nabore.bg

Тежката дума

Изповед на един ексцентричен марксист в разгара на ужасната европейска криза (четвърта част)

Предлагаме ви четвъртата част от статията на бившия финансов министър на Гърция Янис Варуфакис, публикувана в сп. „Аспекто”. Ето с няколко негови думи предисторията на тази статия: През май 2013 г. имах удоволствието да изнеса лекция по тази тема на шестия „Подривен фестивал” в Загреб – статията представлява нейното резюме.

 

(Продължение)

 

4. Какво Маркс е направил за нас?

 

Пол Самюелсън веднъж нарече с пренебрежение Маркс „недорасъл рикардианец“. Почти всички школи на мисълта, включително някои прогресивни икономисти, обичат да се преструват, че въпреки силната фигура на Маркс, много малко, и дори нищо от приноса му, е валидно и днес. Бих искал да се разгранича от тях.

Освен че улавя основния проблем на капиталистическата динамика (виж предишната точка), Маркс ми даде имунизация срещу отровната пропаганда на неолибералните врагове на истинската свобода и разум. Например, лесно е да се повярва на идеята, че богатството се създава от частници и след това бива присвоено от полу-нелегитимната държава чрез данъчно облагане, ако човек не се е запознал преди това със стряскащо точната аргументация на Маркс, доказваща точно обратното: богатството се създава колективно, след което бива присвоено от частника чрез обществените производствени отношения и правата на собственост, които разчитат за тяхното възпроизвеждане почти изцяло на фалшивото съзнание. Същото важи за понятието „автономия“, което резонира толкова добре в нашия „постмодерен“ свят. Тя също е колективно създадена чрез диалектиката на взаимно признаване, след което се превръща в частна собственост. Ако на Маркс се гледаше сериозно (нека го кажем – от страна на марксистите, както и от страна на отричащите го),

 

щеше да се избегне голяма част от глупостите,

 

събрани през годините в историята на културните изследвания.

Филип Мировски наскоро доста красноречиво подчерта [7] успеха на неолибералите в убеждаването на голям брой хора, че пазарите са не само полезно средство, но и неотменима самоцел. Че колективните действия и обществените институции никога не са в състояние да „го направят както трябва“, докато неограничаваните операции на децентрализирания частен интерес действат според един вид божествено провидение, гарантирайки не само правилните резултати, но и правилните желания, характер и дори морал. Най-добрият пример за неолибералното невежество е, разбира се, дебатът по въпроса как да се справим с климатичните промени. Неолибералите се втурнаха да твърдят, че ако изобщо трябва да се направи нещо, то трябва да бъде под формата на създаване на квази-пазар за „антиблага“ (например, пазара за търговия с емисии), тъй като само пазарите „знаят“ какви са подходящите цени за благата и за

 антиблагата. За да разберем защо едно такова решение за квази-пазар е обречено на неуспех и, още по-важното, откъде идва мотивацията за такива „решения“, е добре да се запознаем с логиката на натрупването на капитала, изложена от Маркс и адаптирана от полския икономист Михал Калеки към един свят, управляван от мрежови олигополи.

През ХХ век двете политически движения, които търсят своите корени в разсъжденията на Маркс, са комунистическите и социалдемократическите партии. И двете, освен другите си грешки (и дори престъпления), не успяват, в техен ущърб, да последват примера на Маркс по отношение на един ключов аспект: вместо да издигнат свободата и разума като свои знамена и водещи лозунги, те избират равенството и правосъдието, завещавайки идеята за свобода на неолибералите. Маркс е категоричен: Проблемът с капитализма не е, че не е справедлив, а че е нерационален, поради което често осъжда цели поколения на лишения и безработица и превръща дори капиталистите в тревожни роботи, които също са поробени от машините, чиито собственици уж са, живеейки в постоянен страх, че ако не превърнат изцяло своите събратя в стоки, така че да могат по-ефективно да натрупват капитали, те ще престанат да бъдат… капиталисти.Така че, ако капитализмът изглежда несправедлив, това е така, защото той поробва всички – работници и капиталисти – в стила на Матрицата; пропилява човешки и природни ресурси; ражда нещастие, липса на свобода и кризи чрез същата „производствена линия“, създаваща забележителни машинарии и несметни богатства.

 

След като не успяха да отправят критика към капитализма

 

 от гледна точка на свободата и разума, които за Маркс са от съществено значение, социалдемокрацията и левицата по принцип позволиха на неолибералите да узурпират знамето на свободата и да постигнат грандиозен триумф в идеологическата битка.[8] Може би най-значимото измерение на неолибералния триумф е вече прочутият „дефицит на демокрация“. Реки от крокодилски сълзи се изляха над упадъка на нашите велики демокрации през последните три десетилетия на финансиализация и глобализация.Маркс би се смял дълго и от сърце над изглеждащите изненадани или разстроени от „дефицита на демокрация“. Каква беше г оляма цел на либерализма от XIX век? Целта му беше, както Маркс не се умори да изтъква, да отдели икономическата от политическата сфера и да подчини политиката на икономиката, оставяйки икономическата сфера в ръцете на капитала. Днес виждаме грандиозния успех на либерализма в постигането на тази своя

 отколешна цел. Погледнете Южна Африка днес, повече от две десетилетия след като Нелсън Мандела бе освободен и най-сетне политическата сфера обгърна цялото население. Бедата на АНК бе, че за да може да доминира политическата сфера, тя трябваше да се откаже от властта над икономическата. И ако мислите, че не е така, можем да поговорим за десетките миньори, застреляни от платените от работодателите въоръжени охранители след като се осмелиха да поискат увеличение на заплатите.

 

5. Защо ексцентричен? Две непростими грешки на Маркс.

 

След като обясних защо дължа до голяма степен на Карл Маркс разбиранията си за нашето общество, сега искам да обясня защо съм му ужасно ядосан. С други думи, ще изясня защо избрах да бъда ексцентричен, непоследователен марксист. Маркс прави две зрелищни грешки – една от тях е негов  пропуск, а другата е съзнателна. Тези грешни са важни днес, тъй като пречат на левицата да се бори ефективно срещу организираната мизантропия, особено в Европа.

Първата грешка на Маркс – онази, която считам за негов пропуск, е че не е достатъчно диалектически, не е достатъчно рефлексивен. Той не се замисля достатъчно и запазва благоразумно мълчание относно въздействието на собствената му теория върху света. Неговата теория е безспорно изключително мощна

 

и Маркс усеща нейната сила.

 

Защо той не се притеснява дали последователите му – хора, разбиращи тези мощни идеи по-добре от средния работник, – могат да използват силата, дадена им от идеите на Маркс, за да злоупотребяват с другарите си, за да изградят своя собствена власт, за да спечелят влиятелни позиции, за да се възползват от впечатлителни студенти и прочие?

Нека дам пример. Знаем, че успехът на Руската революция принуди капитализма стратегически временно да се отдръпне и да допусне пенсионни системи и национално здравеопазване, като дори принуди богатите да плащат за обучението на масите бедни ученици в специално създадените либерални колежи и университети. В същото време обаче видяхме как бясната враждебност към Съветския съюз, пример за която е поредицата от военни инвазии, възбуди параноя сред социалистите и създаде атмосфера на страх, която се оказа особено благоприятна за фигури като Йосиф Сталин и Пол Пот. Маркс така и не забелязва вероятното развитие на подобен диалектически процес. Той просто не се е замислял върху възможността, че създаването на една работническа държава би могло да принуди капитализмът да стане по-цивилизован и че работническата държава би могла да се зарази от вируса на тоталитаризма поради неспиращото нарастване на враждебността на целия (капиталистически) останал свят.

Втората грешка на Маркс, която считам за съзнателна, е още по-лоша. Става дума за идеята му, че истината за капитализма може да бъде открита в математиката на неговите модели (тъй наречените „схеми за възпроизводство“).

 

Това е най-лошата услуга,

 

 която можеше да направи на собствената си теоретична система. Човекът, който ни снабди с човешката свобода като основно икономическо понятие; ученият, който издигна радикалната неопределеност на полагащото й се място в политикономията; е същият човек, който в крайна сметка се заигра с опростени алгебрични модели, в които единиците труд са, естествено, напълно количествено определени, надявайки се да изведе от тези уравнения някои допълнителни прозрения за капитализма. След смъртта му, марксистките икономисти пропиляха дълги кариери, отдадени на подобен тип схоластичен метод, стигайки до това, което Ницше описва като „парчета от блокирал механизъм“. Напълно потопени в безсмислени дебати по „проблема на трансформацията“ и какво да се направи за него, те в крайна сметка се превърнаха в почти изчезнал вид, докато неолибералният валяк смачкваше всяко несъгласие по пътя си.

Как е могъл Маркс да бъде така заблуден? Защо не признава, че никоя истина за капитализма не би могла да изскочи от един математически модел, независимо колко блестящ е неговият създател? Не разполага ли с интелектуални инструменти, за да осъзнае, че капиталистическата динамика произлиза от количествено неопределимия човешкия труд; т.е. от една променлива, която никога не може да бъде добре дефинирана математически? Разбира се, че разполага с тези инструменти, след като точно той ги е изковал! Не, причината за неговата грешка е малко по-тъмна: точно като тривиалните икономисти, които той така блестящо критикува (и които продължават да доминират икономическите факултети днес), той пожелава да се опре на силата на математическите „доказателства“.

Ако съм прав, Маркс е знаел какво прави. Той е разбирал и е имал капацитета да знае, че една всеобхватна теория за стойността не може да се побере в рамките на един математически модел на растежа, на динамичната капиталистическа икономика. Той е съзнавал, не се съмнявам в това, че една правилна икономическа теория

 

трябва да спазва идеята на Хегел,

 

 че „правилата на неопределеното са също неопределени“. От икономическа гледна точка това означава да признае, че силата на пазара и следователно печалбата на капиталистите, не е задължително да зависи от тяхната способност да извличат незаплатен труд от служителите си; че някои капиталисти могат да печелят от даден трудов запас или от дадена потребителска общност по причини извън теорията на Маркс.

Уви, това признание би означавало да приеме, че неговите „закони“ не са неизменни. Би означавало да отстъпи пред критичните гласове от профсъюзното движение, че теорията му е неопределена и, следователно, че твърденията му не могат да бъдат еднозначно и недвусмислено правилни. Че те са винаги временни. Но Маркс усеща неудържим порив да възпира хора като гражданина Уестън[9], който се осмелява да каже, че повишаването на заплатите (постигнато чрез стачни действия) може да се окаже Пирова победа, ако капиталистите впоследствие вдигнат пазарните цени. Вместо просто да оборва хора като Уестън, Маркс е твърдо решен да докаже с математическа точност, че идеите им са погрешни, ненаучни, недодялани и недостойни за сериозно внимание.

 

Янис ВАРУФАКИС

 

(Следва)


Янис Варуфакис, бивш финансов министър на Гърция

Янис Варуфакис, бивш финансов министър на Гърция