nabore.bg

България

В Лещен живеят със спомените, а не с новините

Зимен репортаж сред призрачни хора и къщи

 

Никой не иска да стане нищо друго освен това, което е сега. Никой не иска да успее. Нормалните градски отношения тук са невалидни. Навсякъде където погледнеш или се ослушаш – пустош. Или място за умиране, или за сън. В това село никой не бърза заникъде. Живеят, защото са живели така и преди: “Дядката ми умря преди месец – казва баба Еленка и си плете терлици пред печката. Зима е и трябва да се изкара. В зимата има топло, студено, гладно и сито – в тези понятия се побира съдържанието на сезона. И на живота в него. Няма скръб, няма сълзи, радостта идва, когато е топло и сито. Призрачни хора от неразказана приказка. Хора,

 

далеч от техническите безумия и грохота на града.

 

Каквито и да са, гледат с подозрение. Имаш ли деца, ме питат. Имам, дъщеря. И чак тогава ставам добър човек за тях. Децата, ония, които са ги напуснали отдавна, децата – те са мерилото им...

Снимка: Личен архив

Един софиянец, който след пенсионирането си е дошъл насам, е на 9 км по-нагоре в планината – в Коваченица. Бивш преподавател по математика из софийските вузове. Намирам го в кръчмата. В един часа на ранния следобед, той е единствен посетител. Питам го защо е дошъл тука. Отговаря ми закачливо – защото имал къща и обичал хубавите жени. А тука има ли ги, продължавам да питам. – Е, това е трагедията – няма ги. Как си прекарва времето? – От кръчмата до вкъщи и от вкъщи до кръчмата. А с парите как е? Даже артисвали, не пие, пенсийката едва покрива разходите за нуждите му. Но бил страшно щастлив. За тока тука не давал нито стотинка, не го употребявал. Имал си газениче. Пестил. И се смее. Какво яде ли? Всичко си произвежда сам с жена си. И кога го прави, като седи в кръчмата, питам. В междучасието. Копае градината напролет, сади картофи, лук, чесън, малко подправки, ягоди. В двора си има круша, ябълка, орех. От време на време дъщеря му, която е в Америка, му изпраща пакетчета с разни прахчета и с тях си прави фруктова салата. Дали му липсва нещо? Като ме гледа, усмихва се – За тебе не се бях сетил. Но в тоя дълбок сняг и ти вървиш! – Дали му е скучно? Никак, само да не го боли това и онова. Гледа ли телевизия? – В осем часа – редовно.

  

Всички седим тука в кръчмата и се караме.

 

Едни искат да гледат, други не. Така поминуваме. Не си ходи често в София, скъпо е за път. Все тук ли смята да седи? Само Оня знае. Сега си пийва в кръчмата за малко самочувствие. Материално бил добре, но душевно – не. Питам го какво го тревожи. От миналото не бил доволен, към сегашното е безразличен. Мисли ли често за миналото си – черта му е сложил...

Някога и тук е имало живот. Като поседиш един час в кръчмата, всичко научаваш. Хората сами искат да ти обяснят и един през друг разказват своята накъсана житейска приказка. “Някога селото е било долу, ей там в ниското е имало ниви, равнища, ама са го налитали разбойници под формата на турски войници, крали са, грабили и селото решило да се възкачи насам, оти планината тука е била обрасла, низ сегашното площадче някой бил дълбал силен кладенец, канели са се нашенци да се установят край него, колибки да си издигват. Щяла да ги пази гората, та да нямало как обирджии да ги тормозят. Две-трийсет семейства да са били, ама за още по-предпазливо стигнали не тука, а чак в Ракитово, до Пещера, там се изселили.

 

Като се научили турските власти в Неврокоп,

 

значи в Гоце Делчев, са питали къде нашенци ушли в бягство. Като разбрал, чак неврокопският управител ги замолил и дума дал, че няма да има никакво вече нападение и да си дойдат. Едни кандисали, други останали и така до днес си имаме родство и с тях. Тия дето се върнали, дошли тука, на завет, предвождал ги един групов, някой си Лешков, и и от името му, и от лещаковия храсталак надолу селото се преименувало от Ястреб на Лещен.

   Откак се помня, брояхме 700 човека, 130 къщи и към 100 деца в училище с двама наши си учители. По-големите ходеха на прогимназия или в Огняново по-долу, или в Ковачевица отгоре, там да доучват. Поминувахме със средно земеделие и от гората: малко тютюн, държахме ниви и ливади низ гората, компири, ръж, овес сеехме, а тука царевица и фасул. Над 200 вола имахме в Лещен, на къща значи по чифт, с една кръчма и две бакалийци карахме. И големи зими навяваха, трупаше докъм 80 сантима, и като да омекват после преспите – ставаха тяжест, и от страх да не смачкат къщите – катерехме тиглите и ринехме там, и вода много от тия  снегове имахме. Сега се е навъдила суша и лете и зиме, водите изсъхнаха, кладенците ги няма. Имаше ли мъж в Лещен – дюлгерин беше и с всичката младеж тръгваха наедно по гурбет из Пловдивско. Зимата чак се повръщаха, селото на половин година само с жени, деца и старци оставаше. Грамотността не му се гледаше, търсеше му се зидарията на мъжа, и само хората от Ковачевица бяха майстори даже по-напред от нас. И по дюлгерски език си говореха, не можеш им разбра хич, речеш ли да се напънеш.

 

Селото тръгна да се затрива,

 

като ни взеха земите през 45-а. Хората пресметнаха, че ще е трудно, и заслизаха наведнъж  - едни продадоха покъщина, други изоставиха всичко, нямаше кой толкова да купува, порутват се двайсетина такива къщи сега, съборетини сиротни. Към Пазарджишко отидоха нашенци и много други навсякъде в Неврокоп, Дупница, Гърмен, в Горна Джумая. Лещен опустя, училището закрихме, стобор и гредоред зейна, няма кой да влезе в черквата, попът е от друго село и идва само на рядко.

   Преди 20-ина години направихме земляческа среща да не нямаше къде да се поберат хората. Видяха си напуснато и изоставено, нас видяха, ние тях, налягахне накрая направо на земята до площада с деца, внучета и равнучета, че къщите в селото не стигнаха. Ама тъжно иначе, мъка, оти някои и на сън не бяха стигнали в Лещен, колко село бяхме, 40 души останахме, роднини, близки, всичко от предишното си отиде...

 ... С 50-ина животни крепиме сега, у всяка къща по две-три кози и овце и по кон или по-яко муле, или магаре за самарен добитък. Орем с тях, няма ги вече воловете. Комшия няма да се слушаш с него и имаш. Другаруваме си с телевизорите и сме най-много по новините, дали тая или друга партия ще командва ни е без разлика, работа само да има за младите, оти няма ли – всички сме зян.

   Имаме и кооперативен магазин. Там е кръчма. Нищо няма в него – дюкян е сега. Предишният магазинер издаде наскоро, само за година 4 пъти го крадоха. Един път  ги заловиха, от Гърмен са били. Какъв е тоя закон – свободни да ходят

 

и да не връщат поне краденото!

 

Зле сме, скъпотията 20 пъти порасна, пенсията ми е малка, такива са всички по село. Една тенекия сирене не може да се продаде за месец в магазина. Добре че я караме на наши компоти и фасул и че по едно-две агънца си изгледваме. През зимата хич мляко, само през лятото доим, а една част от картофите мешаме с брашно и храним и прасенца, после те нас да ни подпомагат. Топлим се с дърва, гората наблизо и няма смразяване между нас – мирно да е само и да има право, тука сме само старци, дето чакат да са по-добре...”

Баба Мария, на 87 години: Нова година изкарах под юргана да не би да дойдат да ме гръмнат”. А аз по-добре да си тръгвам, щото в тоя студ може и да се поболея, пък нямали никакъв доктор. Какви сънища сънува баба Мария ли? Казва, че няма време за сън, въпреки, че е зима. То, сънят иска много спане. – Мъртвилото изглежда отдавна е загърнало като с юрган Лещен. Над кръчмата-магазин се чете класическият призив “Да живее международното положение” – анахронизъм останал от миналото хилядолетие, странно напомнящо за абсурдите на отминали времена. Зад тезгяха – два пакета боб, кутия фиде и няколко с локум. Трима души са седнали зад очуканите маси над чаши с бонбонено розова течност. Мирисът издава рецептата – мастика с червена лимонада...

Дишам на пресекулки, докато се катеря по каменливата улица. Един катър ми прави път, за да стигна къщата на баба Мария Пашкотева. Старицата се слави с чешитлъка си – сама тя е отказала в дома й да бъде прокарано електричество. Стърчим посред заснежените съборетини в компанията на любопитна коза. В това село май нямат навика да те канят да влезеш в къщи. Говорят с тебе през улицата, колкото и дълъг да е този разговор.

“Какво да ти кажа.

 

Историите едни и същи.

 

Знаем си ги от години. Нови не се случват. Само сутрин се викаме от високия чардак към тази или онази къща, да проверим живи ли сме още. Празници ли? Не съм ги запомнила днешните. Като си нямаме поп, как да разбереш кога е празник. А черквата – питам. Ами тя е заключена. Може да е влязъл някой кога я е видял отворена. Тука е загубено място, интересуват ни старини, не новини. Живеем със спомените. Не се ли събират на приказки? Нямали време. Вземаш си водичка и хляб, когато има в магазина, после прибираш козичката или овчицата. Вечер се повъртиш около печката, забъркаш си манджица и си легнеш. В колко часа си лягаш, питам. Но Мария казва, че по час не живее. Веднъж такива като мене я питали, как е живяла век без часовник и началник. Ами така. Не са й били нужни те. Сега милее само за децата и внуците, които са долу, в низината. Дали ще я заварят жива следващия път, когато дойдат...

   Напускам заспалото село Лещен, потънало в своя вековен зимен сън, и се питам, ако пак намина по тези места, дали някой от тези старци ще се е събудил, или ще продължи съня си, заспал завинаги отнесен в небитието.             

                                                            

Дора  АЛЕКСАНДРОВА, Лещен, Благоевградско