nabore.bg

Архивите са живи

Още са в спомените ми: Вечната и святата Багряна

С достолепната Елисавета Багряна поднових контактите си през 1985 г., когато я заснех във филма си „Обичам те, живот“ за трагичния живот и творческо дело на знаменития ни поет Дамян Дамянов, а после отпечатах и романа си за него „Плачи, приятелю“. Но никога не й напомних за казанлъшкото кино „Родина“, в което пред нея с писателите-класици Калина Малина и Ангел Каралийчев рецитирах първото си детско сатирично стихотворение „Пустият, Иванчо“, нито когато през 1963–1964 година двамата с нея многократно гостувахме в дома на поетесата Адриана Радева в Захарна фабрика и в късна вечер я изпращах до тях. Защото тя едва ли вече помнеше това. И ето че след толкова години отново застанах пред „Вечната“ и „Святата“, както я назоваваха, и то още приживе. Но и сега, както и тогава, премълчах кой съм, откога и откъде се познаваме, как беше отпечатала първото ми стихотворение в сп.„Септември“ и пр. Представих се като приятел на Дамян, който като режисьор снима филм за него и нищо повече. А докато екипът подготвяше работата си, със съавторката ми Диана Димих седнахме на табуретките пред величавата поетеса да говорим. Понеже стана дума, че през младостта си е видяла Халеевата комета, което силно ме впечатли, помолих я да разкаже за това уникално явление.

 – Бях седемнадесетгодишна – започна тя. – Взех си дипломата за завършено средно образование в софийската Първа девическа гимназия и отидох при родителите си в Сливен. Там моето семейство беше временно, докато баща ми беше чиновник в Сливен. Отивам там и сварвам Халеевата комета вече изгряла. И аз седнах пред тази Халеева комета в двора – градинката на мама, която беше лехи с цветя, кладенец в ъгъла и една стара, от дядо ми още останала къща. Седя така и насреща на небето – Халеевата комета. И я виждам до ден днешен като една жена голяма – много дълга, в профил легнала: така й беше главата – насам опашката. Опашката пък е като някакъв много дълъг сребърен шлейф, полупрозрачен. И тя в профил лежи на небето. На синьото небе. И аз като се залових за нея не искам да ям, не искам да спя. Щом тя е на небето, аз съм пред нея (смее се). После написах едно много хубаво стихотворение, което напоследък го рецитират. Сега се издава книга от астрономите в „Народна просвета“, специално за Халеевата комета, която почва с моите впечатления – как съм я видяла в 1910 година. И самото стихотворение много се харесва и го препечатват сега...

  – Колко време стоя кометата на небосвода?

 – Доста дълго време. Може би няколко дена. Почти седмица. Постепенно обаче тя понатъмняваше, поизбледняваше, но не залязваше като слънцето. Стоеше си на едно място. И през деня, и през нощта. През деня може би някой път се провре така, като се заоблачи малко. Малко светне, види се, някой път – почти не се вижда. И когато мина може би една седмица, постепенно тя, както седеше така, потъна в безкрайността. Без да спадне, да залезе. Просто потъна във вечността. В небето...

 – Тя се появи от изток, нали – поисках да сверя моята информация.

 – А, това не мога да ви кажа, защото аз я сварих вече, че беше на изток.

 – И аз мисля, че беше на изток – обясних. Защото моят класен ръководител в гимназията Димитров, който ни преподаваше история и география разправяше, че в 1910 г. бил десетгодишно момченце, когато я е видял в Бургас над Морската градина.

– Ей така изгря – казваше той. – И остана неподвижна. Посред бял ден. Едно сияние Щяхме да се побъркаме от изумление и страх...

– Да, и за мене... Аз съм писала в стихотворението си – първото голямо чудо в живота ми. И няма да я забравя никога. Затова всички астрономи са ме хвалили. Ходих веднъж в Рожен, в астрономическата обсерватория. Качвах се на най-големия телескоп. На най-високото стъпало и наблюдавах през нощта небето.

– Пожелавам ви догодина да я видите отново, когато се очаква пак да се появи – казах и притиснах поетесата за ръката.

    – Ох, това искам. Вече съм живяла доста. Но да доживея да видя още веднъж кометата...

    – Давам ви две години от моите, за да я видите...

    – Тя една, май че ми трябва. Защото ще се появи през 86-та...

    – И още една, за да напишете ново стихотворение.

– За да напиша отново? – засмя се Багряна. – Благодаря! Аз ничии години не искам. Когато излезе това съобщение, че вече човек може да вземе сърце и да го присади, написах едно стихотворение, че не искам да взема чуждо сърце, за да ми дадат на мен живот.

– Помня това ваше стихотворение – потвърдих.

– Когато го четох в радиото един от сътрудниците каза: „През цялото време тръпки са ме побивали, когато го четохте...”

 – Много е хубаво!

 – В него казвам: „Аз не искам чуждо сърце. Ти, мое сърце, бий, докато дъх имам и заедно с теб и аз ще си отида...

Тъй като екипът още подготвяше техниката, Багряна продължи разказа си за Сливен:

– Там прекарах една година незабравима – като учителка на село. И всички от селото казваха: „Нашата даскалица, нашата даскалица...” Аз бях класна наставница на трети прогимназиален клас, който се откри именно тогава. Преди това имаше тифус. Имаше скарлатина. Такава страшна епидемия, че Червен кръст не позволяват да се излезе навън и аз трябваше да си остана. И казвам: „Какво ще правя вкъщи без работа, не може ли някъде учителка на село да стана?“ Понеже беше почнала учебната година, баща ми се обади в Министерството на просветата. Имаше там братовчед и казва: „Така и така, Лиза...“ Тогава просто по телефона ме назначиха учителка в село Афтане (тогава се наричаше така, сега е Недялско). И пак съм доволна, че съдбата ме е закарала там, защото за първи път видях селския живот, селските хора, техните страдания и тяхната работа. И съм щастлива, че прекарах една учебна година в село... И сега като отида там, ме посрещат. На ръце хората ме носят...

А когато операторите се подготвиха, поетесата зае фотьойла под портрета от младите си години и сподели следното за Дамян Дамянов:

– Щастлива съм, че мога да кажа няколко думи за Дамян Дамянов, когото считам едва ли не за мой син. Аз бях редакторка в сп. „Септември“ и един ден баща му доведе своето дете при мен. Дадоха ми едно негово стихотворение. Аз го прочетох и им казах, че виждам талант в това дете. Но в самото стихотворение трябва да се направят известни поправки. С мен беше и Блага Димитрова – бяхме в момента заедно в редакцията. Казах му няколко думи и те си отидоха. А на другия ден донесоха стихотворението наистина поправено. То излезе за първи път всп. „Септември“. От самото начало на неговата творческа работа аз следя всичко, което той пише. И се радвам, когато виждам порастването му като поет и творец. Аз се удивлявам, понякога даже се сърдя на неговото прекалено творчество. Защото той много пише, а когато е много, винаги може да има и по-слабо, и по-хубаво. Аз искам всичко, което той напише, да бъде хубаво. Да се запомни като истинско творчество... Мисля, че по време на „Сливенските огньове“ една година бяхме с Дамян и семейството му. Качихме се всички на лифта и отидохме горе на Карандила. Аз просто се радвах на Дамян. Казвам си: как иска всичко, което се яви в живота, и той да го види, и той да живее с него. Наистина това е един подвиг в неговия живот – това, че той живее с него, като всеки друг човек, въпреки нещастието, което му е дала съдбата. Ние забравяме това нещо. Но той има толкова силен дух, че надвива всякаква физика.

 

Станко МИХАЙЛОВ, писател


Графичен портрет на поетесата от словенски художник

Графичен портрет на поетесата от словенски художник

Багряна във Враца на празника на поезията, 1976 г.

Багряна във Враца на празника на поезията, 1976 г.

Тодор Живков между двете големи дами на родната поезия - Дора Габе и Елисавета Багряна

Тодор Живков между двете големи дами на родната поезия - Дора Габе и Елисавета Багряна

Дора Габе (вляво) и Елисавета Багряна със словенския преводач Йосип Видмар, Будапеща, 1932 г.

Дора Габе (вляво) и Елисавета Багряна със словенския преводач Йосип Видмар, Будапеща, 1932 г.

Двете приятелки - Дора Габе и Елисавета Багряна във военни униформи в Добрич, след връщането на Добруджа на България, 1940 г.

Двете приятелки - Дора Габе и Елисавета Багряна във военни униформи в Добрич, след връщането на Добруджа на България, 1940 г.

Багряна на посещение в училището на с. Недялско, Ямболско, 1983 г. Там поетесата е била учителка през младините си.

Багряна на посещение в училището на с. Недялско, Ямболско, 1983 г. Там поетесата е била учителка през младините си.

Eдин от малко известните фотопортрети на Елисавета Багряна

Eдин от малко известните фотопортрети на Елисавета Багряна

Младата поетеса

Младата поетеса

Живописен портрет на Багряна от художника Иван Табаков

Живописен портрет на Багряна от художника Иван Табаков