nabore.bg

Литературен мегдан

В тебе ще остана!

Като страст по  пелиново вино,

като сол във отворена рана,

като обич, мълчана с години –

в тебе аз  ще остана!

 

Като кладенец, съхнещ от жажда,

като  агне, изгубило чана си,

като блян, в сънища вграждан –

в тебе аз  ще остана!

 

Като звезден прашец върху устни,

като вятър, забравил камбана,

и магия в очите безумни  –

в тебе аз  ще остана!

 

Като сън, не до край досънуван

като цвете в детинските длани,

като слънчево  тихо сбогуване –

в тебе аз ще остана!

 

Светът е хубав!

 

Светът е хубав, много, много хубав

когато сутрин се усмихне слънцето,

когато в пролетния дъжд се влюбиш

и сложиш във земята малко зрънце,

когато слушаш песента на вятъра

и вдъхнеш клонче  люляк росно,

и поделиш си ябълка с приятели,

и в мислите си свободата носиш,

когато скъсаш първите кокичета,

пробили снежното сърце на зимата

и кажеш на любимия „ Обичам те!”,

а на врага простиш и непростимото.

  

Левски

 

Какво ни остана от тебе, Апостоле? –

калугерско расо, младежките къдри,

кама, револвер и към бъдното мостове,

в заветно тефтерче – словата ти мъдри.

 

Разделно е времето, сбъркано, страшно

и нужно е пак да обходиш България.

В сърцата ни пътят е стръмен и прашен

и вяра ни трябва, че вече догаря.

 

По-нужен сега си! По-нужен от всякога –

да пламне отново най-святото дело.

Градчета, селца те очакват пак, Дяконе,

учи пак народа на доблест и смелост.

 

Там,  дето чернеело нявга бесилото,

в полето софийско – поникнало цвете,

То скътало твоята, лъвската сила,

пробило е с корени второ столетие.

   

Молитва за България

 

 О, Боже, опази от зло България

от робски мрак и майчини сълзи,

от земетръс, порои и пожари,

от блясък на предателски ками!

 

Пази на Рила езерата, Боже,

на Добруджата златна песента,

на Казанлъка розовото ложе,

в Родопи – на Орфея любовта!

 

Със устни, Боже, Тракия целувай,

камбаните и наш`те писмена,

а после синята мечта на Дунав

и шипченските орлови гнезда!

 

Със сила и блага дари народа,

платил с кръвта си святата земя,

България да стигне пак възхода

и да застане гордо пред света!

 

 Вишнева корона

 

Белее в Казанлък отново вишната

и пак е пролет, чудодейна пролет.

На двора мама тихичко въздиша

и с вишната споделя свойте болки.

 

А вишната мълчи и я прегръща

като детенце с нежните си клони,

и слуша пак за обич, за насъщния,

в  престилката и цветовете рони.

 

И всеки цвят е белоснежен шепот,

перце от ангел, радост волна, птича…

Щом пролет блесне мама в свойте шепи

събира ги за своето момиче.

 

Във мислите си, знам, че пак ме вижда,

тъй както преди двадесет години,

да сплитам клонки, цветове да нижа,

да кича с тях  косата си моминска.

 

Тъгува в Казанлък и днеска  вишната,

че няма кой да украси с корона.

Избърсва си сълзите мама скришом,

в престилката и цветове се ронят.

 

Ще станеш скоро майка…

 

Ще станеш скоро майка, дъще.

Сърцето си на две ще разделиш.

Едното със ръце си ще прегърнеш,

ще бие другото във твоите гърди.

 

Ще спомниш приказки и песни,

ще вържеш в стаята си люлка.

И нощем над детето си надвесена

 ще му разказваш за светулките.

 

Добро и хляб ще слагаш на софрата,

ще чупиш залъци с надежда,

а бликне ли в очите ти сълза

 ще я превръщаш в тиха нежност.

 

Пътят майчин, труден път е, дъще,

ала велик до своят край остава.

Едничка рожбата огрява къща

 и смисъл на живота ни дарява.

 

Ивелина НИКОВА


Ивелина Никова

Ивелина Никова