nabore.bg

Тежката дума

Между нас казанo: Властта не сваля розовите си очила

Живеем напук на законите и напук на сърцата си

 

 В книжарницата:

     - Искам книгата за Радини вълнения.

     - Значи – „Под игото”?

     - А, не, нея си я имам – казва момичето.

***

   В магазин на голяма верига. Възрастен мъж поставя покупката си на касата: малко шишенце алкохол. Под мишницата му – вестник. От евтините. Плаща. И отива на опашката, където ще си остави парите за ток, парно, вода...

***

София, ул. „Аксаков”. Ученици от елитното 33-то училище са се изсипали по тротоара на улицата с цигари в уста. Минувач се опитва да ги помоли да направят място – по улицата непрекъснато профучават коли. Бъдещите дами изсипват куп думи върху осмелилия се да наруши спокойствието им. Обидите излитат заедно с  тютюневия дим. Една картина, която се наблюдава с години. И нито веднъж тук, на няколко крачки от училището, не се е появил учител.

***

 Едро, красиво куче тича по тротоара. Красивата му притежателка гальовно го насърчава в спортните му постижения. И укорно го подсеща да се пази... По тротоара млада майка води дете. То е толкова мъничко, че кучето пред него изглежда великан. Майката несмело пита госпожата дали не би вързала кучето, защото все пак тук е улица, по тротоара минават възрастни хора, малки деца, майки с колички.

-        Няма да го вържа – отрязва красавицата.

Майката вдига детето. Ще го носи. Кучето тича обратно, стига до стопанката си и отново хуква напред. Хората се отместват да му направят път. Всъщност, да избегнат удара.

***

Всеки ден слушаме наши политици да повтарят как всичко е наред или как ще (извинете, забравих забраната на господин Борисов „ще” да изчезне от деня ни)...бъде наред. У нас трябва отдавна да са се свършили розовите очила, но някои можещи си ги внасят от чужбина. Понякога бодрите гласове на високопоставени особи звучат доста странно, особено на фона на мъртвата природа, каквато сме ние. Стоим прекрасно на фона на изборите и след тях като електорат. Стоим многогласно и многобройно, само с разделителната черта на различната партия. Душите ни опустяват от умора и от веселото лицемерие на онези, в чиито ръце е съдбата ни. В общата картина на България ни изографисват като цветя, но всъщност са ни потопили във вази. И в тези кратки натюрморти, които изглеждат необвързани един с друг, сме ние, почти роботи, почти мъртви; те имат своята пресечна точка и тя е точно отнетото ни бъдеще. Деца, които не знаят какво пише в „Под игото”. Други, които не познават смисъла на уважението. Възрастни мъже, които ще втренчат поглед във вестника си и ще се утешават с отмерен според джоба алкохол. Ще гладуват, за да си платят сметките. Толкова ли бързо загубихме чувствителността към другия човек, не ни интересува, че е с бастун и едва ходи, не ни интересува, че едно куче може да блъсне дете и да го превърне в заекващ човек...Живеем напук на законите – и напук на сърцата си.

Какво може да очаква една страна, когато в нея живеят уморени хора с мъртви сърца? Празниците изгубват камбанения си звън. Делниците са като камъни. Оптимистичните балончета се пукат едно след друго.

Но картината, описана от нашите държавници, е многоцветна. Само дето ние там сме с отрязани стебла. Потопени в плитко съдче. Докато изсъхнем. Може би това е имал предвид и господин Борисов, говорейки за  „ще” – а не предимството на така необходимото действие в сегашно време.

  

   Юлия ПИСКУЛИЙСКА

 


Юлия Пискулийска

Юлия Пискулийска