nabore.bg

Литературен мегдан

Васко

Разказ

 

Една сутрин в редакцията влезе директорът на гимназията  Димитър Киряков. Бях сам - колегите пътуваха от Пловдив и не бяха още пристигнали. Митето, с когото имахме добри отношения, ми каза: „Към гимназията организираме ПУЦ /професионално-учебен център/ за ученици, учили до 10 клас. Ще се навиеш ли да им преподаваш философия един час седмично, за да си потърсят по-добра работа? Всички съжаляват,  че на времето не са учили, а сега някои дори искат да следват?“ Защо пък не, казах си. Живея на село, няма проблем веднъж седмично, вечер, да ходя в училището. Откакто бях завършил, не бях практикувал учителството, тъкмо да навляза в него, макар на по-елементарно ниво, за работници, на които само една година не им е достигнала /учеше се до 11 клас/ за да се дипломират. Виждах нещо благородно в това. Пък и не се знаеше до кога ще съм на тази си работа, трябва да навляза в истинската професия. И се съгласих...

В класа бяха десетина момчета и момичета от различните села на общината. Най-много, разбира се, от Калояново, но имаше и от Граф Игнатиево, Долна Махала, Чернозем... Често отсъстваха, или закъсняваха, но ние проявявахме разбиране. Един младеж правеше впечатление със своето постоянство. Казваше се Васко, работеше на трафопоста в Чернозем. Енергото бяха построили кокетна сграда, в която Васко живееше, заедно с други негови колеги. В студ и пек, със своето колело, той изминаваше разстоянието от десетина километра /в едната посока/до Калояново. Никога не отсъстваше, нито закъсняваше. Беше добродушен, винаги усмихнат... Лошото беше, че изобщо не вдяваше от моя предмет, макар, че се стараех да го поднасям на достъпен език, като „превеждах“ специфичните категории и понятия. Опитите ми да внуша, обаче, някакви знания в него, винаги претърпяваха  крах. Васко, който всеки ден изминаваше по 20 километра, чистосърдечно ми признаваше, че е чел урока поне 10 пъти, но и една дума не е могла да измине разстоянието от учебника до  главата му. Другите ученици все-пак продумваха по нещо... Разбира се, за мълчание всеки учител би написал двойка. Аз  бях съвестен и нямаше начин да не му я оставя, въпреки, че ми беше симпатичен, заради своята всеотдайност всеки ден да изминава с велосипеда си пътя до Калояново.

Дойде краят на втория срок. Естествено, пак му писах  двойка и го оставих на поправителен изпит. Само след няколко дни, идва Киряков и ми вика: „Абе, човек, как можа да пишеш  баш на Васко двойка ? Знаеш ли, че ако не мине, догодина няма да ни разрешат да имаме ПУЦ?“. Замислих се. Киряков беше волеви човек, нямаше да остави нещата така, можеше да стигне и по-далеч. Той беше човек на партийното ръководство. Заедно със своя колега – директорът на училището в Дълго поле, Милчо Пальов, бяха сред най–приближените. На различните мероприятия, които отразявах, като журналист, те двамата или бяха сред деловия президиум, или сядаха на първия ред. Особено усърден беше Пальов. След всяко изречение на партийния секретар той кимаше одобрително, но така, че от горе да го забележат. Киряков също не му отстъпваше - следеше внимателно речите на  партийния бос и когато трябваше да се ръкопляска, започваше първи в залата, оставяйки по този начин колегата си в неудобното положение, макар че оня удряше длани по-силно. И двамата имаха големи носове, но Милчовият беше по-голям, заради по-пламенните му изказвания - ако е вярно, че носовете растат от лъжи... След няколко дни случайно ме срещна началникът на Васко, мой съученик и съселянин, Коцето Кауков, който беше завършил инженерство и отговаряше за подстанцията, която  снабдяваше с електричество района. Понякога, когато имаше режим на тока, от там по-късно дърпаха шалтера,  за да догледаме  интересен мач по телевизията. „Шефовете ми дават много зор Васко да вземе диплома за средно образование, иначе ще го уволнят“. „Но той не е обелил дума досега...“ „Направи някакъв компромис, заради мен“, помоли ме моят съученик и отмина. След дълъг размисъл, реших да го пусна, защото в края на краищата ПУЦ-а беше създаден за това – осъзналите се бивши ученици, все-пак да се сдобият с диплома. Пък и Васко  със сигурност е допринасял по-дълго да сме на светло. На единствената консултация, преди есенния изпит му казах: „Научи името  Георг Хегел. Поне двете му имена, защото той е с четири“. Васко засия, благодари ми и щастлив се метна на велосипеда.

На изпита, на който комисия бяхме аз и директорът, попитах Васко, кой е най-яркият представител на немската класическа философия. Отговори бодро: „Георги Хелге“. Онемях. Не успях да се стърпя: „Тебе да не те е удрял някога ток?“ „О-о веднъж така ме разтресе, че насмалко да ме убие...“ Въздъхнах облекчено. „Проблемът не е образователен, а медицински“, успокоих съвестта си аз и почти с радост му писах  тройката. Компромисът стана факт. Факт стана и моето приключване с ПУЦ-а.

Както е известно, мечтата на повечето селяни е да станат граждани. Аз също бях сред тях. Но имаше проблем. За да си купиш жилище в града, трябва да си жител на този град. А за да  получиш жителство, трябва да работиш в него. Но пък за да те вземат на работа, трябва да имаш жителство... Загубена работа... На това му казват параграф 22. Добре, че в един момент управниците на Пловдив се разтревожиха, че Варна ги изпреварва по население и набързо дариха няколко хиляди селяни с бленуваното жителство. Бях сред щастливците...

Въобще не се интересувах в кой район ще си купим апартамент, важното е да се сдобием с такъв. Тогава по-малко се строеше, не като сега. Имаше  хора с лихвоточки, други картотекирани с години... Трябваше много да се чака.  Въобще - беше времето на голямото чакане. Чакахме по опашки за банани и маслини, чакахме с години да си купим жигули или москвич, чакахме всичката тази лудница някой ден да свърши...  Дъщеря ми разказа следния случай, превърнал се във виц: Нейни приятели  веднъж  се разхождали с някакъв швед по главната улица и видяли дълга опашка пред магазин. На учудения му поглед, те отговорили:  „Дават салам, затова“. Шведът  се позамислил и промълвил под носа си: „Че аз по-добре да си го купя“. Човекът си нямал и представа за родната ни търговска система...

Възползвахме се веднага от първата възможност, която ни се откри, за да си купим жилище, само със заеми от роднини. Без да се питаме защо късметът ни споходи. Имахме нов апартамент в район „Изгрев“, комплекс  „Дружба“. Това беше и първият опит на властта в Пловдив да интегрира ромите. Безуспешен. Успя само да интегрира някои българи към тях. За живота ми на улица „Крайна“, не ми се говори, но е необходимо за развитието на сюжета. Апартаментът беше голям, а фактът, че сме на осмия етаж, възприемахме, като бонус – боклукът в район Столипиново, макар в опасна близост, беше по-далеч от нас. След няколко години си купих кола – десетгодишна корса. Беше ми омръзнало да ме обират циганите в градския транспорт. Всички знаехме апашите по физиономии и дори по имена, само полицаите не. Веднъж една циганка, продаваше слънчоглед на спирката, също тяхна жертва, ми каза: „Аз чух, как бандата се караше на един нов свой член, че не е платил на полицая, който ги пази“... Но неприятностите ми не свършиха. В квартала кола не замръкваше, ако не е в гараж. А аз нямах - местата пред блока бяха заети. Оставях я на паркинг, преди да се прибера в къщи, и я взимах сутрин рано, за да отида на училище, след като вече бях приключил с редакторската дейност. Това, освен, че биеше по джоба, създаваше и други неприятности – вечер по късно трябваше да се разхождам в квартала, което си беше опасно... Затова много се зарадвах, когато един от малкото българи във входа се изнесе и отнесе и бетонния си гараж. Веднага си взех ламаринен и с помощта на ромите, срещу солидна почерпка, го поставих на освободеното място. Плащах си редовно наема  в кметството, за което циганите ми се смееха – на тях въобще не им е минавало през ума за това. Въпреки, че бяха си наредили тенекиените магазинчета и гаражи пред блока. Един ден в апартамента, в който живя моят съсед, се настани циганско семейство, което предяви претенциите си към мястото, защото е било на този, от когото са купили жилището. Възраженията ми, че то няма нищо общо с апартамента, не се приеха. И един ден, докато бях на работа, гаражът беше вдигнат и захвърлен на поляната. После от кметството го отнесоха някъде. Една беда, обаче, води друга. Крадци разбиха асансьора. Всички ги чувахме през нощта, как блъскат с чуковете, но не смеехме да звъним в полицията... Скоро получих инсулт и стана трудно качването и слизането от последния етаж. Решихме да купуваме ново жилище, далеч от Изгрев. Тогава, за да ти отпуснат заем, освен,че ипотекират новото ти жилище, искаха и двама поръчители, които да гарантират за теб.

Отдавна тази глупост е премахната, но тогава беше истинско ходене по мъките да намериш човек, който при евентуалната ти невъзможност да обслужваш дълга, да плаща вместо теб. Една  приятелка на жена ми, обаче, пое риска. Търсихме вторият наивник, който да се навие. Сетих се за Васко – той не можеше да ми откаже. Живееше в Пловдив и поддържаше трансформаторите в Каршияка. Няколко пъти го срещах, беше все усмихнат, не пропускаше да ми благодари, че е взел диплома и сега е на по-високо заплащане...Разгеле, защото от банката изискваха и доходите на гарантите да са високи. Попитах го дали е готов да ми стане поръчител. „Разбира се, господин Славков, аз съм ви толкова задължен“... В деня, в който трябваше да напиша данните от паспорта, Васко дойде и с тъга ми съобщи, че си е загубил паспорта...

Все пак успяхме по-късно, когато изискването някой да ти стане гарант, отпадна, да се преместим в хубав, озеленен квартал, където няма гаражи, но няма и кражби на коли. Но се наложи, освен заема, да продам къщата в родното Калояново... Веднъж, в малкия парк пред входа,където бях слязъл, видях Васко.  Каза, че вече е пенсионер, купил си е жилище в съседния вход и по цял ден гледа белотчиите. Похвалих го, че е млад за пенсионер. Върна ми комплимента. Само дето бастуна не ми подхождал... Попита ме каква пенсия получавам. Отговорих: 310, защото имам дълъг трудов стаж – близо 45 години... Гледаше ме слисан, затова прехвърлих разговора около него: А на теб, Васко, каква пенсийка ти отпуснаха? 550 - усмихна се той. Беше мой ред да го погледна учудено. Васко смени темата: „Ей, господин Славков, ако не бяхте вие, нищо нямаше да науча. А сега знам кой е най-големият български философ – Георги Хелгев нали“...

 

Георги СЛАВКОВ

 

 


Георги Славков

Георги Славков