nabore.bg

Литературен мегдан

Ветеринарят

Разказ

 

В опушеното помещение беше препълнено. Няколко маси бяха събрани в една голяма и около нея бодро се черпеха десетина посивели мъже. Бяха пийнали вече поне по чашка и разгорещено си говореха без дори да се изслушват, като винаги повдигаха чашките си към двама възрастни мъже в челното място на компанията. От стола си се надигна единствената жена сред развеселените мъже и усмихната се насочи към тезгяха. Познавахме се, тя пусна машинката за кафе, покани ме да седна при тях като примъкна стол

– Ела, ела, ела да чуеш какво значи човек с късмет…

По-дребният и слабичък възрастен мъж като че ли само това чакаше, обърна се към мене и като си повдигна чашката потвърди засмяно:

– Да бе, госпожа, оказах се човек с голям късмет… Паднах лошо и си счупих краката – и двата. Стават такива работи, но тежко му, комуто се случи… Е, случи се на мене. Припищя жена ми, дотърча един съсед, натовариха ме криво ляво на колата му – разбрицан москвич и хайде

в „Пирогов“.

Види се не разказваше историята за първи път, защо то някой от сътрапезниците му подсказа:

– Кажи бе, кажи как те гипсирали…

– А, там чакахме бая време, пред вратата имаше опашка. Как да е влязохме – и се почна: снимки, наместване, пак снимки, скараха ни се, че не сме повикали „Бърза помощ“, а са ме докарали направо, защото като са ме товарели костите на десния крак се разместили. Гипсираха ме. През цялото време гипсовачът ми обясняваше колко се изморявал на работа, как е принуден да търпи капризи (през цялото време си мълчах, защото, той не пипаше твърде внимателно и стисках зъби от болки), колко малко му плащали… Жената му даде пет лв., той се намръщи, но ги взе.

Лежах двайсет дена вкъщи и гледах тавана. Десният крак започна да се подува, боли, сърби, и по малко взе да изтръпва. Пръстите ми станаха лилави, подуха се като кебапчета, почнах да вдигам температура.

Не дочаках времето за контролата, отидохме пак в „Пирогов“, свалиха гипса на крака, намръщиха се и казаха, че трябва да се реже до здраво. Имало такива случаи, но понеже не било спешна помощ (аз съм пенсионер, значи мога да чакам), а планова операция, трябвало да си платя. Сумата не ни беше по джоба.

Почнахме да събираме пари – 200 от децата, 100 от съседа с Москвича, обиколи жена ми роднините, носи по 50, по 20, по 100 лева, ей тия тука – с широк жест показа насядалите около масата, почнаха да ми събират пари

за операцията, ама все не стигат. Времето минава, кракът ми отече до коляното, като махнем бинта – мирише лошо. Личният ми доктор доведе вкъщи хирург, гледа ме човекът, пипа ме с ръкавици, няма болка, ама ме тресе. Даде ми антибиотик, някакъв мехлем и каза, че и да окастрят гнилото няма да помогне, щото вече нямало здраво място и сигурно ще се наложи да го ампутират до коляното. Той се наемал да уреди операцията, даже без да плащам нищо. Щръкна ми косата, жената ревна, повика синовете, те дотичаха веднага, почнаха да ме успокояват, нямало по-важно от живота, хората от войни как се връщали без крака и без ръце, пък пак живеели… и т.н. Изгоних ги.

Почнаха приятелите ми да идват вкъщи, жената вика, кара се, кръчмата се пренесла у дома, почна да не ги пуска…

Една вечер идва съседът с москвича, носи шише с ракия, седна до мене и направо, без много да го усуква ,казва: „Имам приятел ветеринар, опитен е човекът, може пък да помогне. Той само с говеда се занимава, така де, добичетата и крака чупят, и месата им загниват, ама ги лекува. К’во му е толкоз различното – и човек е от кости и месо, кажеш ли, водя ти го… Може пък да помогне…“ Казах! Удавник и за сламка се хваща, нали знаете… – и се огледа.

Знаеха, в махала като тази всичко се знае. Малката кръчма е като транслатор на новини. И аз бях подочула нещичко, но не знаех подробности, всичките ù жители следяха със затаен дъх перипетиите на стария дърводелец, авторитетен човек по всички технически въпроси. Събираха пари помежду си за операцията му, поливаха умиращия крак, цъкаха с език, чудеха се как ще ходи с чуканчето, макар че в махалата вече имаше един такъв, с дървен крак, който дори колело и мотор караше. Патилата на дърводелеца знаеха с подробности, чували ги бяха от синовете му, от него самия, от ветеринаря, но винаги им беше интересно да слушат историята отново с новодошлите. Дори когато се запънеше за някои подробности някой от слушателите му подсказваше и разказът продължаваше.

– Та, дойде ветеринарят, – нисичък, пухкав шишко, плешив малко, пръстите му тънки, а дланите му като понички. Седи съседът на един стол до леглото, а ветеринарят ми развързва крака, лицето му не трепва. Аз не гледам крака си, търся му очите, чакам да каже нещо. Той вади някакво инструментче като пирон, почва да боде и дори не пита „боли ли“, нали неговите пациенти не могат да говорят. Мушка, аз не усещам нищо и изведнъж, така ме ръгна, че чак сърцето ми прокървя. Изревах от болка. „Ще го бъде. – каза ветеринарят – Сега ли ще правим каквото трябва или ще се подготвяш?“ – И ми смига, а аз не мога да се съвзема от болката. Съседът отвръща вместо мене – „Сега, сега. Стига е чакал!“

Какво стана след това не ми се иска да си спомням никога. Сложи ми някаква упойка, натовариха ме на москвича и право в кабинета му. В коридора чакат хора с кучета, един с овца, а внасят мене и само помня как една жена с котка изхълца „Боже… К’во му е на този?!“ Сложиха ме на някаква маса и ту заспивах, ту се будех от адска болка и пак потъвах някъде… Събудих се у дома в леглото си, до мене и съседът, и жена ми, и докторът надвесени. Шишкото се засмя „Е, това е, вече ще минава…“ И като че отряза. Вярно почна да ми минава. Първо температурата ми спадна, после полека-лека отоците по пръстите ми спаднаха. Отдавна бяха махнали гипса от левия крак, когато ветеринарят свали шините под бинта

и сложи нови чак до свивката на бедрото. Раната зараства три месеца. Като се затвори добре, заведе ме при някакъв приятел, хирург. Той ми сложи гипс да заякнели костите в местото на счупването. През цялото време съм правил само контролни рентгенови снимки и не съм стъпвал на крака си, докато не сложиха на гипса желязната петичка. Едва тогава, след като бях шест месеца на легло стъпих на краката си с патерици макар, и се разплаках като дете. Беше голямо събитие…

Тук като правило започва бързо и горещо обсъждане късмет ли е било това, или просто си имал дни, докторът ли е бил магьосник, или си е бил опитен, щото конските и детските доктори трябва да са майстори с безсловесните си болни. И като правило следва чукване за здравето наразказвача и на компанията. Старият дърводелец скромно продължи:

– После нещата си тръгнаха по реда. Носих гипса два месеца, сега ходя с бастун на собствения си крак, нищо че е по-тънък, дори си сгъвам коляното. Започнах да връщам парите на всички дето ни дадоха. Децата не си ги взеха. Синът каза: „Погребението щеше да излезе по-скъпо. Бяха те отписали… Гангрена…“

Сега идвам дотук и пием по една ракия със съседа, – ей го – и посочи мъжа от дясната си страна, – и Шишкото, докторът де. Той все ми казва „Ти си моята гордост… Що добичета съм оправил, ама такова сложно двукрако – за пръв ми се случва. Слава на Бога имал си дни, късмет си имал, оцеля… Добиче има ли рана, лекува се, ама кост счупи ли, и не такова счупване като твоето, съвсем обикновено да е, за нищо не става, убива се. Да не се мъчи животното…“

И вярно е, че може и късмет да имам, късмет, че на съседа москвичът запали, късмет с жена ми, дето стоя до мене месеци наред, с децата ми – дето събираха пари, с приятели, с рода…

Абе има добри хора, бе, вярвайте, има и хора на този свят. Майка му стара, има ги…

 

Дима НИКОЛЧЕВА-ДУДУЛОВА




Дима Николчева-Дудулова на представянето на една от своите книги в салона на Съюза на българските журналисти. Вдясно е художникът Руси Статков - илюстратор на книгата.

Дима Николчева-Дудулова на представянето на една от своите книги в салона на Съюза на българските журналисти. Вдясно е художникът Руси Статков - илюстратор на книгата.

Новата книга на авторката.-

Новата книга на авторката.- "Всеки носи своя кръст". Сборникът с разкази се продава във всички големи книжарници. Може да се купи от издателство "АРИАДНА", площад "Славейков "№ 11, с 30% намаление.