nabore.bg

Литературен мегдан

В гнездо на любовта

Преминах през пътеки, гъсти лесове,

през празни ниви и примамливи морета.

Притискаше ме силата на чужди брегове.

Предлагаха звезди от няколко небета.

 

Но аз намерих път - от лунна светлина,

където ти дойде на пръсти под звездите,

в очите ти прочетох нашата съдба -

по-слънчева от цвете, греещо в тревите.

 

Тогава времето забързано поспря,

с въздишката ми - плахо пролетно хвърчило

 и прелетя в небето над града -

едно гнездо, което любовта ни бе открило.

 

Случване

 

 Аз не съм от онези, които избират

 само скъпи предмети и лукс до безкрай.

Свиря често на своята простичка лира,

със кристали в очите от някакъв рай.

 

Аз не съм от онези, които се смеят

 със звука на камбана от изкуствен метал.

Със диктувани ноти не мога да пея!

Бог на всеки различна усмивка е дал.

 

Все избирам приятели, по кръвта им гореща

 и когато се слеем, мост градим със любов.

Имам свойта сладкарничка, парка отсреща,

песен, скрита в сърцето като тих благослов.

 

Имам своите приказки - дълго парещо случване...

Монотонният глас на деня е зад мен.

Малка печка в дома, с реотани от щастие,

е достатъчна в тъмното, и през светлия ден.

 

Последният грозд

 

 Красивият изгрев разпръсна коси

 и огнени нишки разхвърля в небето.

Край хълма, човекът напусто виси.

Отскоро е пусто, а всичко е взето.

 

Останала къща в селцето мълчи

 сред песни на птици, душите си вплели.

Край тях тишината в дъбравата спи

 загубила себе си в горски постели.

 

По стъпки от някога тихо вървя…

А въздухът сякаш е спрял да мечтае.

Пътечка прозира сред храсти едва,

но слънце навярно по нея играе.

 

На дървена пейка поседнах, встрани

 от портата стара на тихата къща,

и вятърът влюбено някак склони

 лозниците, с топли ръце, да прегръща.

 

От някъде в ниското стрелна се кос,

над моите стъпки, зараснали вече.

Доволен, откъсна узрелия грозд

 и в чистата вис тънка сянка изсече.

 

Отлитна далече, останах сама,

а исках назад песента да ме връща.

В очите ми тихо проблесна сълза,

с последния грозд и последната къща.

 

Начало за полет

 

 Светлината напомня за себе си жадно,

щом в сънливото утро на старта пристъпи,

все зеници широко разтваря и бавно

 ми поднася начало за полет в смеха си.

 

От прашинка превръща се в свобода жълто-синя

 и съблича нощта пред завоя на утрото.

Аз летя и намигам, с вкус на сладка смокиня,

безрезервно изпращам смях към Дявола. В дулото.

 

Седемнайсет ли бяха детелините в мене…

В седемнайсет ята свободата намирах.

Отпечатъци слънчеви по морския гребен,

чрез вълшебния полет с любовта си гравирах.

 

Разпилява се утрото. С пръст чертаеш лицето

 и по устните търсиш светлината сребриста –

с дъх добавих от нея в сладостта на кафето,

на гръдта си нанизах детелини – мъниста.

 

От гнездо ще политнем с обичта си голяма,

след звънливия смях на нашата пролет.

Прегърни ме под слънцето! Светът е за двама!

Усмихни се във утрото - начало за полет!

 

Видимо - невидимо

 

 Въздишките танцуват с листопада

 и падат тихичко по мократа земя -

отпива ги невидимо с наслада,

а покривът - пропука над града,

 

и капки дъжд по улици се стичат,

комините въздишат, както ние с теб,

но видимо по нищо не приличат

 на щастие, прегърнало ни с цветен плет.

 

Въздишките танцуват. И напролет

 ще цъфнат нови видими цветя,

покълнали от влюбения полет,

а ние с теб ще късаме с крила.

 

Кое е видимото в този град се питам -

въздишки от комини, листопад?

А някой вижда ли, че с теб политам,

дори да падне сянката на нощен мрак.

 

Невидимо - това не съществува,

щом вижда се от нашите очи.

Във времето и пролетта със нас пътува

 и цвете в него пак ще разцъфти.

 

Усмихнато човече

 

 Олекнаха нивята след зеленото

 и тихо е сред дланите на зима.

Върти се из посоките вретеното

 на четири сезона. Но премина

 забързаният леден вятър,

съблякъл клоните до голо,

по бузите ми изигра театър,

но аз ги скрих във топло поло.

Напразно се провикваше в гнева си -

една игла пробождаща полето,

но сякаш някой с любовта си

 му дръпна пред носа пердето.

Зад мен в къртичините мокри,

плашило кротко шумолеше -

с пробита шапка, дрехи топли,

раздърпано, усмихнато човече.

Очите му магично светлосини

 припомниха ми птичи полет.

В ръцете му обраслите къпини

 за крехката прегръдка молят.

А в мен роди се нова пролет,

след слънчевия поглед - ласка.

Прегърнах го и продължих нагоре,

оставила му новата си шапка,

че в тъмното звездите ще заспиват

 на нея, вечер щом настане.

Елея на нощта, луна, магия -

в косите му следите ще оставят.

 

Граници

 

 Изгуби се каляската на времето.

Мъгла. Тъга...Чертая граници.

И дъждове отвътре към вселената

 валят, валят. Днес няма празници.

 

Единствено тъгата криволичи

 в очите на измъчена надежда,

а някъде в прозорчето наднича

 последен лъч през тънката му мрежа.

 

Отново ще разкъсам времената.

Преди. Сега… Пътувам все нанякъде,

но в мен е тиха, светла гара.

Земята се върти. Политам все нататък.

 

Далече ли е песента на хората,

с която дишахме дори в далечното.

Мъгла…Тъга. Чертая граници

 и всеки светъл път дано остане вечен!

 

Ивелина ЦВЕТКОВА,

Горна Оряховица 


Ивелина Цветкова

Ивелина Цветкова