nabore.bg

Не може да бъде

Вечният спор в семейството: Кой работи повече?

Мъжете и жените често спорят кой върши повече работа. Какво биха казали експертите по този, на пръв поглед доста елементарен въпрос?

Мъжът е ловец, природата го е създала в съзвучие с тази социална роля, т. е. изискват се качества, за които трудолюбието и занимаването с много дейности не е характерно. От него се очаква "наръч" от умения за оцеляване - смелост, предвидливост, голяма сила, упоритост и най-вече добър улов.

 

Еволюционната роля на жената е "възпитател",

 

т. е. тя остава в пещерата с всичките невъзможни за изброяване отговорности. А иначе, тъй като отдавна сме излезли от пещерите и отдавна социалните ни роли са се размили, е напълно възможно да има достатъчно изключения.

Днес всички живеем на бързи обороти, върти ни шеметна въртележка от задачи, ангажименти, амбиции и врим в една и съща обществена тенджера под налягане. Любознателни сме до агресивност, неистово амбициозни и лакоми за постижения и притежания. Работливостта, трудолюбието, борбеността и инициативата са изродени в работохолизъм, лакейничене и сервилност. Всеки от двата пола има излъчени победители в съревнованието за вършене на повече работа. Чест е да се трудиш без почивка, да демонстрираш издръжливост, сила, справяне. Само че без почивка и отпускане коефициентът ни на полезно действие намалява.

 

Двата пола се изчерпват еднакво.

 

Моментът на презареждане е задължителен. Иначе, вместо да сме герои в "Умирай трудно", ще получим главна роля в "Умирай мудно". Не почиваме ли, съкращаваме собственото си време. Превърнали сме се в пренавити пружинки и сме като оголени нерви. За всеки от нас е чест да е стресиран.
Във вечната надпревара, свързана с вършенето на повече и повече работа, се стига до често срещаната днес диагноза невроза на изчерпването. Умората ни е хронична. А способността ни да почиваме толкова е закърняла, че дойде ли време за релакс, ние изпадаме в шок. А какво по-страшно от това свикване с напрежението и стреса?! Да ни е зле и да сме уморени вече е съвсем нормално. Забравяме, че пренавитата пружина трябва и да се развива от време на време. Но тя не го забравя и в един момент просто се къса. И от "Две димящи дула" се превръщаме в "Две висящи дула".

 

Закрепяме се в едно болно равновесие.

 

Работата до изтощение се е превърнала в наш невротичен модел на живот. А често зад това да сме амбициозни до изтощение, се крие дълбок страх от падане и жажда за одобрение.
Вечна е препирнята кой от двата пола върши повече работа. Проблемите идват, когато успехът се търси на всяка цена и е по-важно да "имам", а не да "съм и да бъда". Защото успех не е равно на стрес. Обикновено стигне ли се дотам, тялото започва да протестира с безброй симптоми, но кой да го чуе?!
Има и една друга порода мъже и жени, които са склонни да се товарят като мулета с работа. За тях е важно да са винаги в пряг, а не да са лидери. Това са изпълнителите, които само чакат тръбата да изсвири "В атака!". Те се чувстват удовлетворени само когато са в позицията на вечно онеправданите жертви. Тази ситуация им дава добра възможност да мрънкат и да се оплакват, което ги прави "щастливи", защото им е трудно да изразяват агресията си по друг начин. Така тя се преобразува във вечен хленч, обвинения и песимизъм.
Едни от най-големите работохолици са идеалистите - мъже или жени.

 

Те са и най-неудовлетворените.

 

Идеалът е добър стимул за успех, но сам по себе си е нещо непостижимо. То затова има идеално и реално. И те са на отстояние светлинни години едно от друго. Идеалът може да е мотив за напредък, но само за човек, здраво стъпил в реалността. Често идеалистът е човек, който трудно се радва на постигнатото тук и сега, защото е склонен все да го сравнява с идеалното.

И така той вечно тича след сянката на птичето.

 

Наборе.бг