от невежи лидери, неразбиращи нито естеството на кризата, през която ни водят, нито последиците от нея за собствената им съдба – да не говорим за бъдещето на европейската цивилизация. По навик те избират да изстискват средствата от слабите и лишените, за да запълнят зейналите дупки във финансовия сектор, отказвайки да видят, че подобна задача е неизпълнима. След като създадоха паричен съюз, който, първо, премахна всички социални амортисьори от европейската макроикономика и второ, гарантира, че когато настъпи ударът, той ще е огромен, сега продължават да отричат какво са сътворили, нерационално надявайки се на някакво чудо – че боговете са осигурили достатъчно човешки животи за жертване на олтара на строгите икономии и конкуренцията.

Всеки път, когато съдия-изпълнителите на Тройката посещават Атина, Дъблин, Лисабон, Мадрид и след всяко изявление на Европейската централна банка и Европейската комисия за ново затягане на коланите, което трябва да се направи в Париж или в Рим, си спомням за думите на Бертолд Брехт: „Грубата сила вече не е актуална. Защо да изпращаме наемни убийци, щом същото могат да направят съдия-изпълнителите?“ Въпросът е как да им се противопоставим. Левицата продължава да бъде виновна за толерирането на индустриалния феодализъм, който осъжда милиони хора от десетилетия, в името на… прогресивната политика. Обаче трябва все пак да направя сравнение между Съветския съюз и Европейския. Въпреки големите си различия, по едно нещо те си приличат:

 

непроменимата „партийна линия”

 

която се следва безкритично от върха (Политбюро или Европейската комисия) до самото дъно (от всеки младши министър на всяка една държава-членка до последния униформен комисар, повтарящи като папагали същите празни приказки). Както съветските, така и европейските апаратчици приличат на християнските секти, които признават фактите единствено ако съответстват на техните пророчества и свещени текстове. Например, г-н Оли Рен, който е член на Европейската комисия и отговаря за икономическите и финансови въпроси, наскоро имаше наглостта да обвини Международния валутен фонд за грешки в изчисленията на фискалните мултипликатори в Еврозоната, тъй като подобни разкрития „подкопават доверието на европейските народи в техните институции“. Дори Леонид Брежнев не би се осмелил да направи подобно публично изказване!

Въпреки че европейските елити са дълбоко затънали в отричане и хаос, заровили като щрауси главите си в пясъка, левицата трябва да признае, че ние просто не сме готови да запълним пропастта, която ще предизвика сривът на европейския капитализъм, с функционираща социалистическа система, способна да създаде общ просперитет за масите. Нашата предстояща задача трябва да бъде двойна. Първо, да направим анализ на текущото състояние на нещата, който не-марксистите, онези добронамерени европейци, които бяха привлечени от лозунгите на неолиберализма, да оценят като проницателен. Второ, да следваме този задълбочен анализ с предложения за стабилизация на Европа – за изход от низходящата спирала, която, в крайна сметка,

 

само вдъхва сили на фанатиците и мъти змийски яйца.

 

 По ирония на съдбата, тези от нас, които мразят Еврозоната, имат моралното задължение да я спасят!

Това се опитахме да направим в нашето „Скромно предложение“. [12] Насочено е към разнородна публика, включваща от радикални активисти до мениджъри на хедж фондове. Идеята е да се изградят стратегически съюзи дори с десните, с които споделяме една обща цел: да сложим край на отрицателната зависимост между строгите икономии и кризата – зависимост, която подкопава както капитализма, така и всяка лява програма за неговата замяна. Ето защо оправдавам опитите си да привлека към каузата на Скромното предложение хора като журналисти от Блумбърг и Ню Йорк Таймс, консерваторите от парламента, финансисти, притеснени от нестабилното състояние на Европа.

Читателят ще ми позволи да завърша с две последни признания. Въпреки че като радикал препоръчвам да се следва скромна програма за стабилизация на системата, която презирам, не трябва да се правя на много ентусиазиран. Принудени сме да го направим при сегашните условия, но съм тъжен, че вероятно няма да съм жив, за да видя приемането на по-радикална програма. Накрая, една изповед от много личен характер: Зная, че рискувам тъгата от загубената надежда да видя през живота си замяната на капитализма, тайничко да намалее, ако се отдам на чувството, че съм „допуснат“ в средите на „политическото общество“. Отвреме навреме пропълзява в мен чувството за самодоволство, че съм  радушно приет от върховете. Колко не-радикално, грозно, корумпиращо и разяждащо чувство е то!

 

Моето лично падение се случи на едно летище.

 

Някакъв богат екип ме беше поканил да изнеса лекция върху европейската криза и по нелеп начин беше платил необходимата сума, за да ми купи билет за първа класа. Връщайки се, уморен и с няколко полета зад гърба си, минах покрай дългата опашка пътници от икономичната класа, за да стигна до моя изход. Изведнъж ужасено си дадох сметка колко лесно е за ума ми да се зарази от чувството, че „имам право“ да мина пред всички останали. Осъзнах с каква лекота мога да забравя това, което лявото ми мислене винаги е знаело: че нищо не се възпроизвежда по-добре от фалшивото усещане, че е твое „право“. Съюзяването с реакционните сили, което мисля, че трябва да направим, за да се стабилизира днес Европа, води към риска да изгубим нашия радикализъм, заслепени от топлото сияние на „пристигането“ в коридорите на властта. Радикалните изповеди като тази, която се опитах да направя тук, са може би единствените противоотрови

 на идеологическите пързалки, които заплашват да ни хвърлят в устата на машината. Ако искаме да сключим съюз с дявола (например с МВФ или с онези неолиберали, които се противопоставят на т.нар. „фалитокрация“ и т.н.), трябва да внимаваме да не се превърнем в онези социалисти, които не успяха да променят света, но успяха да подобрят… собствения си живот. Номерът е да избегнем революционния максимализъм, който, в крайна сметка, помага на неолибералите да превъзмогнат всяка съпротива срещу тяхната самоунищожителна лошотия, и да използваме в наша полза недъзите на капитализма, докато със стратегическа цел се опитваме да го спасим от него самия. Радикалните изповеди могат да бъдат полезни в намирането на този труден баланс. В края на краищата, марксисткият хуманизъм е постоянна борба срещу това, в което се превръщаме.

 

Янис ВАРУФАКИС

 

Превод: Даниела ПЕНКОВА

 

БЕЛЕЖКИ

[1] Тази статия е адаптирана по лекция на автора от 14 май 2013 г. на шестия „Подривен фестивал” в Загреб със заглавието „Изповед на един ексцентричен марксист”. Видеото може да бъде видяно тук: http://yanisvaroufakis.eu/2013/05/14/confessions-of-an-erratic-marxist-keynote-speech-subversive-festivalzagreb-croatia-14th-may-2013/

 [2] За примери, виж Варуфакис (2013) и Варуфакис, Халеви и Теокаракис (2001).

 [3] Виж „Икономическо-философски ръкописи от 1844 г.”

[4] Карл Маркс, „Наемен труд и капитал“, 1847 г.

 [5] „Икономическо-философски ръкописи от 1844 година“, Карл Маркс

[6] В началото на „Матрицата“ градският боец, който помага на Томас Андерсън – Нео, да избяга от костюмираните агенти, му предлага избор между две хапчета. Ако вземе синьото хапче, той ще се върне в леглото си и ще се събуди сутринта, мислейки, че всичко е било кошмар, преди да започне отново своя „нормален“ живот. Ако обаче избере червеното хапче, ще научи истината за живота и за обществото си. В триумф на безрасъдното любопитство над изкушението на простите удоволствия, Нео отхвърля перспективата за блажено невежество, предоставена от синьото хапче, като вместо това избира жестоката действителност, предложена му от червеното.

 [7] Виж Мировски, 2013 г.

 [8] Допълнително по темата – Варуфакис (1991) и Варуфакис (1998)

 [9] Виж „Работна заплата, цена и печалба”, където Маркс дискутира с гражданина Уестън.

 [10] Виж есето му за Малтус, написано през 1933 г.: „Робърт Малтус: Първият икономист от Кеймбридж”, публикувано в „Събраните творби на Джон Мейнард Кейнс. Том X: Есета в биография”, стр. 100-1 – изд. Макмилън, Лондон, 1972 г. Първоначално публикувано в „Есета в биография”, 1933 г.

 [11] Малтус е прочут с прогнозите си, че нарастването на населението ще надхвърли ресурсите на Земята, въпреки всичките ни усилия, и затова гладът е основен „балансиращ” механизъм. Като духовник той обяснява това като част от Божествения план: Страданието на масите, набъбналите коремчета на гладните деца и изтощените лица на скърбящите майки дават възможност на хората да приемат доброто и да се борят срещу злото.

 [12] Виж „Скромно предложение за решение на Европейската криза, версия 4.0” от Я. Варуфакис, С. Холанд и Дж. К. Галбрайт (2013) http://yanisvaroufakis.eu/euro-crisis/modest-proposal/

 


Янис Варуфакис, бившият гръцки министър на финансите

Янис Варуфакис, бившият гръцки министър на финансите

Янис като студент

Янис като студент

Варуфакис със съпругата си

Варуфакис със съпругата си